Виктор Суворов
Освободителят (25)

Полет

Районът на град Кошице

През първите дни на освобождението, когато войските се местеха почти непрекъснато, нашият батальон се спря да изкара нощта до някакво съвсем малко градче с фабричка наблизо. Батальонът пренощува край градчето, след като взе всички предпазни мерки: изкара бойно охранение и подвижни патрули.

Заранта се изясни едно твърде неприятно обстоятелство, фабричката се оказа не просто фабричка, а спиртоварна. Аз още вечерта бях надушил тази специфична миризма, която се разнасяше над околностите, а и другите офицери не може да не са я забелязали. Но предния ден всички бяхме толкова капнали, че незабавно заспахме щом се отвори такава възможност.

А нашите войничета не спали и не си губили времето. Спиртоварната, както и всички други чехословашки предприятия, през онези дни беше спряна. Но местните жители умишлено, разбира се, през нощта показали на нашите войници пътя към фабричката, гостоприемно им отворили портата и им обяснили как се отвинтват съответните кранове.

До заранта всички войници от батальона се бяха напили. Трябва да им отдам дължимото, никой не беше препил. Всеки разбираше, че до полевия трибунал има една крачка, а полевият трибунал работи по военновременни закони. Така че всички войници бяха не пияни, а пийнали, наквасени, направили главите.

Командирът на батальона изведе цялата колона от това прокълнато място и извести вишестоящото командване за спиртоварната, която незабавно бе поставена под специален контрол. Още при първата почивка бе извършен грандиозен обиск. Оказа се, че всички вместимости, буквално всички предмети, които могат да поберат течност, са напълнени със спирт: манерки, бидони, котелки, дори термофорите в батальонния подвижен медицински пункт. Всичкият открит спирт безмилостно бе излян на пътя. Всички офицери от батальона заместиха водачите на бойните машини. И колоната потегли. Офицерите, разбира се, не стигнаха за всички машини и поради това много бронетранспортьори се движеха по освободената страна, леко олюлявайки се.

Още по обед всички войници дойдоха на себе си. Следващата нощ батальонът прекара в полето далеч от населени пунктове. Но заранта почувствахме, че нещо не е наред. На повечето войници очите им лъщяха. Никой от тях не беше пиян, но всеки несъмнено си беше пийнал. Извършихме небивал обиск, но нищо не намерихме. По принцип нямаше нищо лошо в това, че войниците си пийват по малко. Опитай се да откриеш в съветските устави някаква забрана по въпроса. И не бива да се вкарват такива забрани в уставите, защото в бойна обстановка на войниците просто им се полага да си пийват за храброст.

Проблемът се състоеше в това, че обстановката беше почти бойна, но се налагаше да изпълняваме чисто дипломатическа функция: да разгонваме хора, които не искат да се освобождават. А с нашата миризма е някак неудобно да се занимаваш с това. Ако вражеската пропаганда разбере, че 400 съветски войници изпълняват благородната си мисия под влиянието на Бакхус, може да стане световен скандал.

На другата заран историята се повтори, на третата — пак.

Така стана, че цялата агентура на ГБ и партията се оказаха въвлечени в общото дело, без да издават местонаходището на чудното изворче. В Чехословакия между другото всички те, слугите на ГБ и партията, си подвиха опашките и хич не бързаха да драскат рапорти. И с основание: всички наоколо са въоръжени, неволно могат и да те застрелят или нощем по погрешка да те прегазят с танк, както спиш. Такава практика процъфтяваше повсеместно. Сметките се разчистваха бързо независимо от разликата в езиците и интересите.

Командирът на батальона също не бързаше да докладва за положението. Не искаше да си слага таралеж в гащите. Предпочиташе да търси сам, включвайки в търсенето на спирта всички офицери от батальона.

Ясно беше, че запасите от спирт в батальона са огромни: всяка заран минимум по едно войнишко канче на всеки от 400-те войници. Батальонът постоянно променяше местопребиваването си. Значи спиртът не е в гората, не е заровен в земята, а се движи с нас. В нашите коли. Но къде? Бяхме огледали всичко. Милиметър по милиметър. Дори проверихме не е ли налян спирт в гумите на бронетранспортьорите. Но и там го нямаше.

Ако ежедневното пиянство ставаше само в моята рота, щях да си имам сериозни неприятности. Но същото ставаше и в съседните роти. Затова бях спокоен. Въпросът за спирта ме вълнуваше чисто теоретично: къде ли, дявол да го вземе, може да е скрит?

Съвсем категорично взех решение да открия спирта. На всяка цена. Каквото и да се наложи да пожертвам. А можех да пожертвам само един предмет, златния си часовник „Полет“. Това беше едничката ми скъпа вещ. Какво друго може да притежава един съветски лейтенант освен часовник и гребенче?

Часовникът беше просто великолепен и отдавна бях забелязал, че един от радистите от свързочния взвод го заглежда с доста голям интерес. Не знам защо, но смятах този радист за алчен човек, макар че почти не го познавах.

По време на обеда, когато около полевия свързочен възел нямаше жива душа, а радистът, знаех това, дежуреше вътре, при това сам, аз се отбих в свързочния възел. За командир на рота посещаването на батальонния свързочен възел е нещо съвсем естествено.

Мълком свалих часовника си и му го подадох. Той гледаше часовника и не се решаваше да го вземе, докато не разбере какво ще му поискам срещу него. Като радист той, разбира се, знаеше горе-долу руски. Иначе нямаше да е свързочник.

— Трябва ми спирт — отметнах глава назад, имитирайки как хората пият силни напитки. — Разбираш ли, спирт — почуках се по гърлото, показвайки как той кълколи.

Той закима с глава. Мюсюлманин, ама всичко разбира. И явно всеки ден заедно с другите си пийва от лечебната напитка.

— Десет литра, разбираш ли? — показах десет пръста. — Десет.

Той бързо взе часовника и каза: „Вечер“.

— Не — казах аз, — сега ми трябва.

Той повъртя часовника в ръцете си и неохотно ми го върна: сега не бива.

Прибрах часовника в джоба си и бавно тръгнах към изхода, но преди да стигна до вратата, рязко се обърнах. Войникът гледаше подире ми с огромно съжаление. Аз бързо извадих часовника и му го напъхах в ръката:

— Сам ще си взема.

Той кимна. Бързо омота часовника в носна кърпа, мушна го под кончова на ботуша си и веднага ми прошепна на ухото само една дума.

Аз го мразех. И все пак още преди да се отбия в свързочния възел се зарекох на никого, включително и на командира на батальона, да не разказвам как съм намерил спирта. За да не злепоставя войника, не хукнах веднага към щаба на батальона, изчаках няколко часа. И чак надвечер почуках на вратата на командирската машина. Комбатът седеше потънал в униние.

— Другарю полковник, искате ли да изпиете с мен по канче спирт? — От моя страна това беше огромно нахалство. Но той, естествено, ми прости.

— Къде е? — изрева той, скочи от креслото и здравата си удари главата в бронирания таван. — Къде е, мамка ти?

Аз се усмихнах:

— В радиаторите.

Всеки бронетранспортьор има по два двигателя и тъй като те работят в изключително тежки условия, всеки двигател има много развита течностна охладителна система с големи радиатори, които лятно време се пълнят просто с чиста вода. Войниците бяха излели всичката вода от радиаторите на всички машини на батальона и ги бяха напълнили със спирт. Пиеха го вечерно време, като лягаха под машините уж за обслужване и ремонт.

Командирът на батальона незабавно строи батальона и след това лично тръгна край колоната, отваряйки кранчето за източване на всяка машина. Есенната гора бързо се пълнеше с чуден аромат.

А след още един ден радистът, който ми разкри общата тайна, бе намерен пребит почти до смърт в храстите до свързочния възел. Спешно го откарахме в болницата, като обяснихме на медиците, че е пострадал при среща с контрареволюцията.

А след още няколко дена, когато други събития ме накараха да забравя злочестия образ на радиста, при мен дойде друг радист и ми подаде моя златен часовник „Полет“.

— Другарю лейтенант, ваш ли е тоя часовник?

— Ъъъ… — казах аз. — Изобщо мой е. Благодаря. А къде го намерихте?

— Един от нас очевидно ви го е задигнал.

— Заради това ли го обработихте толкова зверски? Той ме погледна внимателно в очите.

— И заради това.