Джуд Деверо
Завоевание (16)

Шестнадесета глава

Търл отхапа от ябълката, докато гледаше как хората на брат му тренират. Или пък трябваше да гледа на тях като на свои хора, тъй като брат му беше много болен. Търл знаеше, че би трябвало да усеща някаква тъга, че брат му е болен, но не усещаше нищо. Той знаеше, че омразата убиваше брат му. Дори на смъртния одър, Оливър Хауърд не говореше за нищо друго, освен за Перегрин.

— Те ще опитат да вземат всичко, за което съм се борил — шепнеше Оливър. — Трябва да си силен и да ги отблъскваш от владенията ни. Те ще знаят, че няма да ме има, за да защищавам наследството.

Търл не му отговори. Сякаш целият свят мислеше, че той е мекушав. Дори родният му брат мислеше, че той не е достатъчно твърд, за да защищава земите им. Перегрин винаги са мислели, че е прекалено изнежен. Дори собствената му съпруга…

Той не продължи да мисли за това. Всъщност трите месеца, откакто се бе прибрал у дома, той непрекъснато се опитваше да не мисли за жената, която така глупаво бе направил своя съпруга. Седмици наред бе лежал в леглото, обхванат от треска, бе толкова близко до смъртта, докато се бореше да се възстанови от побоя, нанесен му от Перегрин, когато го осъдиха без процес.

Когато го хванаха, докато дълго яздеше до замъка Перегрин, измъчван от болка, Зарид бе непрекъснато пред очите му. Мислеше, че сигурно се е вбесила от постъпката на братята си. Той знаеше, че от време на време не му вярваше, че от време на време не го разбираше, но бе сигурен, че го познаваше достатъчно добре, за да знае, че никога не би паднал толкова ниско, че да вземе едно дете за заложник.

Но когато слезе от коня и видя очите й, разбра, че е грешил. Тя също мислеше, че е отвлякъл детето. Дори след като бе живяла с него, след като толкова дълго бяха заедно, тя смяташе, че е способен на подобна постъпка. Когато я погледна в очите, разбра, че омразата й към него е по-голяма от любовта й.

В един момент, разкъсван от болката в сърцето и тази по тялото, му бе все едно какво ще му направят. Беше реагирал инстинктивно, за да спаси детето. Това му струваше много болка, но накрая разбра, че тази постъпка му спаси живота. В този миг не го интересуваше нищо, тъй като омразата му към Перегрин беше равна на тяхната към Хауърд.

Бе отговорил на въпросите на Лиана, защото за първи път бе видял човек от рода без омраза, изписана на лицето му. Видя как тя застана между него и съпруга си.

Едва по-късно, когато стана ясно, че е невинен, Зарид пристъпи към него. Едва когато й бе показано, че той не е звяр, за какъвто го мислеше. Но той не я желаеше. Тя не му вярваше, след като той я научи на толкова много неща. Не му вярваше, когато й каза, че я обича. Тя вярваше на братята си и тяхната омраза. Омразата значеше за нея повече от любовта.

По-късно той успя да се качи на коня си и да се задържи на него, докато стигне до лагера на хората на брат си. Те го закараха у дома му с една кола. Той бе в безсъзнание, а Джени и Оливър се грижиха за него докато оздравее.

Той почти се беше оправил. Нуждаеше се от слънце и въздух, упражнения и повече храна, тъй като бе отслабнал много по време на болестта си. Джени каза, че ще се оправи до няколко седмици, но той знаеше, че няма да може да се излежава дълго след случилото се. Търл постъпи, като наивно дете, когато реши да се ожени за жена от рода Перегрин. Мислеше, че любовта ще унищожи омразата. Но се оказа, че не е прав — любовта загуби, а омразата победи.

Точно когато се облегна на стената, за да се пече на слабото слънце, забеляза нещо необичайно сред хората на брат му. Имаше нещо много познато в държането на едно момче, в начина, по който държеше меча. То не бе силно, но пък бе много бързо и ловко и така успяваше да избегне ударите.

Изведнъж Търл се изправи. Това не бе момче! Това бе жена му. Първата му реакция беше да я хване за косата и да я издърпа от полето, но после реши да я остави там. Но ако някой от хората на брат му разпознаеше момичето като най-младия Перегрин, Оливър веднага щеше да заповяда да я убият!

Опита се отново да се облегне. От колко ли време беше в замъка? Как е успявала да се прикрие? Би трябвало да живее с другите мъже, да спи с тях?

Отново му се прииска да я грабне, но се насили да не мръдне. По дяволите тя и нейното семейство, помисли си той.

Наблюдаваше я как се измъква от меча на противника си всеки път, когато той едва не я уцелваше, Търл беше готов да скочи. Когато момчето изби меча от ръката на Зарид и той отхвръкна, едва не се намеси, но успя да се спре. Погледна с отвращение ябълката в ръката си. Беше я смачкал.

Видя как Зарид хукна за меча си. Когато се наведе да го вдигне, тя му се усмихна. Тя знаеше, че той я наблюдава и много добре разбираше как се чувства.

Той отвърна поглед. Нямаше да й позволи да разбере, че се страхува за нея. Всъщност той нямаше намерение да се тревожи за живота й. Не го интересуваше какво ще се случи с нея или с който и да е от семейството й.

Когато чу звън от удар на стомана, той се обърна. Момчето бе съборило Зарид, мечът бе насочен към гърлото й.

Търл мигновено скочи на крака, избута момчето и го изпрати да почива.

Зарид лежеше на земята и му се усмихваше.

— Виждам, че си се излекувал — каза тя нежно.

— Не без помощта на семейството ти — отвърна той, като я гледаше и се опитваше да открие онзи гняв и омраза, които изпитваше към нея, когато си тръгна от замъка. Това, което откри бе, че е много хубава. Имаше петно на бузата.

— Дойдох, за да съм при теб. — Тя го гледаше с обич. — Липсваше ми. Аз… не ми е добре без теб.

Той понечи да й каже, че и тя му бе липсвала. Липсваше му смехът й, липсваха му дните, когато я учеше. Липсваше му ентусиазмът й, липсата на изисканост. Желаеше я дори и когато бе болен. Искаше му се тя да е до него и да му каже, че е слаб и че е трябвало да се възстанови преди дни. Джени се грижеше добре за него, но Оливър бе убил жизнеността й отдавна и възстановяването му беше бавно и отегчително.

— Не съм мислил въобще за теб! — каза той раздразнено.

Тя му се усмихна.

Как можеше хората да не разберат, че е жена, чудеше се той за хиляден път. Тя бе толкова женствена, колкото луната бе луна.

Тя се опита да стане, но той стъпи на корема и.

— Само трябва да кажа на някой тук коя си и брат ми ще те убие каза той меко.

Тя хвана глезените му. Той въобще не я натискаше.

— Все още ли се смееш, когато те гъделичкат по краката?

— Не! — каза той ядно. — Не се смея. Трябва да се махнеш. Не те желая!

— Но аз те желая. Бях нещастна този месец.

— Не се тревожеше, когато си тръгнах. Ти мислеше, че съм отвлякъл детето. Ти мислеше, че мога да нараня едно дете.

— Хората ни гледат — каза тя и се опита да стане, но той я спря. Тя въздъхна и сложи ръце под главата си. — Да, мислех, че си виновен. Можеш ли да ми се сърдиш? Ти бе тръгнал с момчето. Откъде да зная, че няма да му направиш нещо?

— Живя толкова време с мен, трябваше да си ме опознала.

— Как бих могла да знам какво е в главата на другия?

— Трябваше да го знаеш. Трябваше…

— Трябваше да ме вземеш с теб, когато си тръгна.

— Би трябвало да знаеш какво чувствам сега! — изкрещя той.

Търл се обърна и се огледа. Всички мъже, жени и деца в двора ги гледаха съсредоточено. На Търл му стана ясно, че е въпрос на време, може вече някой да отива при брат му, за да му каже, че става нещо необичайно. Търл махна крака си.

— Идвай с мен!

Тя стана, изтупа се и го погледна страстно.

— С удоволствие — каза тя.

Преструваше се, че не се интересува от нея, докато вървяха към главната сграда и по стълбите до стаята му. Тъй като вървеше зад нея не можеше да види, че очите й бяха широко отворени при вида на богатствата на замъка Хауърд. Тя бе виждала подобни неща в имението Маршал, но това, което виждаше тук, не можеше да се сравнява с него. Навсякъде имаше сребърни и златни съдове. Стените бяха покрити с гоблени, а на масите имаше различни покривки.

Накрая стигнаха до стаята му. Той затвори вратата след нея. — Сега ще ми кажеш какво търсиш тук. Братята ти те изпратиха да ме убедиш да им върна именията ли? Чули са, че брат ми умира? Те…

Той спря, защото Зарид започна да се съблича. Тя искаше да говори с него. Да му каже, че се бе борила яростно с Роган, за да отстои свободата си, че сама беше решила да дойде при него. Но знаеше, че не може да го надприказва, така че бе по-добре да не му дава да говори.

Той я гледаше как развързва връзките и изхлузва дрехите си презглава. Не бе имал жена, откакто бе напуснал замъка Перегрин. Не че не беше желал. Два пъти си бе избирал хубави момичета от домакинството и си бе мислел да легне с тях. Младите жени бяха съгласни, но Търл си спомняше, че Зарид не би се любила с него само заради парите му. Тя би го обичала заради самия него. Тя бе дошла при него, когато бе разбрала, че не й е враг.

— Недей — прошепна той.

Зарид махна и последните си дрехи и го погледна. Една минута тя стоя пред него и след това се хвърли в обятията му. Той я прегърна и впи устни в нейните. В следващата минута тя му се отдаде.

Любеха се като двама души, които страстно копнеят един за друг и толкова силно и бързо, колкото младите им тела позволяваха.

Когато свършиха, Зарид бе облегната на големия дървен шкаф, Търл бе така извит, както в нормално състояние не би могъл да застане. Той изпъшка.

— Уби ме. — Когато отново можеше да се движи, той я занесе на леглото, сложи я върху себе си и зави и двамата.

Тя бе притихнала за миг със затворени очи от щастие и страх. Зарид беше в замъка от четири дни. Често бе виждала Търл, въпреки че той не я бе забелязал. През тези дни се бе ужасила от мисълта, че той не я обича вече. Но, когато го видя, когато го погледна в очите, когато той я разпозна, разбра, че все още е неин.

Тя го целуна по бузата.

— Прости ми!

— Не! — устните му казваха не, но косата й го галеше, а в очите му прозираше любов.

— Тогава ще трябва да се постарая още повече, за да те спечеля. Когато се възстановиш, след малко ще измисля нещо друго за тялото ти.

— О — каза Търл и повдигна главата й, така че да го гледа. — Какво правиш тук, момиче? Брат ти чака отвън да му отвориш вратата ли?

— Можеш да не спиш цяла нощ, ако не ми вярваш! — каза тя, отърквайки се в бедрата му.

Той я притисна до себе си.

— Ти си проклятието на моя живот. Бих искал никога да не съм срещал хората на брат ти. Ако не бях те забелязал, щях да се чувствам по-добре.

— Не го мислиш. — Тя се надигна, за да може да го вижда. — Не съм дошла от омраза и подлост, а от любов — каза тя нежно. — Исках да дойда при теб отдавна, но Лиана ме молеше да не го правя. По някакъв начин успяваше да се информира за състоянието ти. Аз… — тя се поколеба.

Търл присви очи.

— Не се надявай да изкопчиш информация от мен.

— Мисля, че беше жената на брат ти, която ни пишеше. — Зарид го погледна и го погали по бузата. — Когато едва не умря, Лиана и аз ходихме всеки ден до параклиса и се молихме да оздравееш. Ан Маршал също дойде и се моли с глас.

Търл кимна. Той като че ли бе усетил молитвите им.

— Обзалагам се, че братята ти не са се молили за оздравяването на един Хауърд.

— Грешиш — Зарид спря. — Роган се промени. Не съм сигурна в какво, но е по-различен. Мисля, че му повлия това, че едва не загуби сина си, а след това едва не уби човека, който го спаси. Мисля, че всичко това, което Лиана му говореше през годините, най-после му е влязло в главата. Не мисля, че е искал да отглежда синове, които да бъдат убивани. Мисля, че иска да пораснат и да имат собствени семейства.

— На чии владения?

— Не знам. Лиана казва, че с парите, които тя е донесла, и с парите на Ан, могат да построят нов или да достроят замъка Морей. Мисля, че Роган приема идеята.

Търл усещаше, че това означава коренна промяна в мисленето на изпълнените с омраза Перегрин.

— А какво ще прави брат ти с омразата, която го подхранваше?

— Ти познаваш само най-лошите му страни. Всъщност той е мил и нежен човек. Той не желае да убива никого. Той бе така жесток с тебе, защото мислеше, че искаш да причиниш зло на семейството му. Замислял ли си се над това, което той е правил за семейството. И на теб щеше да ти е трудно.

— Трудно ли? Искаш да кажеш, че му е било трудно? — Той се опитваше да потисне гнева си, от несправедливостта, извършена срещу него, но не му беше лесно. Той не можеше да се отърси и да погледне от друга страна на нещата. — И така, какво те накара да дойдеш тук?

Тя го целуна по врата.

— Казах ти. Дойдох, защото не мога без теб. Ти ме караш да се смея.

Търл изсумтя.

— Накарах ли те да се смееш, когато братята ти ме биха?

— Тогава не съм се смяла. Но тогава ти казах, че искам да дойда с теб, да бъда с теб.

— Докато вярваш, че съм направил нещо лошо на твоите безценни братя?

— Не, ще ти вярвам изцяло отсега нататък. Ще бъда на твоя страна срещу тях.

Той остана така за миг, после повдигна главата й и я погледна. Гледа я доста дълго и втренчено и разбра, че казва истината. Имаше нещо повече от любов в очите й — убеденост и вяра.

Той сложи главата й на гърдите си.

— Сега какво ще правим? Не можем да останем тук.

— Ще дойда с теб, където поискаш. Ако ще се биеш, ще бъда с теб.

— Не мисля, че е нужно. — Той се усмихна. — Но ако останеш тук, може и да има битка. Брат ми ще е чул за случилото се и на сутринта ще ми поиска обяснение.

— Кажи му, че си започнал да си падаш по момчета и…

— Откъде си научила това? — той бе наистина ужасен.

— Ан Маршал — отвърна просто тя и го погледна. — О, Търл, тя е най-интересната жена, която съм виждала. Тя знае толкова много неща за всичко. Тя е чудесна. Лиана и аз я слушаме по цял ден.

— Тази жена трябва да си държи устата затворена!

— Красивата й уста — отвърна Зарид. — Тя е красива, нали?

— Като красива отровна змия. Как се погаждат със Севърн.

Зарид се засмя.

— Мисля, че дори го харесва. Не мисля, че той я разбира по-добре от нас с Лиана, но когато не я разбира, я целува и я води в стаята им. Мисля дори, че тя го предизвиква да прави това.

Търл се засмя. Може би грешката му беше именно в това, че слушаше жените. Може би трябваше да се държи като Севърн и когато една жена започнеше да говори много, трябваше да я отвежда в леглото.

— И на какво друго те научи Ан? — надяваше се да чуе, че я е научила на някой екзотичен начин на любене.

— Тя разреши главоблъсканицата.

— Винаги съм мислил, че Ан Маршал е много добра в разрешаване на главоблъсканици — каза той с тон, който много мъже използват, за да покажат какво мислят за умните жени. — Каква главоблъсканица разреши?

Въпреки желанието да бъде перфектна съпруга, Зарид го погледна с учудване:

— Загадката на Перегрин!

— Извини ме, но не знам толкова много за семейството ви колкото ти.

— Обзалагам се, че брат ти знае за нея.

Той не й отговори, но я погледна подканвайки я да продължи. Тя му повтори загадката.

— Ан каза, че понеже е имала много свободно време, докато беше в замъка — мисля, че Севърн се плашеше да не избяга и… — Доста мъдро от негова страна да се тревожи — прекъсна я Търл.

Тя не му обърна внимание, понеже не й се разказваше какво бе ставало между брат й и съпругата му след сватбата, когато ги е нямало. Когато споменаваха за това пред мъжете, които са били с тях, те пребледняваха и поклащаха глави. Севърн имаше няколко пресни рани.

— Ан каза, че е цветът на косата. — Търл явно не я разбра. — Червено и черно! Цвят на косата! — тя млъкна за момент. — Първото дете на Лиана и Роган има…

— Детето, чийто живот спасих? — попита той невинно.

— Първото им дете има червена коса, като на майка си, а второто — черна, като на майката на Роган.

— И какво общо има това със загадката?

— Когато червено и бяло правят черно. Разбираш ли? Косата на Роган е червена, косата на Лиана е почти бяла, а те създадоха дете с черна коса.

Търл се усмихна разбиращо.

— А втората линия?

— Когато черно и златно станат едно.

— Златната коса на Севърн и черната на Ан.

Зарид го погледна с възхищение. Той наистина беше умен.

— Ние сме последният ред. Когато единият и червеният се обединят.

Той й се усмихна, но после я погледна сериозно.

— Ти си червенокоса, следователно аз трябва да съм единият. Да, мога да приема, че съм единствен, ако приемем, че „един“ означава, че съм единственото дете на Хауърд. Какъв е последният ред на гатанката?

— Тогава ще разбереш.

— Да разбереш какво?

Тя се забави малко преди да отговори.

— Ан и Лиана мислят, че означава да се разбере кой ще владее земите. — Тя не можа да събере сили и да го погледне. Ако победяха братята й, това означаваше, че съпругът й ще загуби. Не че не желаеше да владее такова място, но не желаеше съпругът й да губи, нито пък братята й да загубят това, което бе тяхно.

Търл я погледна и разбра какво мисли.

— Сериозни проблеми, нали? — не й каза, че се радва, че това бе станало проблем за нея. Преди няколко месеца тя нямаше да се тормози кой ще владее земите. Тогава тя смяташе, че земите са на братята й, а съпругът й, ако иска, можеше да отиде и в ада. Но сега се радваше, че тя се чудеше на чия страна да бъде.

Той я придърпа към себе си и я притисна.

— Не се тревожи, любов моя, ще го научим, когато му дойде времето.

— Знам кое е правилно и кое не — каза тя раздразнено. — Знам какво трябва да се направи и кой… — спря, защото той я целуна.

Точно когато я целуваше, вратата рязко се отвори и четирима от неговите хора нахълтаха. Те бяха ужасени от това, което видяха. Сякаш младият им господар целуваше едно младо момче, тъй като от чаршафа се виждаше само късата коса на Зарид.

Търл видя изражението на лицата им и започна да обяснява, но не знаеше какво да каже. Не можеше да представи съпругата си от рода Перегрин, не можеше и да дръпне чаршафа, за да им покаже, че е жена.

За първи път Зарид видя съпруга си да не може да каже нищо. Тя не можеше да изпусне такава възможност и нарочно проговори с по-дебел глас.

— Господарю, ще ми дадете ли ризницата, която ми обещахте, след като… направих това за вас? — тя кимна към леглото.

Търл я погледна ядосано, докато мъжете се покашляха объркано.

— Какво искате? — тросна им се той.

— Лейди Джени ви моли да дойдете веднага. Брат ви умира.

Зарид не каза нищо, докато Търл стана и започна да се облича. Гатанката казваше, че когато единственият и червеният се обединят, тогава те ще научат. Ако брат му умреше, Търл щеше да е единственият жив Хауърд!

Когато се облече, Търл се обърна към нея.

— Остани тук. Не напускай стаята. — Той спря за миг. — Мога ли да ти се доверя или да оставя някой да те пази?

Тя бе достатъчно умна, за да знае какво щеше да се случи, ако Оливър Хауърд разбереше, че тя е в леглото. Докато този човек бе жив, жива бе и омразата му към Перегрин.

— Ще остана тук — каза тя, пренебрегвайки погледите на мъжете зад гърба на Търл. Имаше време да им покаже коя е.

Той понечи да я целуне, но се спря, като се сети за мъжете зад себе си.

— Надявам се да удържиш на думата си — каза той и излезе.

Когато остана сама, Зарид се облегна на възглавницата и огледа стаята. Стаята бе точно това, за което нейното семейство се биеше и умираше. Бе това, за което нейното и семейството на Търл се избиваха.

Тя легна по корем и затвори очи. Съпругът й вече не я мразеше и това беше най-важното на този свят. Тя заспа за броени минути.