Виктор Суворов
Освободителят (7)

Операция „Днепър“

Украйна

На другия ден след абсолвентския бал нас, двестата млади лейтенанти — абсолвенти на Харковското гвардейско висше танково командно училище, ни строиха на плаца и ни прочетоха заповед на министъра на отбраната за провеждане на преподготовка за нова бойна техника.

Обикновено веднага след абсолвентския бал младите офицери получават един месец отпуск и след това заминават за своите дивизии и полкове, пръснати из цял свят, от Хавана до Южносахалинск, на когото където е заповядал министърът.

Сега тази дългогодишна традиция бе нарушена. Това се дължеше на факта, че няколко месеца преди произвеждането ни в офицерски чин на въоръжение в Съветската армия бе приет новият танк Т-64. Преди производството ни не остана време да го изучим най-подробно. Затова било взето решение да се преобучат младите офицери само от едно танково училище, а не от всичките пет, и те да се разпределят не по всичките ни безкрайни простори, а само в онези дивизии или окръзи, чието превъоръжаване ще започне най-напред.

Тук трябва да кажа, че най-новата бойна техника винаги се дава на войските от втория ешелон, а не от първия, тоест Прибалтийския, Белоруския и Прикарпатския военен окръг, а не на Групата съветски войски в Германия и другите войски в чужбина. Там тази техника ще се появи едва след 5–8, та дори и повече години, след като бъде приета на въоръжение от крайграничните окръзи. Нашият Т-64 се появи в Германия точно две години след като започна серийното му производство. В момента, когато на Запад за пръв път го споменаха като нов съветски експериментален танк, серийното му производство отдавна беше прекратено.

Подобна система преследва много цели. Първо, рязко увеличава секретността и в случай на война поставя противника в доста затруднено положение; второ, облекчава продажбата на остаряла техника на съюзниците, от полските до арабските: техниката, с която е въоръжена Групата съветски войски в Германия, в такъв случай може да бъде представяна като най-съвременна.

 

 

За изучаване на техниката, оборудването, електрониката и въоръжението на новия танк ни бяха отпуснати четири месеца и половина: от 1 юни до 15 октомври 1967 година. В края на септември трябваше да вземем участие в големи маневри и на практика да затвърдим умението и навиците си.

Вечерта преди да ни натоварят на композицията, пред строя бе прочетена заповед, че по време на преподготовката на всички млади офицери се забранява да носят офицерска униформа, а само танкистки комбинезони. Танкистките комбинезони в нашата армия са стандартни и без никакви отличителни знаци, така че никой не може да различи войник от млад офицер. Сега тази заповед беше съвсем естествена — маскировка. При всяко превъоръжаване се вземат драконови предпазни мерки. Нямаше нищо учудващо в това, че ни преоблякоха като войници. Учудващото започна малко по-късно. Оказа се, че с нас за преподготовка тръгват повече от сто души на свръхсрочна служба, инструктори водачи. За двеста ученици сто инструктори са твърде много. Втората изненада ни очакваше в композицията. След натоварването ни по вагоните бе разгласена заповед за сформирането на 100-тен гвардейски учебен танков полк. Заместник-началникът на училището, който прочете заповедта, ни представи един млад полковник — командира на новосформирания полк. Бе съобщено освен това, че полкът ще има 94 бойни и 19 учебно-бойни танка.

 

 

Беше дълбока нощ и композицията равномерно и приспивно тракаше по релсите, но никой не спеше. И имаше защо: за какво са му на учебен полк толкова бойни танкове? 30–40 напълно щяха да стигнат за всички ни, а бойни изобщо не ни трябваха.

Шепнешком се изказваха предположения какво ли би могло да означава всичко това. Някой допусна, че може би ни карат при арабите. През последните дни обстановката там се изостряше със светкавична бързина.

— Не ще е зле, братлета, поне веднъж през живота си да се озовем в чужбина. В Полша или в тоя, как се казваше, Египет.

— Тя Полша е една чужбина… А в ГДР или в Египет наистина е интересно. Само че сега с нашия 64-ти танк години наред има да сънуваме чужбина.

— Може пък наистина да ни карат на помощ на арабите? Ще ни подготвят и ще хвърлят елитен офицерски полк с небивали, невиждани танкове?

— Там и без нашата помощ ще се оправят. Танкове там и бездруго има предостатъчно, пък и по качество те далеч превъзхождат допотопните израелски „Шермани“.

— А и съветниците ни там са хиляди. И плановете за война изцяло са разработени в нашия Генерален щаб.

— Арабците здравата ще натупат еврейците!

— Аз пък съм чувал, че арабците не ги бивало за войници.

— Да не мислиш, че евреите по̀ ги бива? При първите изстрели ще се разбягат.

— В Америка сега май отслужват панихида на Израел.

— Не бързайте да празнувате победа. Ако не бъдат махнати войските на ООН между евреите и арабите, само ще си мечтаем за победа.

— Нашата дипломация все ще измисли нещо.

— Да разкарат час по-скоро тия войски на ООН, та да започне комедията.

— Комедията си е комедия, ама кой ще се смее последен?

 

 

Следващата нощ се разтоварвахме под проливен дъжд на една малка гаричка в Черниговска област. Чакаше ни колона покрити с брезент камиони. След още три часа в сивата предутринна дрезгавина, в топла мъгла ни стовариха край нашите палатки в една гора.

Майко мила! Толкова палатки на едно място никога не бяхме виждали. Гледката приличаше на ордата на Батий в последния лагер пред портите на престолния град Киев. Докъдето стигаше погледът, покрай горските просеки се бяха сгъчкали сиво-зелени палатки. Мерне се малка горичка и пак безкрайни редици от шатри под маскировъчни мрежи. Палатки, палатки, палатки. Отвъд хоризонта и по-нататък. Във всички посоки островърхо еднообразие. Десетки, а може би и стотици хиляди хора. Артилеристи, ракетчици, зенитчици, сапьори, пехота, десантници.

Дявол да го вземе, къде сме се озовали? Какво е това войнство наоколо, по какъв повод?

До нашите палатки — прави редици от съвсем същите палатки на някакъв мотострелкови полк. Полкът не е обикновен — всички войници разговарят на руски, значи полкът е „придворен“, за парлама. Мутрите на пехотинците са нахални, приказките им — също:

— Чухте ли, момчета, излязъл нов указ, за великия юбилей щели да пуснат нови монети.

— Как да не сме чули?

— Трябва да се запасяваме с тия монети — след новата революция цената им щяла да подскочи.

В пехотинската пушалня се превиват от смях.

В живота си чуваме антисъветски лафове ежедневно и на всяка крачка. Такива приказки обаче на висок глас и сред толкова много чужди хора не ни се беше случвало да чуваме. Пехотинците или не се плашеха от доносници, или доносниците им бяха със свободомислещ уклон.

Както и да е, по време на закуската решаваме да изпратим при пехотинците наша делегация и деликатно да им обясним, че не сме обикновени войници, а офицери, ама без отличителни знаци, и по този начин да сложим край на всякакви техни опити за фамилиарничене. Официално на равнище командири на полкове това, естествено, не можеше да стане — секретността пречеше.

 

 

В делегацията включиха и мен.

Пехотинците ни посрещнаха с възторжени вопли.

— Пехотински привет за танкистите!

— Бронята е яка, танкът ми е бърз.

— Всяка майка танкист не ражда!

— Дайте пиене на танкистите! — нареди един висок строен войник и трийсетина войнишки манерки, пълни с нещо ароматно и много познато, ни заградиха отвсякъде.

Но ние бяхме сериозни и не приехме поканата. Къде се е видяло офицер да пие с войник, на всичко отгоре с чужд?

— Другари — строго започна лейтенант Охрименко, водачът на нашата делегация, — макар и да нямаме отличителни знаци, ние сме офицери.

Отвърна му задружен кикот.

— И ние, братле, сме офицери, само че с войнишки пагони. От Киевското висше общовойсково командно училище „Фрунзе“. Току-що ни излюпиха, ама не ни дават да се поперчим със златните пагони. Вчера и ние изпратихме делегация при съседите ни десантници. Мислехме да ги вразумим: наша милост сме офицери, а вие сте войници. Но излезе, че и те били офицери. Току-що завършили Рязанското висше десантно училище. А по-нататък са випускниците на Полтавското зенитно-артилерийско училище. Ей там пък са сумските артилеристи. И всичките също с войнишки пагони.

— Щом е тъй, дайте по една манерка. Нека си пийнем. За вашето пехотинско здраве.

Пийнахме си.

— Е, какво правите тук, юнаци?

— Официално го наричат преподготовка за нова бойна техника, а неофициално е театро в чест на славния юбилей на родната ни съветска власт.

Пак си пийнахме. Сутрин пиенето не върви кой знае колко. Но потръгна.

Такава, значи, била работата! За великата петдесетгодишнина се подготвя грандиозно представление, а ние сме негови участници. Статисти в масовите сцени.

— Предстои невиждан „балет“. Ще съберат толкова войски, колкото никога не са събирали.

— И ще покажат всичката секретна техника, която дори не бива да се показва.

— На главното направление ще минат две дивизии изцяло от млади офицери и свръхсрочници инструктори, камуфлирани като войничета. На второстепенните направления — дивизии, комплектувани от току-що завършили курсанти, кажи-речи, офицери.

— А на третостепенните направления — „придворните“ дивизии с елитни войници. Те ще вдигат пушилка на хоризонта, ще демонстрират численост и ще разтърсват въздуха със задружни викове.

— А на нас ни казаха, че сме щели да минаваме преподготовка.

— И на нас така ни казаха. В пехотата също се появи приказна машина. БМП-1, чували ли сте за нея?

— Как да не сме чували?!

Настроението ни независимо от изпитата водка се влоши. Много добре знаехме какво значи театро и как трябва да се готвиш за него.

През нощта в лагера ни довтасаха безбройните колони на 120-а гвардейска Рогачовска мотострелкова дивизия — „придворната“ дивизия на командващия Белоруския военен окръг. Във всеки окръг има такава „придворна“ дивизия. В Москва това е 2-ра гвардейска Таманска мотострелкова дивизия „Калинин“. В Прикарпатския окръг — 24-та Желязна Самаро-Уляновска мотострелкова. В Киевския — 41-ва гвардейска танкова. Тези дивизии са създадени за парлама. Паради, демонстрации на мощ, тържествени церемонии, височайши посещения — това им е амплоато. Придворните дивизии в Съветската армия са девет. Те са напълно комплектувани, тоест във всяка има по 12 000 души.

Сега, в навечерието на великия юбилей, бяха сметнали за необходимо да разредят „придворните“ дивизии и с млади офицери, изпълняващи ролята на войници.

 

 

На грамадни територии се извършваше преформиране на войските, предназначени за действия в главното направление. Някъде съвсем близо се намираше полевото управление на 38-а армия. През периода, докато се провеждаше операция „Днепър“, в състава на 38-а армия влизаха най-добрите „придворни“ дивизии на Съветската армия: 41-ва гвардейска танкова, 79-а, 120-а и 128-а гвардейска мотострелкова, а освен това N-та ракетна бригада, N-та зенитно-ракетна бригада, 27-а гвардейска оръдейно-артилерийска щурмова бригада, 963-ти изтребително-противотанков артилерийски полк и многобройни части за бойно подсигуряване: армейска подвижна ракетно-техническа база, армейска подвижна зенитно-ракетна база, свързочен полк, понтонно-мостови полк, няколко сапьорни, химически, ремонтни, транспортни, евакуационни и други батальони. 38-а армия имаше в състава си няколко самостоятелни мотострелкови батальона, пряко подчинени на командващия армията. Тези батальони имитираха дисциплинарните пехотински поделения и трябваше да бъдат използвани там, където разузнаването е проспало или артилерията не си е свършила работата…

В съседство с нашата 38-а армия се извършваше преформирането на още три армии, образуващи заедно 1-ви Украински фронт, който представляваше част от силите на „Източните“.

На десния бряг на Днепър се разгръщаха „Западните“. Вярно, те не разполагаха с такава мощ. И като войници използваха обикновени войници.

А войските не преставаха да прииждат. Всеки ден, всяка нощ, всеки час. Докато траеше подготовката за операция „Днепър“, Червената армия беше напълно небоеспособна, защото за комплектуването на „балетните“ дивизии випускниците от военните училища не бяха достатъчно много и затова към парламата бяха привлечени десетки хиляди офицери от Прикарпатския, Киевския, Белоруския и Прибалтийския военен окръг. А окръгът е група армии. Представяте ли си група армии почти без офицери? А войниците къде да се дянат? Нека идат да вадят картофи.

Всяка година Съветската армия хвърля за прибиране на реколтата стотици хиляди войници. През годината на великия юбилей се появи възможност да бъдат хвърлени не стотици хиляди, а милиони войници. И затова тази година на рекорди беше и година на рекордна реколта. Тук му е мястото да кажем, че у нас всяка година реколтите са рекордни. Само че няма кой да ги прибира.

Това фриволно отношение на съветския Генерален щаб към офицерите и войниците от най-мощните военни окръзи, противопоставени на агресивния блок НАТО, още веднъж потвърди идеята, че в Генералния щаб не вярват кой знае колко в агресивността на НАТО.

 

 

Знаеш ли как вървят танковете под вода? Ако не знаеш, да ти разкажа. Танкът се херметизира, а на кулата му се слага кюнец. През този кюнец въздухът се всмуква в бойното отделение, а оттам стига до силовото отделение, до двигателя. Отработените газове се изтласкват от двигателя право във водата. Преди да нагази във водата, водачът насочва специалния прибор — жирополукомпас, към който си иска предмет на отсрещния бряг. Стрелката на прибора под водата показва на водача посоката към този ориентир. А на брега освен това се разполага команден пункт, който наблюдава движението на всеки всмукващ кюнец над повърхността на водата. Ако потрябва, командният пункт помага по радиото на водачите точно да спазват посоката на движение под водата: „212-и, по-наляво, още по-наляво… мамка ти.“ Ако двигателят загасне под водата, водолази ще закачат танка със стоманени въжета и влекачи ще го изтеглят обратно на брега. Това е цялата философия. Лошото е, че танкът, колкото и тежък да е, все пак представлява мехур с въздух. И затова сцеплението му с терена под водата е значително по-малко, отколкото на суша. Пък и дъното на реката не е отъпкан път. Затова кормуването под вода изисква голяма практика: натиснеш ли малко по-силно лоста за завиване, танкът веднага започва да танцува под теб, насочва се дявол знае накъде. С танк на бетон стават същите фокуси. Водачът е свикнал да натиска лоста с цялото си тяло. А на бетон съвсем лекичко да го натиснеш — и танкът се катурва в канавката. Само в Чехия що танкове са осеяли крайпътните склонове!

На войника му втълпяват, че под водата е най-добре изобщо да не пипа лостовете. А ако ще ги пипа, то съвсем лекичко. Колкото и да му обясняваш, той все едно натиска с тяло, както е свикнал. В по-късната ми практика едно доста схватливо войниче, което дори знаеше руски, разкарва танка час и десет минути при прекосяването на една рекичка, широка шейсетина метра. Първо насочи танка срещу течението. Командват му наляво, то насочва танка по течението — и се заразхожда насам-натам по реката, без да й застане нито веднъж напряко. Това донякъде се дължи и на скоростта: не бива да намаляваш оборотите — двигателят ще загасне. И момчето сума време се разхожда: по течението, срещу него, докато най-сетне не се измъкна на брега, от който беше нагазило. Докато то „танцуваше“ във водата, две роти от батальона го чакаха, не можеха да влязат във водата, а едната рота, която беше се прехвърлиха преди него, естествено, бе обявена от посредниците за унищожена, тъй като нямаше никаква подкрепа.

На ученията „Днепър“ такива „танци“ бяха недопустими. Затова всички схватливи войничета бяха заменени с офицери и инструктори на свръхсрочна служба.

Но Днепър е голяма украинска река. Не е нито Ворскла, нито Клязма. И предстоеше форсиране на Днепър не от танков батальон, а от четири армии едновременно. По онова време във всяка общовойскова армия се наброяваха по 1285 танка, а във всяка танкова — по 1332. В състава на нашия фронт имаше една танкова и три общовойскови армии, тоест 5187 танка. И цялата тази армада трябваше да прегази Днепър под водата за броени часове. И всичко това пред очите на Политбюро, а най-важното, пред очите на драгите чуждестранни гости, които Политбюро специално беше поканило, за да ги стресне с несъкрушимата мощ на армията освободителка.

Нещо повече, пред самите правителствени трибуни бе решено не просто да се прехвърлят танкове, ами и артилерия да мине по дъното, теглена на буксир от танкове.

Ами ако на някого му прилошее под водата? Ами ако на някой танк му загасне двигателят? Ами ако един-два танка тръгнат по течението? Ами ако започнат да се сблъскват? Ами ако буксираните артилерийски оръдия под водата се закачат едно за друго? Ами тогаз? Какво ще си кажат чуждестранните ни братя за нашата мощ? А, там е работата. Трябва да се позамислим.

Мислиха, мислиха и измислиха. Да павират дъното на реката.

Докато хиляди офицери тренираха, хиляди войници именно павираха дъното на участъците на форсирането. Хиляди тонове стоманена арматура и мрежи бяха настлани под водата. А от двете страни на всяко подводно, невидимо от брега шосе се слагаха бетонни плочи, образуващи бариери, нещо като мантинелите на автострадите. Стоманените решетки по дъното даваха на танковете по-сигурно сцепление, а бетонните бариери не им позволяваха да се отбият от правия път, та по този начин, да возят като по жлеб. Такива жлебове бяха построени поне стотина. Колко стомана, бетон и човешки труд са били хвърлени за това, не знам. Знам само, че по производство на леки коли Съветският съюз все не може да надмине Испания.

Изпреварвайки събитията, ще кажа, че петте хиляди танка, повечето от които теглеха и по едно артилерийско оръдие, тежко понякога до осем тона, прегазиха Днепър без нито едно произшествие, което доста смая чуждестранните ни братя. Нещо повече, съветските маршали на трибуната по време на форсирането не пребледняваха, не почервеняваха, не трепереха за маршалските си звезди и предварително бяха сигурни, че произшествия няма да има и не може да има. Между другото войските на другите настъпващи фронтове прехвърлиха танковете си просто по мостове и със салове. Когато чуждестранните гости не виждат, това се допуща.

На строежа на въпросните подводни тайни пътища срещнах моя приятел Юрка Соловьов, който завърши училището една година преди мен.

— Юрка, ти ли си?

— Витя, магаре такова, здравей!

— Как е животът? Къде те отнесоха мътните?

— Мътните ме отнесоха в Белорусия, в 7-а гвардейска танкова армия. А животът е като генералски пагон.

— Нещо не те разбирам.

— Само ъгли и зигзази и нито една цепнатинка между тях.

— Колко нагоре се издигна?

— До командир на батальон. А Саша Старков помниш ли го?

— Как да не го помня?!

— Той ми е началник-щаб. След производството и двамата получихме роти — поради недостига на офицери. А сега покрай тоя „балет“ изобщо забърсаха всички офицери. В целия батальон само ние двамата останахме от офицерите. Аз командвам, а Сашка управлява щаба. Редник Абдухмаев!

— Аз, другарю лейтенант!

— Доведи началник-щаба при мен.

— Слушам!

— А ти, Витя, докъде стигна в службата?

— Мерач на оръдие в танк! — отчетливо му се представих аз.

Разсмяхме се. Чисто чеховска ситуация. Само че и двамата сме тънки. И не може да се каже кой е по-добре: дали който седи на подполковнишка длъжност и командва батальон, или който на длъжността младши сержант върти ръчките на оръдието. На него са му подчинени стотици хора, отговорността е огромна. А аз нямам никаква отговорност. Но получаваме еднакви заплати: и двамата сме лейтенанти.

Дотича Саша Старков. Прегърнахме се.

— Какво ще кажеш, командире — Саша извади манерката, — да поканим ли оръдейния мерач? Тъкмо ни липсваше трети.

— Наливай!

Пийнахме си. Пак си пийнахме. Пихме за първите ми офицерски звезди. Пихме за бъдещите ни звезди. Пихме за техния батальон. После за моето най-модерно 125-милиметрово оръдие и за новия танк Т-64. Пожелахме му щастие. После пихме ей така, без повод.

— Как се оправяте с цял батальон, братлета? Тая банда не можеш я озапти и когато всички офицери са си на местата. А вие сте само двамцата…

Те се споглеждат хитро. Хилят се.

— Хич не ни е грижа за реда. Вместо нас работи тричленката.

— Нима?

— Така е. Като забърсаха всички офицери — едни при арабите, други за „балета“, трети за реколтата, в дивизиите тутакси въведоха полеви трибунали. Всяка седмица най-малко по един Ахамбек осъждат и го изпращат в дисциплинарния батальон. Порадвай им се…

Наистина, войниците работеха. Не чак пряко сили, но работеха, докато командирите им на пясъчния бряг се черпеха с водчица.

— Отбивай се при нас, Витя. Запасите ни са неизчерпаеми.

— И не се главозамайвай, мерачо, щом свърши „балетът“, и теб ще те сложат да командваш рота. Ще разбереш тогава какво е да си командир.

 

 

Из лагера се разпространяват невероятни слухове. Триумфални. Израел е паднал! А радио никой нямаше. Вечерта открихме едно малко фъфлещо транзисторче при пехотните офицери. Отидохме при тях вкупом. Пехотинците се веселят. След изморителния тренировъчен ден те вече са се спретнали. Дори леко са подпили. Откъм тях се разнасят едновремешни, закачливи песни:

Эх, яблочко, куда ты котишься,

В ГубЧК попадёшь — не воротишься…

И стотина гърла запяват припева:

Эх, яблочко, оловянныя —

Советская власть — окоянныя.

— Не ви ли е страх?

Очите на пехотното офицерче са добродушни, малко замъглени от водката, закачливи:

— Това е покрай художествената самодейност, наканили сме се да поставяме пиеса за проклетите махновци, пусти да опустеят.

Такава свобода на нравите като в Киевското общовойсково командно училище никъде в Съветската армия не съм срещал. Абсолвентите на това славно заведение държат признато първенство по броя на назначенията на Запад. С тях имахме много сърдечен контакт независимо от цвета на пагоните ни.

 

 

— По-тихо, боляри, започва се…

Транзисторът изсъска и започна: „Днес другарят Брежнев се срещна в Кремъл… Новини от колхозните блокове…“

— Помнете ми думата… Нещо сме оплели конците… Нашите съветници са се олели…

— Тихо бе, пророк шибан…

Но транзисторът не бързаше да съобщи за победата в Близкия изток:

„В навечерието на славния юбилей…“

— А аз, боляри, съм готов да си острижа брадата, ако не са ни претаковали.

„Нефтодобивниците в Татария, застъпили на трудова вахта…“

— Ама нима…

„…в чужбина…“

— ТИХО!!!

„… Днес другарят Фидел Кастро…“

Този път не издържахме всички и по адрес на рунтавия герой изригна такъв фонтан от пожелания и съвети на най-високото равнище на армейското красноречие, бяха изсипани такива рецепти за абсолютно всички полови извращения, за които Фидел Кастро изобщо не би могъл да подозира.

„Към събитията в Близкия изток… ожесточени боеве… мъжествена съпротива… Газа… Ел-Ариш… солидарност…“

Кратко и неясно. Нито цифри, нито факти. Най-важното, къде ли се намира тоя Ариш, на чия територия, колко далеч от границата.

— Някой да има карта?

— Дали да не прескочим до селото с един бронетранспортьор? Там в училището трябва да има глобус.

— Хайде.

— Щом казаха „солидарност“, значи край.

— Как така край? Че там има хиляди наши танкове, а съветниците ни са още повече.

— Какво ми приказваш за съветниците? Всичките съветници са като нашия командир на дивизията. За нищо не ги бива. Едно учение не могат да проведат като хората. Стават само за парлама.

Докараха глобус. Съвсем мъничък. Ел-Ариш го нямаше на него. А и Израел едвам го намерихме. Успокоихме се. Даже на глобуса арабското превъзходство беше явно.

 

 

Но и на другия ден радиото не донесе радостното съобщение за освобождаването на Тел Авив. В радиосъобщенията се появи тревожна нотка: израелската авиация бомбардира мирни градове и села, училища и болници. Ако по мирни хора се стреля в Будапеща или в Новочеркаск, радиото никога не призовава към солидарност, а сега изведнъж си спомниха за миролюбието на арабите. На какво отгоре? Щом столицата на Израел не е била превзета първия ден, щом не са я превзели и на втория ден, излиза, че в нашето военно планиране нещо куца. За такова планиране нашият началник на Генералния щаб заслужава да бъде съден.

Съобщенията бяха мъгляви и противоречиви. Ясно беше, че арабските войски не само не бяха превзели столицата на Израел, а не бяха стигнали до стените й. Това незабавно щяха да го съобщят. Щом е тъй, тогава къде са арабските войски? Ако са прекосили границата, незабавно е трябвало да се озоват край Тел Авив: държавицата е миниатюрна.

— Ех, да бяха дали на арабите Т-64.

— Глупости приказваш. Щом нашите съветници с Т-55 не могат да се справят с допотопните „Шермани“, нищо няма да помогне. Това е едното. А, второ, Т-64 е шибан танк.

Тази мисъл отдавна беше узряла във всяка глава, само дето никой не искаше не само да говори за това, но и да го признае пред самия себе си.

Запознаването ни с танка Т-64 се състоя непосредствено преди да завършим училището, когато новата машина, увита с брезенти, бе докарана и прибрана в закрит хангар. Макар и мимолетно, то беше достатъчно да обикнеш новата машина от пръв поглед. 125-милиметровото оръдие беше най-мощното в света. Никой танк в света никога не бе имал нищо подобно. Освен дето беше свръхмощно, то имаше и автоматично зареждане. Това също го нямаше нито един танк. Началната скорост на снаряда е чудовищна, а скорострелността на оръдието — невъобразима. Снарядите му откъртваха кулите на танковете мишени и ги запращаха на десетки метри. А танковите кули тежат по 8, та дори и по 12 тона.

Ето че се запознахме с 64-ия по-отблизо и възторзите ни полека-лека угаснаха. Свръхмощното оръдие беше неточно. В стремежа си да повишат началната скорост на снарядите конструкторите бяха го направили не набраздено, а гладкоцевно като на Т-62. Мощта беше постигната за сметка на точността. Имаше защо да псуваме: свръхмощно оръдие, което не улучва целта!

Веригите на танка също бяха принципно нови. На всички досегашни танкове те се сменяха на всеки 2000 км. Сега издържаха 10 000 км. Лошото беше, че тези вериги постоянно падаха. Представете си боксьор, на когото по време на решаващ мач постоянно му се смъкват гащетата.

А двигателят беше съвсем калпав.

За обслужване на нашия танков полк бяха изпратени няколко бригади работници и инженери от харковския завод „Малишев“, който официално произвежда дизелови локомотиви, а неофициално — танкове. Работниците и инженерите работеха по цели нощи, но, естествено, не можеха да премахнат заложените в самата конструкция дефекти, колкото и да се стараеха.

 

 

Последните новини на следващия ден сложиха край на всички съмнения. Говорителят бодро съобщи за решителния отпор, оказан на израелския агресор.

Щом наричат Израел агресор, значи боевете се водят на арабски територии. Говорителят кой знае защо забрави да каже, че между Египет и Израел се намираха войски на ООН и че Израел не е можел да ги прескочи, а за изтеглянето им също не бе настоявал. Докато враговете бяха разделени от неутрални сили, пердахът просто не би могъл да започне. Тези сили бяха изтеглени с най-активното участие на СССР. Как тогава Израел е станал агресор?

В подобни случаи нито офицерите, нито генералите, които не са пряко свързани с протичащите събития, не получават никаква допълнителна информация. За войниците, а още повече за населението, не говоря. Слушаш радиото, четеш „Правда“ — стига ти толкоз. След подобни операции не се извършва никакъв разбор на грешките. Само политзанятия, само закрити партийни писма. Ясно е, че политическото ръководство иска да се оправдае. Но ние все пак сме професионалисти. На нас ни трябва не политически, а военен разбор: какво ново е имало в тактиката, как са организирали двете страни управлението на войските, как са се осъществявали планирането и взаимодействието. Как е било постигнато съсредоточаването на сили в решаващите направления, как са работили службите за маскировка и дезинформация, с какви похвати и средства е била постигната внезапността. Нищо такова с нас не се и обсъждаше. Закритото партийно писмо даде ясен отговор на всички въпроси: арабите са кекави войници.

С това интересът към поражението се изчерпа. И никой не се връщаше към въпроса знаел ли е нашият Генерален щаб, че са кекави. Ако е знаел, защо им е давал толкова въоръжения? Защо сме държали там толкова съветници? Щом са кекави, защо е трябвало да разчитаме на тяхната военна мощ? Въпросите можеха да се решат по мирен път и войските на ООН гарантираха мира. Щом са кекави, защо е трябвало да бъдат изтегляни войските на ООН? Ами че тия „сини каски“ бранеха кекавите от агресия. А може пък Генералният ни щаб да не е знаел, че са кекави? Държал е там хиляди полковници и не е разбрал, че от това няма да има полза? Пукната пара не струва такъв Генерален щаб.

А може би арабските офицери са завършвали не нашите, а някакви други академии? А може би всички планове за войната са били съставяни не в нашия Генерален щаб? Не. Всичко в арабските армии се правеше по съветски образец, и то доста точно. И натегачеството беше същото. За това впрочем не гарантирам. Надали някой може да надмине непобедимата Съветска армия в тази област.

 

 

За нас единствената промяна, настъпила след арабско-израелската война от 1967 година, беше, че ни взеха танковете! Т-64. Получихме нашите любими Т-55. Този скромен труженик на войната нямаше свръхмощно оръдие, но за сметка на това точно пердашеше целите. Кули, вярно, не откъртваше, но убиваше уверено. И гащетата му не се смъкваха.

Решението да не бъде показван Т-64 имаше, естествено, дълбок смисъл. Ако бъде показан, ще излезе, че Т-62 не е най-новият танк на Съветската армия, а великолепният танк Т-55 е направо старец. Това можеше да внуши на арабите, че сме им давали вехтории. Значи не са те виновни за поражението, а остарялата техника. Разбира се, това не беше вярно. В онзи момент Т-55 беше основният съветски танк и арабите разполагаха с него (наистина, с опростения експортен вариант). Т-62 по онова време не надхвърляха 10 процента от общия танков парк на Съветската армия, а Т-64 току-що бе влязъл в серийно производство, но имаше доста недостатъци и още не можеше да се брои за същински боен танк. Както и да е, прибраха го и не го показаха. Между другото произвежданият в доста големи серии Т-64 нито веднъж не се появи на Червения площад. Страхуваха се, че може да стане някоя излагация. И чак създаденият много години по-късно Т-72 — сигурна, страховита и непретенциозна машина, бе показан на Червения площад точно десет години след несъстоялия се дебют на шейсетичетворката.

Като получихме Т-55, изпаднахме в глупаво положение. Теоретично си губехме времето уж за изучаване на новия танк. Затуй ни държат тук, затуй ни дават големи заплати. Но новите танкове ги прибраха. А щом е тъй, за какво ни плащат тогава?

Зададохме този въпрос на командира на полка.

— Не обръщайте внимание на дреболиите, момчета — ни каза той. — Щом ви плащат, хем добри пари, викайте „ура“.

Ние се успокоихме. Но същия въпрос повдигнали и финансистите. Не е редно да се дават пари за нищо. Един офицер трябва или да командва (ние никого не командвахме), или да се намира на преподготовка (на обучение в академия, на курсове и пр.). Този параграф не важеше за нас, откакто получихме Т-55, който бяхме изучавали години наред. Как са уредили въпроса, не знам. Но продължиха да ни плащат. А се водехме в категорията „преподготовка“. Сигурно за натегачеството ни плащаха, за „балета“.

 

 

Междувременно интензивността на тренировките нарастваше. Всеки ден, без почивни, без отпуски, на грамадна територия се подготвяше небивал спектакъл. Всеки войник (преоблечен офицер) изучава задачата си: скок от бронетранспортьора край онова храстче, девет крачки напред, автоматен откос, още тринайсет крачки, ето я моята мишена, още един откос, ето я мишената на съседа отдясно, ако той не я е поразил, от това място му помагам, а след туй танкът ще изстреля бронебоен и още един, и още един.

Ученията очевидно бяха готвени с години и когато пристигнахме за подготовка, на всеки бе дадена папка с роля, в която бе описана не само всяка крачка, а и всяко вдишване и издишване: …седем крачки напред, ще последва експлозия, дишането да се спре, очите да се затворят, да се сложи противогазът, рязко издишване, къс откос с автомата. Така беше в пехотата, така беше и при нас, и при артилеристите, и при десантниците, и при всички останали.

… Танкът излиза от водата, херметизацията на цевта се пробива с бронебоен изстрел, хвърляне на кюнеца, оръдието и кулата се освобождават от ограничителите, оръдието надолу, сега ще се появят четири противникови танка иззад ей оная брезичка; съсредоточен огън на цялата рота, моята цел е най-отляво, след поразяването й да прехвърля огъня на по-дясната, ако и тя е поразена — на следващата вдясно…

Една седмица след пристигането ни в лагера всеки трябваше да издържи устен изпит — да покаже, че е научил ролята си. Всички часове, минути и секунди, кога, къде и каква цел ще се появи, разстоянието до нея, скоростта й и ъгълът й на движение. Всеки от десетките хиляди хора предварително знаеше с абсолютна точност всички действия на противника, състава на силите и средствата му, всичките му хитрости.

След теоретичния изпит започнаха практическите тренировки. Отначало всеки сам изминава цялото поле, отработвайки и най-дребните елементи на своите действия. Всеки танкист в този случай върви само пеш. След това започва сглобяването на отделенията и екипажите.

Ние сме четирима: водач-инструкторът и трима офицери — командир, мерач и зареждач. Пак пеш прекосяваме полето, някъде към 10–12 километра.

Командирът: Тук ще подам команда „Ориентир — 2, ляво 100, танк, да се унищожи“.

Мерачът: Аз викам „Бронебоен“.

Зареждачът: Аз хвърлям снаряда на дотиквача.

Водачът: Аз викам „Пътечка“ — и леко намалявам скоростта.

Вляво, вдясно, зад нас хиляди хора вървят на групички всеки по своя маршрут. Всички дуднат задачите си. Разменят тихо по някоя дума, надзъртат в бележките. Засега това е позволено, зад нас е пехотата, отпред — разузнаването, понякога прелитат „самолети“ — летците от въздушната армия на фронта също са тук. Също драпат пеш, също дуднат задачите си.

На другия ден всичко започва отначало, но този път се прави сглобяване на взводовете, вече си говорят не само екипажите вътре в „танковете“, но и „танковете“ помежду си. На другия ден всичко се повтаря: сглобяване на ротите. След това инспекторска проверка за всички. Чак тогава започват тренировките с бойната техника. Един ден ротни учения, всяка рота отделно и без стрелба, след това батальонни учения, после полкови, дивизионни, армейски и най-сетне фронтови. Всички поля грижливо са постлани със стоманени мрежи и арматура — иначе танковете ще изорат всичко с веригите си. Чак непосредствено преди самите учения решетките бяха махнати и за седмица-две тревата поникна: местността е равнинна, почти Полесието.

 

 

След отработването на всички задачи в един район се извършва прехвърляне в друг район. Така от околностите на Чернигов в Украйна постепенно се озовахме в Белорусия и стигнахме до Бобруйск, след това се върнахме и повторихме всичко отначало и пак се върнахме.

Дотогава не само нашият фронт бе изрепетирал задачите си, а и останалите също. И едва тогава бяха проведени целите учения както трябва, в бърз темп и с участието на няколко фронта. Това още не са ученията „Днепър“, а само подготовка за тях, генерална репетиция. И чак след нея ни върнаха в нашите лагери, където се извърши смяната на бойната техника. А десетки хиляди войници вървяха по стъпките ни и унищожаваха следите от тренировките, събираха метала, заравяха снарядните ями, събираха гилзите, търсеха неизбухнали снаряди.

 

 

И чак след всичко това…

 

 

Колоната на мотострелковия батальон наближаваше през познатите горички водния рубеж. Артилерията и авиацията в това време „подготвяха почвата“ за щурма на първия от батальоните. Задачата му е проста: да форсира Днепър, да завземе плацдарм на десния бряг, за да даде възможност на нашия танков полк и артилерията да се прехвърлят, а после да започне прехвърлянето на три армии наведнъж с едновременно стоварване на тактически вертолетни десанти в тила на противника. След прехвърлянето на първите три армии да се пристъпи към изграждане на железопътни мостове, към прехвърляне на армиите от втория ешелон, стоварване на две въздушнодесантни дивизии в дълбокия тил на противника, прехвърляне на още два фронта и насрещно сражение със „Западните“, но засега мотострелковият батальон…

На батальона е оказана небивала почит, макар че той отсега е отписан изцяло и няма да участва в по-нататъшните учения. Пътят на батальона се разчиства от две артилерийски бригади и осем артилерийски полка. 612 оръдия за подкрепа на един батальон. Освен това непосредствено до брега е изкаран танков полк и той поразява с право мерене цели на отсрещния бряг. 600 оръдия и 100 танка за подкрепа на 300 души! Такова нещо може да се случи само на показни учения в чест на велик юбилей.

Бронетранспортьорите, чупейки крайбрежните храсти и без да намаляват скоростта си, цопнаха във водата, вдигайки стълбове от ситни пръски, и бързо заплаваха към забуления от пушеците на експлозиите противников бряг. Пънове и дънери на дървета, изкоренени от експлозиите, излитат високо в небето. Снарядните парчета се сипят като несекващ дъжд, долитайки понякога до средата на реката.

По план, след като бронетранспортьорите стигнеха до средата на реката артилерията трябваше да пренесе огъня в дълбочина, за да позволи на батальона да преодолее втората половина от пътя и да стовари десанта на брега. Но ето че бронетранспортьорите вече бяха доплавали до средата, а артилерията още не се и канеше да пренася огъня. Наопаки, темпът на огъня нарастваше. Или артилерийските наблюдатели се бяха зазяпали, или батальонът бе нагазил водата с две-три минути по-рано, но така или иначе, по-нататък не можеше да се плава й бронетранспортьорите взеха да се въртят на едно място, борейки се със силното течение на Днепър и блъскайки се един в друг.

Всичко това ставаше точно пред правителствената трибуна. Генералният секретар изгледа с недоумение министъра на отбраната, а той изрева по микрофона нещо, което е абсолютно невъзможно да се напише черно на бяло, но благодарение на което стрелбата моментално секна. Трийсетина оръдия продължаваха, наистина безредно, да стрелят, но основният хор млъкна. Постепенно и останалите замлъкнаха несигурно и засрамено.

Междувременно пируетите на бронетранспортьорите по водната повърхност не спираха. Командирът на батальона очевидно не се решаваше да даде команда „Напред“, защото, бабината й на артилерията, може да е млъкнала, ама ако вземе изневиделица пак да заговори… Пък и според инструкцията той можеше да прекоси средата на реката едва след като се увери, че артилерията наистина е пренесла огъня си в дълбочина. Но на артилерията й трябват две-три минути за смяна на мерниците и в очакване на това батальонът се кандилкаше в реката. На тренировките всичко мина толкова добре, а сега за проклетия…

Най-сетне артилерията бавно, сякаш неохотно, започна да обстрелва следващите рубежи и батальонът пак пое към брега, но нито един бронетранспортьор не можа да се изкатери на сушата. По-нататък ще ви разкажа за него, за ЕТР-60П, и за капризния му характер, но в случая освен характера му пречеше и друго. Артилерийската подготовка по време на тренировките преминаваше също доста успешно, но сега — или защото мерачите се вълнуваха, или по не знам каква причина, цялата брегова ивица, която би трябвало да остане непокътната, беше разорана и разкопана от снарядни ями. И започна импровизацията. Командирът на батальона заповяда на хората си да се десантират във водата и да стигнат до брега с плуване. На някои места беше вече плитко, но не навсякъде. С отчаяно прегракнало „ура“ пехотата наскача от бронетранспортьорите. Всичко се обърка. Вместо отчетливо разгръщане се получаваше тълпа. По-нататъшното изпълняване на ролите стана невъзможно, защото всичко беше сгрешено…

Положението спаси командирът на батальона подполковник (преоблеченият полковник) Рубанов, който на висок глас изкомандва: „Действай като в бой!!!“ Впоследствие военните кореспонденти се скъсаха да хвалят храбрия командир. Лозунгът на комбата най-допадна на началника на Главното политическо управление армейски генерал Епишев. Само че комбатът не беше се стремил към никакви ефекти. Просто с командата си той заповядваше на преоблечените офицери да забравят парламата, заучените роли, целия този балет и да действат както им подсказват здравият разум и полученият през курсантските години опит. Действай като в бой! Младите офицери разбраха командира си, веригите им се подравниха, ротните и взводните оцениха ситуацията и след една-две минути комбатът от самия бряг вдигна батальона в атака, зарязвайки бронетранспортьорите.

По-нататък всичко тръгна като по ноти, само че стана още една засечка. Бронетранспортьорите изобщо не можаха да излязат от водата и ние, танкистите, сериозно се обезпокоихме някой от тях да не застане напряко на потьомкинската писта — на тайния подводен жлеб. Тогава челният танк ще се забучи в бронетранспортьора, всички след него ще спрат и скандалът няма да се размине.

Но доблестният комбат спаси ситуацията и този път. Той вече бил доста напреднал с пехотата, но след това си спомнил за танковете и изкомандвал по радиото на своите бронетранспортьори, които не можаха да се изкачат на разровения бряг, да се отдалечат надолу по реката, освобождавайки пътя на танковата лавина. По такъв начин всички бронетранспортьори попадаха в ръцете или под огъня на противника, за да сторят път на всички настъпващи войски. Това решение спаси цялото ни театро, но съсипа автора му. След ученията маршал Гречко прецени решението като нецелесъобразно и заповяда да изгонят стария полковник от армията.

Нашите танкове без приключения прегазиха Днепър, издърпвайки под водата няколко хиляди оръдия. Боеприпасите и разчетите бяха прехвърлени на десния бряг със сапьорни транспортьори. След това целият балет отново тръгна по релси и „Западните“, както се очакваше, побягваха панически от нас, щом видеха пушилка на хоризонта, мишените падаха дори ако снарядите не ги улучваха, а най-важното, грохотът беше оглушителен.

Командването на „Източните“ с едноседмично изпреварване разгадаваше коварните планове на „Западните“ и нанасяше съкрушителни удари. С една дума, всичко беше привично, та чак да ти се доплаче.

 

 

А после имаше парад. На едно летище край Киев от хоризонта до хоризонта се подредиха танкове. Това беше най-голямото струпване на танкове в историята на човечеството. Тук бяха събрани танковете на четири фронта. По всяка вероятност са били над двайсет хиляди. Армиите на НАТО, дори и ако рискуват някой път да съберат толкова танкове на едно поле, не биха могли да го направят поради простата причина, че всички западни нации, взети заедно, нямат толкова. Страховитата снимка на безкрайния танков океан обаче обиколи всички вестници по света и продължава да се мярка от време на време, както впрочем и други кадри от това небивало дори според нашите мащаби театро. Който ни е враг, би трябвало да се ужаси от такава картина. Който обича нашия народ и се е опитал да пресметне колко пари ни е струвало всичко това, би трябвало да се разплаче. Но строените на летището войски се смееха. Имаше защо…

Защото строените за парада войски очакваха пристигането на високите гости. Чакаха ги и на трибуната. Парадът по традиция трябваше да започне в 10:00. За разлика от стандартните московски паради бе запланирано прелитането на неимоверна маса бойни самолети. Всичко беше пресметнато по секунди. Но Брежнев, Подгорни, Косигин и Шелест се позабавиха. Самолетите се намираха доста далеч от Киев — в Бориспол. Излитането, полетът и преминаването над парадните колони трябваше да са точно съгласувани и спазени. Но ръководството закъсняваше.

Застаналият на трибуната маршал Гречко с тих шепот обсипваше родната партия, съветското правителство и всички членове на Политбюро подред с такива мераклийски псувни, каквито не можеш да чуеш дори от познавачи, ценители и колекционери на този най-популярен вид устно народно творчество. Гречко попържаше Брежнев шепнешком, но сложените на трибуната микрофони бяха включени точно в 10:00 и маршалският шепот се разнасяше на десетина километра над цялата струпана наша несъкрушима мощ. Тъкмо затова киевският парад бе проведен особено наперено и, бих казал, весело.

След половин час, когато войските с тържествен марш преминаваха пред трибуните на ръководителите, по лицата на войниците и офицерите липсваше обичайното изражение на сурова решителност. По всички лица грееха усмивки. Ръководителите също се усмихваха в отговор и ни махаха с пухкавите си ръчички.