Кир Буличов
Рожденият ден на Алиса (10)

10.

„Добре би било — мислела си Алиса, като се промъквала по-близо до машината на времето и разглеждала пулта за управление — да отлетя в миналото. Даже ако ме накарат да отида заедно с Ричард или Петров, няма да се откажа. Те могат да ме вземат на ръце, а като се връщаме обратно, пак ще ме вземат на ръце и ще излезе, че е пътувал само един човек. Машината ще издържи.“

Временарите не обръщали внимание на Алиса. Нямали време. Трябвало да се пренастрои машината така, че да изпраща човека с една седмица по-далеч от преди. По-точно с една седмица и двадесет часа. Петров обяснил на Алиса, че правят така, за да успеят да хванат влака, който тръгвал от разкопания от археолозите град към столицата. Разписанието на влаковете взели от вестника, пари за билет имали. Оставало само да се качат на влака и да стигнат до космодрума в момента, когато ще долети космическият кораб и да видят космонавтите отблизо — наистина ли това е космическа чума.

Алиса забравила за всичко, но изведнъж се разнесъл гласът на Гръмозека:

— А-ли-са!

Гласът проникнал през дебелите стени на станцията и светлинките на приборите тревожно замигали.

— Т-тичай при него — казал Петров, — иначе от гласа му ще се съборят стените.

Алиса веднага си спомнила защо я търси главният археолог. Време било да отиде при доктора — да учи езика.

Докторът, който приличал на градинска лейка, дълго клатил главата си на тънка, права и невероятно дълга шия, сякаш се канел да произнесе дълга реч. Но казал само:

— Седнете, млади човече — и посочил към креслото, от което се спускали разноцветни проводници.

Алиса послушно седнала. Креслото изменило формата си, обхванало я от всички страни, а докторът се приближил и бързо започнал да прикрепя към слепоочията й проводници, които имали на краищата си лепливи пластинки.

— Не се страхувайте — казал той, когато Алиса потръпнала.

— Аз не се страхувам — отвърнала тя. — Просто ме е гъдел.

В действителност тя малко се поизплашила.

— Затворете това — казал докторът.

— Кое?

Докторът високо въздъхнал и взел от масичката речника. Около три минути търсил нужната дума, а след това казал:

— Разбира се, очите.

От черната кутия, в която се събирали всички проводници, се чуло жужене. То се предало в главата на Алиса и главата й се замаяла.

— Търпете — казал докторът.

— Търпя — отговорила Алиса. — Дълго ли трябва да търпя?

Докторът мълчал. Алиса погледнала с едно око и видяла, че той пак прелиства речника.

— Един час — казал той накрая. — Затворете си очите.

Алиса си затворила очите, но не се сдържала и попитала:

— Кажете, а защо вие самият не научите руски език по такъв начин?

— Аз? — учудил се докторът. — Нямам време.

Той помислил малко, отдалечил се в ъгъла на лабораторията, затракал там с някакви стъкленици и тихо добавил:

— Аз съм неспособен да изучавам езици. Толкова съм неспособен, че дори хипнопедията няма да ми… забравих.

— Да ви помогне?

— Да.

На Алиса й било много приятно. В главата й тихичко жужало, доспало й се, тя си помислила, че не трябва да заспива и веднага чула гласа на доктора:

— Събудете се. Край.

Докторът свалял от главата й пластинките и разплитал проводниците.

— Това ли е? Нима мина цял час?

— Да.

В лабораторията се вмъкнал Гръмозека. Той внимателно огледал Алиса и попитал:

— Бунто тодо бараката а ва?

Алиса едва успяла да си помисли: „Що за глупости?“, когато разбрала, че това не са никакви глупости. Просто Гръмозека я попитал по колеидски дали е научила езика. А като разбрала, Алиса спокойно отговорила на Гръмозека:

— Кра бараката то бунта.

Което означавало: „Да, научих езика“.

Гръмозека се засмял и й наредил да отиде да вечеря, а докторът така се натъжил, че се отказал от вечеря.

— Никога — казал той след тях, — никога няма да мога да науча нито един език! — И от лейката се излели струйки горчиви сълзи.

На вечерята Гръмозека сложил Алиса да седне по-далеч от него, за да не му задава въпроси. Пред нея веднага, като по вълшебство се озовали осем чаши с компот. Цялата експедиция знаела вече, че Алиса обича компот и ако не бил строгият Гръмозека, тя би могла да яде компот колкото си иска.

Но тази вечер Алиса даже не поглеждала към компота. Тя се стараела да хване погледа на Гръмозека, да чуе за какво си говори той с Петров. А когато вечерята свършила, тя чула как Гръмозека казал:

— Какъв чудесен залез! Имате ли нещо против да се поразходим и да се полюбуваме на природата?

— На п-природата? — учудил се Петров. — Никога не съм забелязвал, че обичате залезите. Освен това бих искал да се върна при машината.

— Нищо, има време — миролюбиво изръмжал Гръмозека и повлякъл Петров настрани.

Алиса разбрала, че сега ще се случи най-главното: разговорът за утрешното пътешествие и мечтата на Гръмозека. И тогава тя извършила не много красива постъпка. Подслушала за какво си говорят временарят и археологът. Почакала докато те се спрат до един голям камък, тихичко се промъкнала до него и се затаила.

— Как смятате — попитал Гръмозека Петров, — може ли епидемията от космическа чума да бъде унищожена, ако се хване още от самото начало?

— Разбира се, че може — отговорил Петров. — Само че този въпрос няма отношение към нас: нали Колеида е загинала преди сто години.

— Аха — казал Гръмозека, сякаш чул само началото на отговора на Петров, — значи може.

И той разказал на Петров за това, че иска да измени цялата история на планетата Колеида и да я върне към живот.

Отначало Петров се разсмял, но Гръмозека не мръднал дори с пипало. Попухтял жълт дим и отново казал, че трябва да се проникне до космическия кораб в този момент, когато той се снижи на космодрума, и да се унищожат вирусите.

— Но как?

— Всичко съм предвидил — казал Гръмозека. — Преди отлитането от Земята отидох в медицинския институт и помолих да ми дадат ваксина против чума. Казах им, че археологическата експедиция работи на планета, където има опасност да се зарази. Тогава те щедро дадоха ваксина. Във всеки медицински център на Земята има запаси от нея. Ако вирусът отново се опита да нападне Земята, няма да му е лесно.

— Значи от самото начало сте искали да измените историята на Колеида?

— Точно така, Петров! — възкликнал Гръмозека. — От самото начало. Още преди вашият Институт на времето да се съгласи да изпрати тук своята машина.

— И на Земята не казахте нито дума за това?

— Нито дума. Вие нямаше да искате да ме чуете.

Алиса си помислила, че Гръмозека е прекалено прикрит и недоверчив. Временарите все пак биха го изслушали.

— Ясно е, че за вас или за Ричард ще бъде много трудно да се промъкнете с ваксината до самия космически кораб, затова поканих с нас Алиса. Тя има същия ръст като колеидяните и тя е съгласна, представяйки се за местна жителка, да напръска кораба с ваксина.

— И Алиса ли сте набъркали тук?

— Що за изрази, академико! — обидил се Гръмозека. — Никого не съм набърквал. Алиса е опитен човек. Тя е вече на десет години и има зад гърба си няколко космически пътешествия. Тя отлично ще се справи с тази малка задача.

— В никакъв случай! — казал Петров с такъв тон, с какъвто би казал бащата на Алиса. — Аз или Ричард бихме могли да рискуваме, но Алиса — в никакъв случай!

— Но, академик…

— Не искам и да слушам! Общо взето, вашата идея е смела и интересна. Макар че съвсем не е известно какви последствия може да повлече след себе си. Ние с Ричард ще се посъветваме и след това ще поискаме разрешение от Земята.

Алиса от укритието си видяла как се свил Гръмозека. Даже си вмъкнал главата в раменете така, че над пипалата се издигал само нисък хълм.

— Всичко загина — казал той. — Всичко загина. Вие ще започнете да пишете на Земята, тук ще се съберат осемстотин експерти и те в края на краищата ще кажат, че това не трябва да се прави. Че рискът за цялата Галактика е голям.

— Ето — отвърнал Петров, — вие сам разбирате…

— Аз разбирам…

— Значи утре сутринта Ричард отива в м-миналото и се старае да стигне до столицата с влака. Там той наблюдава приземяването на космическия кораб, връща се и докладва обстановката. И повтарям, не предприема нищо. Ако се окаже, че вие сте прав и космическата чума е попаднала на Колеида с този кораб, ние ще съобщим за това на Земята и ще поискаме съвет от учените. Край. Лека нощ, и моля ви, не ми се сърдете.

С тези думи Петров тръгнал към станцията на времето, за да я подготви за утрешната работа.

Гръмозека така и не се надигнал от земята. Той седял на камъните и много приличал на голям тъжен октопод.

На Алиса й станало много мъчно за него. Тя излязла иззад скалата и се приближила.

— Гръмозека — казала тя тихо и го погалила по грапавото пипало.

— Какво? — попитал той, като отворил едното си око. — А, ти ли си, Алиска? Чу ли?

— Чух.

— Ето, всичките ми планове рухнаха.

— Не се тревожи, Гръмозека. Аз съм с теб. Нима не може да се измисли нещо?

— Непременно ще измислим — чул се в тоя момент тъничък гласец.

Иззад друг камък като коте се измъкнал малкият археолог Рррр. Неговото люляково око светело в мрака като фенерче.

— Аз също чух всичко — казал той. — Не можех да надвия любопитството си. И аз съм съгласен с вас. Не можем да чакаме, докато сто хиляди експерти проведат сто хиляди съвещания. Ние, археолозите, откриваме миналото. Но досега не сме го изменяли, а сега ще вземем и ще го изменим. И ако временарите се откажат, ще ги вържем и ние с Алиса ще отидем сами там вместо тях.

— Само това липсваше — печално се усмихнал Гръмозека. — Тогава въобще ще ни изгонят от археологията. И то заслужено.

— Нека ни изгонят. Ние ще останем да живеем на тази планета. Благодарните колеидяни ще ни издигнат паметник.

— Знаете ли какво — казал Гръмозека, като се изправил в целия си слонски ръст, — стига сте разказвали приказки! И наистина вървете да спите.

Гръмозека вървял напред, едва местейки пипалата си, толкова бил разстроен. Алиса и Рррр вървели малко след него и се опитвали да го успокоят.

Но Гръмозека бил безутешен.

Пред палатката те се спрели да се сбогуват с Рррр.

— Няма нищо страшно — казал Рррр. — Утре Ричард ще види долитането на кораба и ние ще напишем писмото до Земята. Все едно те са умрели преди сто години.

И даже ако вашата идея се осъществи след десет години, няма да се случи нищо особено.

— Утеши ме, няма какво! — казал Гръмозека. И се вмъкнал в палатката.

Алиса се забавила на входа. У нея се появила идея.

— Ти в коя палатка си? — попитала тя Рррр.

— В третата от края.

— Тогава не заспивай — казала Алиса. — Трябва да поговоря с тебе. Щом всички се успокоят.

Като въздишал и ръмжал, Гръмозека шумно се приготвял да спи.

— Слушай — казала му Алиса, — а ти как смяташ да се ваксинират космонавтите? — попитала тя. — Те няма да се съгласят с инжекциите.

— Глупаче! — отвърнал сънено Гръмозека. — Не съм и мислил да им правя инжекции. В медицинския институт ми дадоха този флакон. — Гръмозека показал малък флакон, приличен на термос, който висял на каишка над леглото му. Алиса го била виждала хиляди пъти, но никога не му обръщала внимание. — Той действува като пожарогасител — казал Гръмозека. — Щом се натисне копчето, и от него излиза струя ваксина. Тя обгръща всичко наоколо като мъгла. Ако струята се насочи към отворения люк на кораба, тя ще изпълни целия кораб и ще убие вирусите. Ще влезе заедно с въздуха в дробовете на космонавтите и ще ги излекува, ако са болни. И след три минути на Колеида няма да остане нито един вирус на космическата чума. Е, спи, това вече няма да ни трябва. Гаси лампата, утре трябва да ставаме рано.