Виктор Суворов
Освободителят (14)

Пътят на Дуров

Киевският военен окръг

Той напъхал в задника си опашка от сельодка и изпищял: „Другари офицери, не ме приближавайте, аз съм гола русалка, аз съм стеснителна!“

Това станало на новогодишния бал, когато обявили конкурс за най-оригинален маскараден костюм. Старши лейтенант Дуров не притежаваше нито мигновена реакция, нито чувство за хумор, но когато разпоредителят на бала се провикнал: „Обявява се конкурс…“, Дуров реагирал бързо, явно предварително бил подготвил соловото си изпълнение. Старши лейтенантът мигновено хвърлил гвардейските си одежди и допълнил Адамовия си костюм с гореспоменатата рибешка опашка от празничната трапеза.

Публиката се шокирала, въпреки че била на градус и въпреки дългогодишния й навик да не се учудва от нищо в Съветската армия. Началник-щабът на полка станал и си излязъл, затръшвайки вратата. След него като по команда се изнизали старшите офицери.

На първото след Новата година съвещание на офицерите командирът на трети батальон стана и направи предложение: за обида на офицерския състав на полка старши лейтенант Дуров да бъде съден от офицерския съд на честта. Подкрепиха го началник-щабът, заместник-командирът на полка по техническата част, началникът на артилерията, всички командири на батальони освен на първи и всички командири на роти и батареи освен командира на трета рота. Не е трудно да се досетите, че старши лейтенантът служеше в трета рота, влизаща в състава на първи батальон: ако осъдят взводния, ще бъде лепнато петно на ротата и на батальона. Петно, естествено, се лепваше и на полка, по-точно казано, на командира на полка и замполита: слаба е възпитателната работа. Тъкмо затова зачервеният замполит скочи от мястото си и се провикна:

— Да осъдиш човек, другари, е най-лесната работа, а да го възпиташ е значително по-трудно. Ако прибързаме с решението си, можем да прекършим съдбата на един перспективен офицер.

— Само за лудницата е перспективен — подхвърли от място командирът на разузнавателната рота.

Дуров седеше на първия ред и гледаше равнодушно през тъмния прозорец. Беше му абсолютно през бабината. На него в тоя живот му се искаше само едно — да се напие. Януари едва започваше, а до заплата, до заветния 13-и, оставаше още толкова много време! А на вересия в гарнизонната кръчма, известна на всички с името „Военна мисъл“, на старши лейтенанта отдавна не му даваха водка. На всички дават на вересия, а на него — не, нещо като дискриминация се получава. Така че той и пет пари не даваше за онова, което се говореше на офицерското съвещание, само му беше чоглаво.

Съвсем небезразлично беше обаче на командира на полка. Правото да изпраща младши офицери на офицерския съд на честта принадлежи именно на него. Ако каже „да“, ще се съберат офицерите от полка и ако поискат, ще смъкнат една звездичка от пагоните на старши лейтенанта, а може и самите пагони да смъкнат, върви, бивши старши лейтенанте, накъдето ти виждат очите, нито пенсия ще имаш, защото още си млад, нито бъдеще, защото вече си стар да започнеш живота си отначало. Командирът на дивизията, командващият армията и командващият окръга ще утвърдят решението на офицерския съд, това става автоматично, защото в противен случай онзи, който не утвърди решението, е отговорен за всички бъдещи поразии на някакъв си старши лейтенант алкохолик.

Ако командирът на полка каже „не“, старши лейтенанта пак ще го възпитават до следващото му провинение, когато пак ще трябва да прозвучи командирското „да“ или „не“.

Решението „да“ е винаги мъчително за всеки съветски командир — понеже личната му кариера зависи предимно от това, с колко процента е можал да понижи количеството на провиненията и нарушенията, е, то се знае, и от това как войниците оправят креватите си и как са боядисани стоборите на военното градче. Състоянието на дисциплината се мери не с количеството извършени нарушения и престъпления, а с количеството наложени наказания. Дисциплината в Съветската армия е изключително ниска, в много случаи това е почти неуправляемо стадо тъкмо защото всички командири водят помежду си свирепа борба за оцеляване. Победител излиза само онзи, който изобщо не наказва войниците и офицерите, каквито и провинения да са извършили. Единственият организъм, който донякъде влияе върху поддържането на дисциплината, са военните комендатури, и то единствено, защото задачата им е да хващат всички войници и офицери, които им се мярнат пред очите. Комендатурите си имат друг ред, друга система, тук всичко е наопаки. Всички комендатури се стремят да наловят повечко нарушители.

Но комендатурите действат предимно извън военните градчета: в градовете, по железопътните гари и аерогарите. Именно дейността на комендатурите създава илюзията за дисциплина и ред, но това е само илюзия.

 

 

Командирът на полка отдавна се канеше да упражни властта си, но в момента това беше крайно рисковано лично за него. Дисциплината и бездруго е паднала до най-ниското равнище и да започне новата година с такова решение би било просто лекомислено: ами ако утре вземе да се случи нещо наистина сериозно, което не може да се замаже и потули? Какво ще стане тогава? Да наказва пак някого? Е, това вече ще бъдат две нарушения в статистиката, докато в другите полкове ще е тихо и мирно.

Командирът се изправи (да тръгне срещу почти единодушното мнение на всички офицери също не му се щеше) и каза мрачно:

— Нека не бързаме, въпросът трябва да се обмисли.

Не му се наложи да обмисля дълго.

След една седмица на командира на полка се обади началник-щабът на дивизията и поиска незабавно да му представи документите на най-добрия взводен командир, за да го назначат за ротен в съседния полк.

След 10 минути в кабинета на командира на полка вече се намираха замполитът, командирът на първи батальон и командирът на трета рота.

— Другари офицери, заповядано ми е да изпратя най-добрия от взводните в съседния полк за повишение. Смятам, че старши лейтенант Дуров е тъкмо такъв. Вярно, понякога допуща грешки, но това на всеки може да се случи. Смятам, че той напълно е осъзнал вината си и ще се оправи. Не съм ли прав?

— Доверието е голяма работа.

— Като го завърти ротната шайба, няма да му остава време да се напива.

— Трябва, естествено, да помогнем на човека да стъпи на крака, че съвсем го нарочихме. Казвай на някого всеки ден, че е свиня — може и да загрухти.

 

 

Ротният написа блестяща характеристика на Дуров. Комбатът добави: „С извода съм напълно съгласен. Командир на първи танков батальон гвардейски подполковник Несносни.“ Командирът на полка резолюира: „Достоен за издигане на длъжността командир на танкова рота. Командир на 210-и гвардейски танков Портартурски, награден с ордените «Александър Невски» и «Богдан Хмелницки» полк гвардейски полковник Завалишин.“

Колкото до морално-политическите качества на Дуров, замполитът съчини отделна характеристика: активист, спортист, общественик — и така нататък, както подобава в такива случаи.

Досието замина за щаба на дивизията, където бе утвърдено от комдива.

 

 

— За пета рота съм ти намерил един сокол от 210-и полк. Не офицер, а злато. Звяр. С опит. Активист, спортист, общественик. Цял живот ще си ми благодарен.

— Може ли да попитам, другарю генерал, кой е той?

— Старши лейтенант… Как му беше името?… А… Дуров. Полковникът пребледня:

— Шегувате ли се, другарю генерал?

— Какво има?

— Аз на тоя Дуров му знам и кътните зъби, в един блок живеем. Пък и цялата дивизия го познава, макар и да не живее с него.

— Чакай, чакай, да не би да е онзи Дуров, дето на 7 ноември на парада се оповръща от препиване?

— Същият, другарю генерал, а ако си спомняте, май тоя Дуров съсипа и един танков двигател.

— Голям тарикат се пише Завалишин, намислил е да ме изменти. Ще му дам аз да разбере!

 

 

— Е, Завалишин, утвърдихме твоето соколче за ротен командир.

— Благодаря ви, другарю генерал.

— Ще се справи ли, как мислиш?

— Момъкът е проверен, ще се справи!

— Абе, Завалишин, защо при теб дисциплината нещо куца? А?

— Уж се стараем, другарю генерал, тази година добре я започнахме, смятаме и занапред да поддържаме нивото.

— Знаеш ли какво измислихме тук, в щаба? В тая обстановка не е редно да ти отнемаме най-добрите офицери, я да оставим тоя юнак Дуров при теб в полка като командир на трета рота. На съседите ти им трябва ротен, затуй ще им дадем твоя ротен-три, а на негово място ще сложим въпросния Дуров. Нека си остане в твоя полк. Нека командва ротата, нека укрепва дисциплината.

След което комдивът смени тона си от добродушен със стоманен, командирски и каза натъртено: „Заповедта за разместването на офицерите е подписана днес.“

 

 

Така гвардейски старши лейтенант Дуров стана командир на трета гвардейска танкова рота от първи батальон на 210-и гвардейски танков полк. В начина му на живот не се промени почти нищо. Само започна да получава по-висока заплата и следователно да пие повече. Сега за офицерски съд на честта и дума не можеше да става: повишението в длъжност при всички случаи е свидетелство за доверие на вишестоящото ръководство и опрощаване на всички минали грехове. Да се оплакват от Дуров или да ходатайстват за понижаването му нито командирът на полка, нито замполитът не можеха, защото току-що бяха му написали блестящи характеристики. Безспорно те бяха очаквали, че фалшификацията може да се разкрие, но не предполагаха, че това ще стане толкова бързо. Ако тя наистина беше се разкрила поне седмица след преместването на Дуров в съседния полк, командването на 210-и би могло с ръка на сърцето да се кълне, че той е бил свестен, а сега изведнъж се е покварил.

И изобщо такива фалшификации минават без никакви усложнения, когато офицерът се прехвърля в друг окръг или дори в друга армия или дивизия. В този случай законът е железен: подписваш и се отърваш! Полковник Завалишин, естествено, отлично знаеше всички тия тънкости, просто не разполагаше с достатъчно време да изчаква удобен случай, за да прехвърли Дуров в друга дивизия. Просто в този момент трябваше да побърза и да рискува. И той рискува и загуби.

С появата на новия командир в трета рота дисциплината в нея окончателно падна. Бойната подготовка и боеготовността поеха също рязко надолу.

При всяко свое посещение на 210-и полк командирът на дивизията, който не искаше да забрави станалото, бързаше да отиде най-напред в трета рота, след което извикваше при себе си на дълги разговори командира на полка и командира на батальона. Беше си наумил жестоко да се изгаври и с двамата. То се знае, в края на краищата той трябваше да махне Дуров от ротата, но не бързаше да го прави. И незабавно отхвърляше всяко предложение за преместване на Дуров.

 

 

Командирът на дивизията беше в отпуск. Задълженията му изпълняваше неговият заместник, току-що пристигнал от Египет. Заместникът още не беше се ориентирал както трябва в обстановката.

Завалишин и комбатът се мятаха като тигри в клетка. Отсъствието на командира на дивизията трябваше да се използва бързо и решително. Дуров спешно трябваше да бъде разкаран някъде. Не е важно къде — в Сирия или в Унгария, в Забайкалието или Заполярието, с повишение или с понижение.

Началникът на отдел „Кадри“ на дивизията, след като получи дузина бутилки коняк, ги посъветва: В АКАДЕМИЯТА!!

За най-добрия ротен командир в 210-и гвардейски танков полк пак бяха написани блестящи характеристики, които заместник-командирът на дивизията утвърди, и досието спешно замина за Москва.

В личното досие на Дуров имаше само шест характеристики: две, написани при завършването на училището, две за това, че е най-добрият взводен командир в целия полк, и две за това, че е най-добрият ротен командир в същия полк. Характеристиките, написани в училището, бяха бледички — нито тиква, нито кратуна (в училището той просто нямал възможност да се изяви като алкохолик, прекалено малко пари дават на курсантите), но всички останали бяха просто блестящи. След една седмица Дуров бе викнат в Москва да се яви на приемните изпити за Военната академия на бронетанковите войски.

— Ако не постъпи — гризеше си ноктите командирът на полка, — комдивът ще ни изяде с парцалите.

— И няма да постъпи проклетото пиянде, не е за там.

— Ами ако вземе, че постъпи, на глупаците им върви. Глупаците във всяка академия ги предпочитат.

— Минахме се.

— Защо?

— Беше му дошло време да става капитан, но ние, естествено, не го предложихме. Какъв капитан може да е той?! А в академията ще се заядат за това, бива ли такова нещо, ротен командир, прослужил е достатъчно години, а още не е капитан?

На другия ден към Москва полетя предложение за даване на поредното звание капитан на командира на отлична танкова рота гвардейски старши лейтенант Дуров.

Дуров постъпи в академията. Един месец след постъпването стана гвардейски капитан.

 

 

Внезапният възход не можеше да не направи впечатление на Дуров. Психическият потрес от възхода ненадейно събуди в него извратено чувство за превъзходство над околните и животинско желание да лидерства в колектива. Не престана да пие, но значително понижи активността си в тази насока. Сега пиеше изключително сам, и то не толкова от стремеж към безопасност, колкото поради презрение към колегите си.

Скромният му разсъдък никога не роди нито една оригинална идея, но той компенсираше това, като назубряше академичните учебници буквално наизуст, смайвайки професорите с точното възпроизвеждане на мислите, изказани някога от тези професори, автори на учебниците.

Даваха го за пример като образец на добросъвестен, грамотен съвременен офицер. След три години той завърши академията с отличие (редно е да отбележим, че в командния факултет за това не се иска много ум; прилежност и нищо повече).

Със заповед на министъра на отбраната Дуров след завършването на академията предсрочно получи следващото воинско звание: майор. След академията той като отличник имаше право на избор и Дуров помоли да го изпратят в родния му полк.

Със заповед на министъра на отбраната гвардейски майор Дуров бе назначен за заместник-командир на 210-и гвардейски танков полк, на същия онзи полк, в който само преди три години и половина беше командир на най-закъсалия танков взвод. Освен всички майори в полка негови подчинени станаха и деветимата подполковници, включително и началник-щабът, началникът на ПВО, началникът на тила, заместник-командирът по техниката, замполитът и четиримата командири на батальони.

Системата на даване на воинските звания в Съветската армия доста се различава от приетите в другите армии системи.

При появяването на вакантна длъжност тя не се заема от най-старшия по воинско звание, прослужени години, опит или служебно положение офицер, а от онзи, който според командването най подхожда за дадената длъжност. При това съвсем естествено е, че офицери с по-високо воинско звание се оказват подчинени на офицери с по-ниско звание.

Пример: след смъртта на маршал Гречко на поста министър на отбраната бе назначен генерал-полковник Устинов, който получи едновременно с назначаването си на длъжността поредното воинско звание армейски генерал. Негови преки подчинени станаха не само всички армейски генерали, маршали и главни маршали на родовете войски, а и маршалите на Съветския съюз Куликов, Огарков, Соколов, Батицки и Москаленко и адмиралът на флота на Съветския съюз Горшков.

Това просто е един от известните примери, но той илюстрира общата система.

Такава система има неоспорими предимства в сравнение с всички други — тя позволява да се издигат „свои хора“ без никакво съобразяване със законите и правилата. „Според нас този капитан е най-кадърният и той трябва да бъде издигнат над всички майори.“

Длъжността има смазващо предимство над воинското звание.

 

 

Командирът на полка полковник Завалишин дотогава вече беше се пенсионирал и бе заменен от един млад подполковник от китайската граница. Но повечето офицери, включително и командирът на първи батальон подполковник Несносни, си бяха на местата.

За издигането на Дуров бе допринесъл и един съвсем обективен фактор.

През втората половина на шейсетте години офицерите фронтоваци, които след войната не бяха успели да се намърдат в академиите, достигнаха служебния си максимум — батальонното равнище. Тях не можеха да ги повишават повече — не са завършили академия, да ги изпращаш в академия е нецелесъобразно поради възрастта, да ги понижаваш също няма за какво — всички до един са опитни, заслужили, дисциплинирани професионалисти. А и да ги пенсионираш не бива — след Хрушчовите реформи в армията имаше свиреп недостиг на офицери.

Фронтоваците стабилно заемаха батальонното звено; длъжностите командир на батальон, заместник-командир, началник-щаб — и задръстваха служебната стълба. От една страна, абсолютно невъзможно е да издигаш млади офицери от ротното равнище, от друга страна, няма с кого да заменяш пенсиониращите се офицери на полково равнище. Затова мнозина млади офицери, успели да се докопат до академията от ротното звено, се връщаха в полковото звено, прескачайки наведнъж две стъпала от стълбата: длъжностите замкомбат и комбат. Това явление беше масово.

Дуров беше изключително отмъстителен. Той помнеше всички, които навремето бяха предлагали да бъде съден от офицерския съд на честта. Наистина, и онези, които бяха го защитавали, също му сърбаха попарата.

Той се заяждаше за всяка дреболия, обсипвайки виновния с направо непоносими ругатни, Дуров безмилостно вписваше и най-дребните нарушения в личните досиета на всички офицери подред и по този начин съсипваше военните им кариери и съдбите им.

С появата на Дуров в полка всеки започна да променя своя стил на работа само и само да не даде на Дуров повод да се заяжда. Затова сред вишестоящите командири Дуров се прочу като принципен и взискателен командир. Нищо чудно, че след около две години той, още майор, получи полк, а след още една година — като най-добрия измежду командирите на полкове в нашата дивизия — замина за Сирия на длъжността военен съветник към командира на сирийска танкова дивизия.

Познавах Дуров много години. Случвало ми се е да служа под негово командване. Срещал съм мнозина офицери, които са го познавали през всички етапи от неговото въздигане.

Малките, змийски, немигащи очички и тихият застрашителен шепот на Дуров още ме преследват в най-лошите ми сънища.

Той не притежаваше капчица разбиране нито на проблемите на армията, нито на перспективите за нейното развитие. Веднъж назубрените норми бяха непоклатими в съзнанието му. Да изказваш каквото и да било мнение, различаващо се от написаното в учебниците, издадени десет години преди появяването на Дуров в Бронетанковата академия, беше не само безполезно, а и опасно.

Начинът, по който той се отнасяше с подчинените си, не можеше да се нарече безкултурие, това беше направо простащина. Учудваше ни, че никога не четеше никакви книги. Ние, всичките му подчинени, виждахме в него само съчетание на жестокост, нетърпимост, простотия и скотство. Никога не съм срещал човек, служил под негово командване, който да има друго мнение за него. Но в същото време за началствата той беше образец за отношение към работата.

Вървеше му: по време на неговия престой в Сирия не му се наложило нито веднъж да се срещне с противник и да демонстрира в боя блестящите си командирски качества. (Вярно, там има предостатъчно съветници като него, техните успехи в боевете сега са световноизвестни.) След Сирия Дуров рязко дръпна нагоре. Никак няма да се учудя, ако някой прекрасен ден прочета във вестника, че например генерал-полковник Дуров е назначен за командващ Московския военен окръг. Там му е мястото. Там обичат такива като него. А може би го подценявам? Може би такива трябва да бъдат издигани още по-нагоре?