Виктор Суворов
Освободителят (17)

Тухленият бомбардировач

Щастието паднало от небето.

Един американски стратегически бомбардировач Б-29 извършил принудително кацане на съветска територия. Бомбардировачът бил участвал във въздушно нападение против общия противник — Япония, и, повреден в боя, едвам можал да стигне до най-близкия съюзнически аеродрум — Барановското летище край Усурийск. Повредата била дребна: крилото на няколко места било пробито от картечен откос на японски изтребител, поради което бомбардировачът загубил много гориво. Командирът имал избор: да насочи бомбардировача право към океана, а екипажа си да обрече на сигурна гибел, или да се добере до верния съюзник, да позакърпи дупките, да зареди самолета с гориво и след два-три дена отново да вземе участие в бомбардирането на Япония. Командирът предпочел второто решение. Бомбардировачът струва няколко милиона, разсъждавал той, повредите са незначителни. Екипажът е здрав и читав. Екипажът е много опитен, а това по време на война комай е най-важното. Защо да хвърля такъв екипаж за храна на акулите? А съюзникът е наблизо. Така най-добрият в света стратегически бомбардировач се оказал на територията на Съветския съюз.

Новината преминала 10-те хиляди километра от Усурийск до Кремъл и всички бюрократични бариери за няколко минути.

На Йосиф Висарионович докладвали за станалото по време на съвещание. Сталин се замислил за миг, а след това помолил да останат само членовете на Политбюро, съобщил им новината и лукаво усмихнат ги помолил да се изкажат.

Мнението било единодушно: под всякакъв предлог да задържим самолета за една седмица, за да могат специалистите да се запознаят с него.

— Ами ако изобщо не върнем самолета на съюзниците? — попитал Великият вожд и Учител, след като разпалил лулата си.

— Ще се засегнат съюзниците, другарю Сталин — предпазливо му възразил Молотов.

— Могат да прекратят доставките — добавил Каганович. — Какво ще правим без студебейкъри?

Великолепният американски армейски камион „Студебейкър“ бил признат от всички — като се почне от обикновените войници и се стигне до маршалите — за най-доброто военно возило. Прочутите руски катюши БМ-13 се монтирали само на тези американски камиони, а и не само те. Съветската артилерия била най-мощната в света, но неин основен влекач и транспортьор на боеприпаси бил пак американският студебейкър. Снабдяването на цялата грамадна армия се осъществявало изключително със студебейкъри. Освен камиони съюзниците давали и още сума неща, твърде важни за Съветската армия — от свързочни средства и джипове до изтребители „Аерокобра“, бронетранспортьори и танкове.

Доставките можели всеки миг да бъдат прекратени и като взели това под внимание, членовете на Политбюро се позамислили. Всички предпазливо се изказвали против предложението да не се връща бомбардировачът. Единствен Берия мълчал, изчаквайки, мъчейки се да разбере накъде бие Великият учител.

А Учителят презрително изпуфтял в отговор на опасенията на Политбюро и заявил:

— Германия скоро и тъй и тъй ще я удушим, а кое ще е на ред след това? Как ще воюваме срещу Англия и Америка без стратегически бомбардировач? Съюзниците ще преглътнат това — добавил той, след като подръпнал от лулата си, — ще се поядосват малко и ще забравят станалото. А бомбардировачът да се прекопира едно към едно и след година да лети.

Берия енергично подкрепил Сталин. Членовете на Политбюро дружно се съгласили. Всички те отлично знаели основния принцип на Вожда и Учителя: с приятел и съюзник се дръж като с жена — колкото повече я биеш, толкова повече ще обича. Всеки от тях обаче силно се съмнявал, в душата си, есттествено, че съюзниците ще си затраят и този път.

 

 

Но съюзниците си затраяли. Американският екипаж бил върнат, но най-добрият в света стратегически бомбардировач — не. Съветската страна не си направила труда да даде каквито и да било обяснения по въпроса: няма да ви го дадем и толкоз.

Доставките по лендлиза си продължавали както дотогава, защото американските дипломати имали навика да обсъждат възникващите проблеми, без да ги обвързват с въпросите на военните доставки.

 

 

За ръководител на копирането бил назначен най-добрият от съветските авиационни конструктори А. Н. Туполев и новият съветски стратегически бомбардировач впоследствие получил неговото име — Ту-4. Да помагат на Туполев били привлечени още 64 конструкторски бюра и НМИ, които трябвало да копират двигателите, горивото, материалите, от които бил изработен Б-29, както и всички негови системи за навигация, прицелване, вътрешна и външна връзка и много, много други неща. Координацията на работата на всички КБ, НИИ и заводи била възложена на другаря Лаврентий Павлович Берия, а за негов главен технически консултант бил назначен авиоконструкторът Яковлев, който най-добре се разбирал със Сталин и най-добре от всички умеел да му угажда.

Във възстановения Воронежки авиационен завод спешно бил построен гигантски цех, в който между другото 22 години по-късно направили несполучлив опит да изкопират „Конкорд“, наричайки го пак с Туполевото име.

Б-29 бил разглобен на хиляди най-дребни съставни части, които били разпределени между министерства, ведомства, конструкторски бюра и НИИ с категоричното нареждане да се прекопира детайлът, агрегатът или приборът и след 10 месеца да се пристъпи към серийното му производство.

Сигурно тъкмо заради тези дребни детайли, възли и механизми, разпратени по целия Съветски съюз, бомбардировачът получил печалното наименование „тухлен“. А може би този позорен прякор му бил лепнат просто защото самолетът бил значително по-нескопосен от оригинала. След Ту-4 всички несполучливи самолети, а особено онези, които точно се копирали от чуждестранни модели, започнали неофициално да се именуват „тухлени“. Най-известен сред тях ще си остане, то се знае, Ту-144 „Конкордски“. Но този път не сме разполагали с оригинален екземпляр, а само с известен брой чертежи. А може би е дала отражение липсата на желязната ръка на Лаврентий Павлович: без него, Бог да го прости, целият технически прогрес повяхва.

 

 

Трудностите се заредили още от самото начало на копирането. Първо, не можело и дума да става за използване на метричната мерна система. Защото, ако се намаляло, макар и с десет милиграма, теглото на всяко нитче, това в резултат можело да доведе до намаляване на якостта на цялата конструкция. Ако теглото се увеличело поне малко, това можело да се отрази върху теглото на целия самолет. Туполев разбирал, че ако ще копира самолета, трябва да копира всичко подред, включително нитовете, винтчетата, гайчиците и болтчетата.

Съветските търговски представители в Канада, Англия и САЩ започнали на малки партиди, за да не събуждат подозрение, да закупуват измервателно оборудване. Спешно се наложило да бъдат преобучени хиляди инженери, техници и работници да боравят с дюймове, футове и фунтове.

За стотиците бъдещи бомбардировачи започнала спешна подготовка на хиляди екипажи и десетки хиляди души наземен инженерен и технически състав.

— Колко галона гориво ще са нужни при нормален разход на гориво и при липса на вятър за полет на 1000 мили на височина 30 000 фута? — такива елементарни задачки затруднявали не само опитните асове, воювали през цялата война, а и професорите от Военновъздушната академия.

— Налягане 12 фунта на квадратен дюйм в тръбопровода — много ли е или малко?

Може за американските и английските специалисти, свикнали да боравят и с двете мерни системи, това да не е чак толкова трудно, но за съветските то станало проблем номер едно. Поради това били допуснати хиляди грешки, всяка от които се наказвала безмилостно.

С навлизането на новата мерна система в съветската авиационна промишленост и в авиацията за далечно действие се появил и друг, не по-малко сложен проблем: проблемът за опазването на тайната, тъй като всеки, който проявявал познаване на английската мерна система, според ГБ лесно можел да бъде разпознат от врага измежду хилядите други хора като потенциален носител на държавни тайни.

— Я ми налей половин пинта квас, Маша!

— Какви ги плещиш? Тия мръсотии от пандизчиите ли ги научаваш?

Виновният, внезапно осъзнавайки грешката си, пребледнявал като мъртвец.

— Да не си помислиш нещо? Не съм искал да те засегна. За учудване на бюфетчийката Маша нахалникът на другия ден изчезвал завинаги.

— Брей, как са се заели с чистотата на езика. Отдавна трябваше! Ама все не могат да стигнат до пушалнята, там да чуят какви псувни се разнасят.

 

 

Всички, които са виждали Туполев през онзи период, единодушно отбелязват неговата веселост и почти детската му безгрижност. Стареца, изглежда, го е терзаела ревност. Той обичал и мразел Б-29, но се стараел да скрие това от околните. Явно не му е било приятно да се занимава с механично копиране и той криел това под маската на равнодушие и безгрижност. През този период Туполев нямал проблеми, дори и най-сложните въпроси решавал с лекота.

Намерили на лявото крило малка дупчица; нито аеродинамиците, нито специалистите по якостта — никой понятие си няма за чий е такава дупчица. Нито тръбичка стига до нея, нито кабелче, а на дясното крило такава дупка няма. Провели експертиза: оказало се, че дупчицата е пробита с бормашина едновременно с другите отвори за нитовете. Ами сега? Най-вероятно е била пробита по погрешка, а после са забравили да я запълнят, прекалено нищожна е. Питат главния конструктор какво да правят.

— При американците има ли я?

— Има я.

— Тогава за какъв дявол ме питате? Заповядано е едно към едно!

Така на всички стратегически бомбардировачи Ту-4 на лявото крило се появило малко отворче, пробито с най-тънкия свредел.

През целия самолет от пилотската кабина до „опашния Чарли“ минава херметичният изход — тясна тръба, по която на четири крака можеш да преминеш от единия край на самолета до другия. Херметичният изход отвътре бил боядисан със светлозелена боя (над която също дълго работило някакво конструкторско бюро), но в самия край, на последните метри той бил бял. Може би някое войниче го е боядисвало отвътре, но му се свършила боята, после самолетът излетял да изпълнява задача с недобоядисан херметичен изход. Само че заповедта била: да се прекопира всичко едно към едно — и затова на всички съветски бомбардировачи боядисването на херметичните изходи не само точно повтаряло цвета, но и съответствало до дюйм на американския образец: докъде трябва да е светлозелената и откъде да започне бялата боя. После във всички инструкции било вписано как трябва да се боядисва самолетът отвътре.

Междувременно на територията на Съветския съюз извършили принудително кацане още два Б-29. Изяснило се, че дупчици по крилата няма. Херметичният изход на единия бил боядисан със светлозелена боя от началото до края, а на другия бил изцяло бял. Пак въпроси към главния конструктор: какво да правим?

За Туполев и тук нямало проблеми: заповядано е да изкопираме самолета, който кацна пръв, а за тия никаква заповед няма. Така че копирайте!

Постепенно проблемите започнали да намаляват. Всички били свикнали с отговора на главния: правете като при американците на първия самолет. Повече никой не му задавал въпроси. Във връзка с това се родил малък виц: възникнал въпросът какви звезди ще рисуваме на серийните самолети — белите американски или червените съветски? Този въпрос за пръв път затруднил Туполев. Ако нарисуваш бели американски звезди, ще те разстрелят като всенароден враг. А ако сложиш червени съветски, това, първо, не е едно към едно, както е заповядано, а второ, може би Върховният главнокомандващ се кани да ги използва срещу Америка, Англия или Китай с американските опознавателни знаци. Въпросът за звездите бил единственият въпрос през цялото време на копирането, който Туполев задал на Берия, обяснявайки му, че това излиза извън неговата конструкторска компетенция. Берия обаче също се намерил в небрано лозе. Той не бил свикнал да задава въпроси на Сталин. Бил се възнесъл чак до върха само благодарение на това, че също като вярно куче умеел предварително да отгатва желанията на Стопанина и да разбира всичко, без да задава излишни въпроси.

Разправят, че Берия разказал на Сталин за звездите също във вид на виц и по начина, по който Сталин се смял на шегата, Берия безпогрешно разбрал какви трябва да са звездите. Последният проблем бил решен и започнало серийното производство.

Върху всички, които вземали участие в създаването на „Тухления бомбардировач“, се изсипал златен дъжд. За кратко време били връчени 57 Сталинови награди „За разработване на нова бойна техника“. Берия, Туполев и Яковлев освен това получили и по орден „Ленин“.

Братът на баща ми, който след много години ми разказа тази история, получил орден „Почетен знак“ за участие в „разработването“ на устройството за защита на опашката, получило научното наименование „Аргон“.

 

 

На „Аргон“ се натъкнах 21 години след създаването му.

През есента на 67-а година, веднага след ученията „Днепър“, нашата дивизия спешно бе хвърлена да строи аеродрумни скривалища за бомбардировачи. Генералният щаб очевидно бе осъзнал печалния за нас опит от Седемдневната война и вземаше мерки за защита на самолетите от внезапни атаки на противниковата авиация. Всичко се правеше на бърза ръка и дивотиите както винаги бяха много.

Когато нареждал да се изпратят безброй дивизии за изкопчийска работа, Генералният щаб не наредил да се отпуснат за целта съответната техника и горива. Застуди се и две хиляди души, целият ни полк, човъркахме земята с тъпи лопати. Беше ни отпуснат само един вехт булдозер и той вършеше повече работа от целия ни полк. Ако бяха отпуснали още един вехт трактор, смело можеха да пуснат целия ни полк да си ходи по ломовете да се занимава с мирен труд, все едно с онова, с което трябваше, не се занимавахме. А ако бяха отпуснали пет допълнителни булдозера, смело можеха да пуснат цялата дивизия, всичките 10 800 души. И във всеки окръг, а те са 16, минимум по една дивизия цяла зима човъркаше замръзналата земя. Можеше, естествено, да се дочака пролетта, когато земята ще се размекне, ама нали въпросите на безопасността не бива да се отлагат!!!

Една заран, когато нашите танкисти вече бяха получили лопатите си и мързеливо човъркаха около стратегическите бомбардировачи, на летците им свърши сутрешният развод. След развода, както му е редът, те с песни замаршируваха към самолетите си.

В Съветската армия е прието, щом взводът се отдалечи достатъчно от началството, да продължи да пее на висок глас строевата песен с друг, нецензурен текст. Началството отдалеч чува само мелодията и топуркането, без да различава отделните думи.

Взводът, който идваше право към нас, по мотива на една известна песен изпълняваше нещо оригинално:

На коравия бетон

не работи хич „Аргон“,

ни усеща, ни прехваща —

мамицата вашата!

Когато войниците и сержантите плъзнаха по бомбардировача, аз скришом почерпих авиационния сержант с цигара: на аеродрума това е забранено, а той май беше останал без цигари.

— Чувай, службо, „Аргон“ устройство за защита на опашката ли е?

— Да.

— То е било монтирано на Ту-4.

— За такъв не съм чувал. А на Ту-16, Ил-28 и Ту-95 го има, а сигурно и на други.

— Не „Аргон-М“, не „Аргон-…“?

— Не, просто „Аргон“.

— И всичките му винтчета ли не са метрични?

— Тя почти цялата електроника не е метрична.

— Откъде накъде?

— Явно са крали от врага едно към едно. Целият бомбардировач се състои от части, които или сме купили уж за граждански самолети, или сме задигнали отнякъде и изкопирали, или от такива, които са се използвали още преди трийсет години. Затова го наричат тухлен!