Кир Буличов
Рожденият ден на Алиса (17)

17.

Дългият шумен ден на планетата Колеида завършвал. Слънцето се спуснало към високите дървета на парка, който бил зад космодрума.

— Ох, колко съм изморена! — казала Алиса, като дотичала до първото дърво и прегърнала стъблото му. — Всеки момент ще падна.

Пухкавият археолог надникнал иззад дървото да види дали не ги гонят.

— Не се отпускай, Алиса — казал той. — Дръж се. Направена е само половината от работата.

— Защо половината? Ние направихме всичко и спасихме планетата.

— Не зная — отвърнал Рррр. — Не зная, моето момиче.

Той говорел като стар, мъдър дядо.

— Ти разпръсна ваксината, това е така. Но само ако се върнем обратно, ще можем да разберем, дали това е дало някакъв резултат.

— Искаш да кажеш, че ние ще се върнем, а всичко ще си е останало постарому?

— Не зная…

— Тогава по-добре да не се връщаме. По-добре да останем тук.

— Ти си изморена, Алиса — казал Рррр, — и нервничиш.

До гората достигнали глухи барабанни удари. Далеч, далеч свирели оркестри. Гъстият топъл въздух потръпвал от бухането на барабаните. Над покрива на космогарата излетяла гирлянда от огромни разноцветни балони.

— Просто не мога да си представя, че те всички ще се разболеят — казала Алиса.

— Може би няма да се разболеят. А ако ти не беше разпръснала ваксината, със сигурност щеше да знаеш, че са обречени. И би било още по-лошо.

Алиса кимнала. Малкият археолог бил прав.

— Почина ли си малко? — попитал той. — Трябва да бързаме. Преди да се стъмни трябва да се отдалечим колкото може повече от града.

— А сега накъде? — попитала Алиса, на която не й се искало да върви никъде. Да би могла да легне сега на тревата и да заспи. А да се събуди вече в къщи. — На гарата ли?

— В никакъв случай — отвърнал Рррр. — Там веднага ще ни познаят. Сега след космонавтите ти си най-популярният човек в града. Няколко милиона колеидяни са те видели по телевизията. Ще вървим пеша.

И те тръгнали през гората. Рррр тичал напред. Той се ориентирал по слънцето така, че да излязат на железопътната линия и да тръгнат по нея към градчето, край което се намирал лагерът на археолозите.

Алиса си разранила крака, но Рррр не й разрешил да се събуе. „Стана интересно — помислила си Алиса. — Докато пътувахме насам, аз бях главната, а сега той изведнъж си спомни, че е по-възрастен, и ме води.“ Но не й се искало да спори с малкия археолог. И не й се искало да го убеждава, че така или иначе Петров и Ричард ще ги намерят и ще ги спасят. Тогава Рррр непременно ще каже, че може и да не ги намерят.

Изведнъж гората свършила. Тя се оказала тясна. След нея започвал пущинак, а по-нататък пак къщи. Не можели да излязат изпод дърветата — над пущинака летял малък вертолет и откъм къщите бавно се движела по посока на гората верига полицаи.

— Хайде — казал Рррр. — Те подозират, че се крием в гората.

— Какво да правим? — попитала Алиса. — Да се качим на някое дърво?

— Ще се сетят. Да тичаме обратно.

Оказало се, че Рррр е забелязал в гората някакви сгради. Повел Алиса нататък.

На голяма отъпкана и прашна поляна, оградена с ниска ограда, имало Луна-парк — люлки, самолети, които се спускали отвисоко, виенски колела и други развлекателни съоръжения, прилични на тези в парковете на Земята и в същото време съвсем различни.

Бегълците се вмъкнали под една скърцаща въртележка и легнали на земята. Дъсченият под бил съвсем ниско над тях и в дупката между дъските Алиса виждала тънка ивица много светло небе.

Скрили се съвсем навреме. След около три минути към люлките се приближили полицаи. Чувало се как си подвикват. След това един от тях се качил на въртележката и дъсченият под се огънал под краката му.

На Алиса й се искало да кихне — под въртележката било прашно и задушно. Полицаят спрял точно над нея, като затворил с подметките си светлата ивица, и високо попитал някого:

— Погледна ли отдолу?

— Не — отговорили отдалеч. — Ти погледни.

— Нямам фенер.

— И без фенер ще видиш. Едва ли някой може да се пъхне там.

Полицаят слязъл на земята, Алиса бързо изпълзяла към далечната преграда и се притиснала до нея.

Дървената вратичка се отворила и в нея се появил черният силует на полицая. Той дълго се вглеждал и накрая попитал за всеки случай:

— Има ли някой тук?

— Тръгваш ли? — чуло се отдалеч.

— Идвам — отговорил полицаят и затворил вратичката. — Тук няма никого. Тя вече сигурно е излетяла със самолет.

— Разбира се — съгласил се с него вторият глас. — Такова покушение не можеш да извършиш сам.

— Ще останем тук докато се стъмни — казал Рррр, когато стъпките на полицаите заглъхнали. — Иначе бързо ще ни хванат.

Едва късно вечерта успели да се измъкнат изпод въртележката. Около час след като си отишли полицаите паркът започнал да се пълни с хора. Стопанинът на люлката дълго изтривал прахта по нея, мел, след това я включил и три часа поред под акомпанимента на весела музика, която обаче страшно омръзнала на Алиса, въртележката се въртяла над главата й, скърцала и изглеждало, че всеки момент някой ще продъни пода и ще смачка бегълците.

Най-после, когато Алиса вече цялата била изтръпнала от лежането и се измъчила от това, че страшно й се спяло, а било съвсем невъзможно да заспи от шума на музиката и скърцането на въртележката, веселието завършило. Все по-рядко включвали мотора на въртележката, все по-рядко наоколо се разнасяли гласове. И към полунощ всичко стихнало.

Те изпълзели навън и Рррр дълго разтривал със силните си ръчички краката на Алиса. Те били така изтръпнали, че било невъзможно да върви. След това станало още по-лошо — краката й започнали да се оправят и й се струвало, че хиляди иглички се забиват в тях.

— Е, ще можеш ли да ходиш? — попитал Рррр.

— Ще мога — отвърнала Алиса.

Сега, след като толкова се намъчила, тя вече разбрала, че на всяка цена трябва да се доберат до своите.

И те се добрали.

Отново прекосили тъмната гора, излезли на пущинака и като заобикаляли ямите и купчините боклук, достигнали до нов квартал на града. Докато не оставили след себе си и последните къщи, се движели бавно — Рррр изтичвал напред, гледал дали няма някого и едва след това Алиса го следвала.

Било вече почти два часа през нощта, когато излезли на железопътната линия. Релсите блестели на лунната светлина.

Те излезли на една пътечка, която се точела покрай линията и започнали да се отдалечават от столицата. Алиса се стараела да си представи как майката на космонавта Толо я ругае, как разказва на сина си Толо, че Алиса е измамила доверието й. Даже й се струвало, че чува гласа на бабичката: „Аз дори я храних с домати. Ако знаех, нищо нямаше да й дам. И котето й беше подозрително“.

Едва на разсъмване успели да се качат на някакъв товарен влак, който намалил ход на едно разклонение.

С първите лъчи на слънцето, изподрани, измъчени, едва живи, страшно щастливи, те се изкачили на хълма. Оставало да направят само една крачка и машината на времето щяла да ги прибере обратно в лагера на археолозите.

И Алиса изведнъж разбрала, че й е много трудно да направи тази последна крачка.

— Страхувам се — казала тя на малкия археолог.

— Аз също се страхувам — казал той. — Разбирам.

— Ами ако ние се върнем, а там всичко си е постарому? Ако не сме успели?

— Ох — въздъхнал Рррр, — не говори!

Той пак бил загубил някъде опашката си, сега вече безвъзвратно.

Те помълчали малко.

След това Алиса се навела и взела археолога на ръце. И направила последната крачка.

Нещо щракнало. Лека мъгла я обгърнала и й се сторило, че се носи някъде, пада… пада…

И ето я в кабината на машината на времето.