Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Освободитель, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Владислав Васев
Допълнителна корекция
chmmr (2014)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

ОСВОБОДИТЕЛЯТ. 1996. Изд. Факел Експрес, София. Превод: от рус. Борис МИСИРКОВ [Преводът е направен от Освободитель. Аквариум / Виктор Суворов]. С 4 листа ил. Формат: 20 см. Страници: 208.Цена: 550.00 лв. ISBN 954-90106-5-1400 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Корекция

Банкерът

Разузнавателният батальон на 6-а гвардейска Ровенска, наградена с орден „Ленин“, Червенознаменна, наградена с орден „Суворов“ мотострелкова дивизия от 20-а гвардейска армия в центъра на Прага

„Илич, разбира се, е бил прав — размишляваше командирът на батальона майор Журавльов — да се завземат банките, пощата, телеграфът, гарите и мостовете. Всичко това наистина е много гот, само едно не ми е ясно: нима преди него никой не се е сетил за тоя номер?“ Майорът се изплю върху купчината чанти, пълни с пари, и ядосано ритна една от тях.

Онзи ден заранта 508-и самостоятелен разузнавателен батальон от 6-а гвардейска мотострелкова дивизия пръв тръгна по улиците на още сънената Прага. Разузнавателният батальон беше се разтоварил, изоставяйки тиловаците си и радиоразузнавателната рота. За сметка на това можа значително да изпревари челния отред и главните сили на дивизията. Задачата на батальона беше формулирана ясно и категорично: до идването на главните сили да се завземат и удържат мостовете.

Командирът на разузнавателния батальон Журавльов знаеше маршрутите в града наизуст. Четири месеца подред батальонът отработваше тази задача на карти и макети. Началник-щабът на батальона имаше комплект снимки на всички кръстовища по маршрута за движение. Преди самата операция „Дунав“ бяха проведени команднощабни учения, на които двайсетимата офицери от батальона посетиха Прага и преминаха с автобус по бъдещите си маршрути.

 

 

Журавльов се намираше в кулата на челния танк и не можеше да се нагледа на необикновено красивия град. Ненадейно той забеляза на фасадата на една старинна сграда грамадни букви: БАНКА.

Журавльов отлично знаеше разпределението на отговорността между частите от дивизията и беше съвсем сигурен, че при „разпределянето на ролите“ централната банка изобщо не е взета под внимание. Целия този район трябваше да заемат частите от 6-а гвардейска дивизия, а други войски тук нямаше да бъдат разполагани. Журавльов се изказа най-непочтително за тъпотията на командването и срита задремалия радист, който не беше спал три нощи подред.

— Закрита връзка с началник-щаба на дивизията!

Радистът се обади след няколко секунди:

— Закрий канала към НЩД. „Синигер-4“, говорете.

Журавльов натисна копчето на говорната уредба, пое си дълбоко дъх и започна:

— Синигер-4, аз съм Курск, квадрат 23341: банка. Реших: с ротата за дълбочинно разузнаване и първи танков взвод да завземем банката, зам.-командирът на батальона с ротата БРДМ и втори танков взвод изпълнява задачата. Аз съм Курск. Приемам.

— Курск, аз съм Синигер-4. Действай. Аз съм Синигер-4. Приемам — кратко отговори приборът и замлъкна.

Докато докладваше решението си да промени утвърдения план, Журавльов тайно се надяваше, че НЩ няма да го утвърди или ще заповяда с банката да се заеме не той, а неговият заместник. Затова, когато получи отговора, той още веднъж се изказа доста грубичко за тъпотията на ръководителите, имайки предвид всички, които стояха над него, от началника на разузнаването до командващия Централния фронт.

— Курск-2, аз съм Курск — обади се той по откритата връзка на заместника си. — Изпълнявай задачата с Курск-5 и Курск-42. Курск-3 и Курск-41 наляво, ЗА БОЙ!

Три плаващи танка ПТ-76, без да намаляват скоростта си, завиха наляво, ротата за дълбочинно разузнаване наскача от машините след тях. Останалата рота, запълвайки улицата с рев на мотори и тракане на вериги, бързо се скри зад завоя.

Майор Журавльов смъкна с привично движение сектора на предпазителя на автомата надолу до положение „автоматичен огън“:

— ПНЩ!

— Блокирай с танкове входовете; един в двора, два откъм улицата!

— Слушам!

— Ротен!

— Аз!

— Пета разузнавателна група дай на танкистите, с останалите завземи обекта. Книжа да не пипате! Ще ви разстрелям!!! Действай!

Всяка мотострелкова и танкова дивизия има в състава си самостоятелен разузнавателен батальон. А в състава на такъв батальон влиза рота за дълбочинно разузнаване. Тя е най-малобройната, но и най-боеспособната от всичките 143 роти и батареи на дивизията. Ротата за дълбочинно разузнаване е предназначена за диверсии в тила на противника, унищожаване на негови щабове, залавяне на щабни офицери и документация. Ротата се комплектува от най-здравите и издръжливи войници, сержанти и офицери.

Ротата се втурна към централния вход и задумка с приклади по металната решетка, прикриваща стъклените врати. Зад вратата се появи стар пазач със сива униформа. Погледна уплашено свирепите лица на хлопащите. Огледа се нерешително назад. След това още веднъж погледна блъскащите по решетката разузнавачи. Повече не посмя да се озърта, дойде бързо до вратата и я отключи.

Ротата с рев нахълта в кънтящата централна зала и се изгуби из коридорите и по стълбищата.

Командирът на разузнавателния батальон, кой знае защо, се сети за прочутата картина „Щурмът на Зимния“.

След десетина минути целият малоброен персонал, предимно нощни пазачи, бе събран в голямата зала. Журавльов събра всички ключове, заповяда да обискират целия персонал и да го заключат в стаята на охраната. Комбатът обиколи всички стаи и залепи вратите им с хартиени ивици, на които удари печат с надпис „Войскова част 66723“. За масивните огнеупорни каси използва секретния печат „508-и самостоятелен разузнавателен батальон“. После лично провери постовете на вътрешния и външния караул, след което се върна при командирския си танк, за да докладва, че е изпълнил задачата.

Закритата връзка работеше нормално. Щабът на дивизията се обади след една минута.

— Синигер-4, аз съм Курск. Завзех банката. Аз съм Курск. Приемам.

— Юнак си ти — без позивни му отговори началник-щабът на дивизията. — Дръж се, докато не те сменят. Танковият полк ще е там след около два часа. Приемам.

— БРДМ сами без нас няма да удържат моста — също нарушавайки правилата, се примоли Журавльов. Никак не му се седеше в банката — ако изчезне някоя хартийка, ще го разстрелят. Затова се чудеше какво да измисли, че да остави друг вместо себе си, началник-щаба на батальона например, а той да иде на мостовете. „Да не забележи“ банката при движението също нямаше как, това би могло да му излезе през носа и пак той да опере пешкира. За пране на пешкира в тази ситуация най-подходящ щеше да е тъкмо командирът на разузнавателния взвод. И имаше само едно първоначално решение, което можеше да вземе: да остане тук той. В „Наставление по разузнаване“ пише съвсем категорично: простите и ясни задачи възлагаш на заместника си, сложните, рисковани и неясни изпълняваш лично. И началник-щабът на дивизията още веднъж потвърди това:

— Курск, майната им на мостовете, дръж банката! Приемам.

Комбатът изключи апарата и изпсува. Някъде съвсем наблизо отекна кратък автоматен откос, последваха го три дълги картечни. Звукът на автоматния откос беше необикновено възглух, но картечниците комбатът позна безпогрешно: СГМ. Сигурно край мостовете чехите са гръмнали с автомат, а нашите са отвърнали с картечници. Отново всичко утихна.

След стрелбата през прозорците ту тук, ту там започнаха да надничат учудени сънени лица. Очевидно влизането в града на няколко разузнавателни батальона е останало почти незабелязано, но звуците на стрелбата са събудили хората. Някаква възрастна жена се спря до командирския танк, огледа го и спокойно си продължи по пътя. Един портиер с четка вместо привичната за нас метла от вършина се спря до другия танк. Чешката армия има на въоръжение същите танкове, освен това разузнавачите вместо с полева униформа ходят с петнисти маскировъчни халати без отличителни знаци, затова вероятно жителите на околните къщи просто не можеха да си представят, че това не е чешката армия, а някаква друга. Нека добавя, че червените звезди, гвардейските знаци, белият кант и останалите украшения се нанасят само на бронята на бойните машини на „придворните“ дивизии преди паради, демонстрации на мощ и други мероприятия за парлама; обикновените танкове и бронетранспортьори на Съветската армия нямат никакви знаци освен трицифрения номер на бронята и понякога опознавателния знак на дивизията: ромбче, елен, дъбови листа. Сега освен тях по цялата дължина на танка и напряко бяха нанесени широки бели ивици. Тъкмо тези ивици бяха заинтересували един възрастен мъж с белег на бузата. Той дълго разглежда танковете, а после зададе този въпрос на разузнавачите, които бяха насядали по бронята. Те явно не го разбраха, но за всеки случай мълком се прибраха в танка и затръшнаха люка. Белокосият постоя още няколко минути край танка, а после си тръгна, вдигайки рамене от недоумение.

Журавльов, който наблюдаваше тази картина през прозореца на банката, заповяда да съберат всички офицери в централната зала.

— Сега всеки ще почне да ви пита какво става, защо става, имаме ли работа тук. Заповядвам да ги пращате на бабината им. В това отношение имам голям опит от 56-а година. Ясно ли е?

— Ясно!!! — дружно и весело му отговориха офицерите. Но комбатът забеляза, че на най-младия от офицерите, на командира на четвърта дълбочинна разузнавателна група, нещо не му е ясно.

— Какво има?

— Другарю майор, а къде отива заповедта на политуправлението „Всеки съветски войник е дипломат и агитатор“?

— Нека замполитът агитира на моста, за това му плащат! — отсече комбатът. — А докато него го няма, сиктирдосвайте всички подред!

Комбатът май се досети, че думите му бързо могат да стигнат до нежелателни уши и затова добави още по-миролюбиво:

— Охраняваме особено важен обект и докато не получим подкрепления, няма какво да се впущаме в дискусии. Скоро ще дойде танковият полк, тогава ще агитираме.

В залата се втурна сержант Прохоров, заместник-командир на взвод:

— Другарю майор! Танкове. Без опознавателни знаци!

— Какви танкове?

— Петдесет и пети!

— Батальон, ЗА БОЙ!!!

 

 

Широки бели ивици бяха нанесени на всички бойни машини на войските, вземащи участие в операция „Дунав“, за да бъдат различавани от съвсем същите бойни машини на чехословашката армия. Всяка бойна машина: танк, САУ, бронетранспортьор или артилерийски влекач, нямаща бели ивици, подлежеше на незабавно унищожаване без предупреждение.

До появата на танковия полк оставаше не по-малко от час и помощ нямаше откъде да дойде. Журавльов със свито сърце гледаше приближаващия се челен танк, на челната броня на който нямаше и следа от бяла боя.

Ротата за дълбочинно разузнаване зае позиции в сградата на банката, а трите ПТ-76 се приготвиха да посрещнат чехите с бронебойни снаряди. „Отидохме си за едната хубост — с болка си помисли комбатът, — за чий ми трябваше да се откъсвам толкоз от главните сили?“

ПТ-76 е разузнавателен танк, плаващ, затова не разполага нито с тежка броня, нито с мощно въоръжение. В сравнение с Т-55 той, естествено, е беззащитен. Освен това батальонът се оказа разкъсан на части и, разбира се, не можеше да противостои на приближаващата се чешка танкова колона.

 

 

Цевта на ПТ-76 плавно се спусна надолу, а кулата забележимо се отмести встрани: сега ще гръмне! Дано строши прицелите на челния танк или му заклини кулата.

Журавльов трескаво натисна спусъка на говорната уредба:

— Не стреляй!!!

„Може пък да се разберем като хора — мярна се в главата му последната надежда, — докато разтягаме локуми с чехите, нашите може да пристигнат. Може би чехите не се канят да стрелят първи?“

Челният танк на чехите май също нямаше такова намерение, оръдието му, макар и със свален калъф на дулото, гледаше високо към небето, а командирът на танка добре се виждаше на кулата. Танковете се приближаваха устремно, изкарвайки с веригите си снопове искри от старинните павета. Колоната сякаш нямаше край, нови и нови танкове се появяваха иззад завоя, препълвайки тясната улица със задушаваща смрад на изгорели газове.

— Другарю майор, май са наши.

— Така е, наши са, погледнете колко са им мръсни комбинезоните!

— Ама че работа, много са подранили.

— Здравейте, момчета!

— Привет на освободителите! — челният танк се отби настрани и се спря, за да направи път на колоната.

Журавльов с конвоя си забърза към него.

От кулата се появи широко, нахално, абсолютно изпоцапано лице. Комбинезонът също е на мазни лекета — руснак. На около четирийсет години, значи не е войник, а кой знае какви ли са му пагоните под комбинезона: презрял старши лейтенант или млад подполковник. Остава ти само да гадаеш. Щом е в челния танк, може да е командир на батальон, та дори и командир на полк. Когато всички са с комбинезони, всички са равни като в баня. Можеш да напсуваш когото и да е.

— Ти за чий се шматкаш без ивици по братската страна, сякаш си някоя контрареволюция?

— Бяхме в резерв, не се канеха да ни вкарват, а после все пак решиха, само че бялата боя вече беше свършила — примирително се усмихна омърляният.

— Клин сплескан, насмалко да те цапардосам преди малко с бронебойни, добре, че мутрата ти е руска и комбинезонът ти е омазнен. Поне на челния танк да беше си изрисувал една ивичка!

Суратестият презрително погледна разузнавателните танкове:

— Я се разкарай с твоите съвети…

Минувачите учудено слушаха непознатата реч и най-проницателните май вече бяха усетили, че работата е напечена.

Челото на танковата колона междувременно се спря и задните прииждаха един по един и се нареждаха напряко на трамвайната линия.

— Да ме подсилиш ли са те изпратили? — пак заговори Журавльов омърляния танкист.

Той вдигна учудени очи. Като повечето съветски командири беше доста невъзпитан и нахален и затова нищо не отговори. Журавльов плю и остави нахалника на мира.

 

 

— Какви са тия? — крещеше в слушалката началник-щабът на дивизията. — Първите ни танкове ще влязат в Прага след около трийсет минути!!!

Комбатът изключи апарата, викна конвоя си и тръгна към танкистите да уточнява кои са те.

— Момчета, от 6-а гвардейска дивизия ли сте?

— Не, от 35-а.

— Къде ви е командирът, някакво недоразумение става.

— Ей го — посочи едно младо войниче мърлявия, с когото Журавльов току-що мило си бе поприказвал.

— Какъв е той по длъжност и по звание?

— Майор Роговой, заместник-командир на полка.

Журавльов отново се запъти към него.

— Другарю майор — този път официално се обърна Журавльов, — аз съм командир на разузнавателния батальон на 6-а гвардейска дивизия. Получих сведения от щаба, че полкът ви не си е на мястото.

Мърлявият подсвирна. Няма по-груба грешка за един командир от това да завре подразделението си не където трябва. Съобщението на Журавльов направи на танкиста съответното впечатление. Той бързо извади картата си и я разгъна. Точно в центъра й се кипреше голям червен овал с черен надпис: „35-а мотострелкова дивизия“. Над него с едър почерк: „Утвърждавам. Началник-щаб на 20-а гвардейска армия генерал-майор Хомяков.“ Не можеше да има съмнения, че танкистите се намират тъкмо там, където е трябвало да бъдат.

— Тогава приемай банката — смутено започна Журавльов, — на твоя територия е. Май аз малко съм се пообъркал.

— Не знам за никаква банка, не са ми давали задача да завземам банка. Телеграфа — да, телефонната централа също, за банка нищо не съм чувал.

— Щом е на твоя територия, вземай си я. Не ми е изтрябвала. Моите гвардейци ей сега ще се изметат. На мен ми е заповядано да завзема мостовете.

— Мостовете завзема разузнавателният батальон на нашата дивизия — уверено каза танкистът, — а ние идваме да ги подкрепим — танкистът още веднъж заби пръст в картата. Овалът обхващаше мостовете, съмнения не можеше да има.

— Слушай, а разузнавателният ви батальон също ли е без ивици на бронята?

— Май че да. Защо питаш?

— Мисля, че преди съвсем малко двата наши разузнавателни батальона са стреляли един срещу друг!

— Разкарай се, бе!

— Ти се разкарай — Журавльов припряно разгъна картата си, за да разбере каква му е грешката. Но на неговата карта се кипреше съвсем същият червен овал, обхващащ цялата централна част на града заедно с мостовете. Отгоре се четеше съвсем същият надпис: „Утвърждавам. Началник-щаб на 20-а гвардейска армия генерал-майор Хомяков.“ Само че на картата на Журавльов пишеше „6-а гвардейска мотострелкова дивизия“, а не 35-а.

Командирите изпсуваха в един глас: щабът на армията беше поставил една и съща задача едновременно на две дивизии, при което едната от тях беше без нанесени опознавателни знаци.

— Я дай твоите снимки — подхвърли мърлявият танкист, докато нареждаше върху планшета своите.

Двата комплекта снимки бяха съвсем еднакви. Същите кръстовища и разположени в същия ред.

— Тогава защо не сме видели вашия разузнавателен батальон? — смая се Журавльов. — И той е трябвало да мине по същия маршрут.

— Дявол го знае! Може в маршрута му също да е объркано нещо?

Двамата командири се завтекоха всеки към своята машина да докладват на командването за установеното недоразумение. Но командването, изглежда, още преди тяхното обаждане бе разбрало, че в операцията, която се подготвяше най-старателно осем месеца подред, са допуснати голям брой най-груби грешки. Колоните на различни дивизии, армии и дори фронтове са се преплели и управлението на войските в много случаи е загубено. В ефира всичко се обърка, стотици позивни — „Метличини“ и „Амури“, „Славеи“ и „Симферополи“, работеха на едни и същи честоти, заглушавайки се и напразно опитвайки се да се надвикат. От щаба на Централния фронт дойде циркуляр да не се стреля по безивичните, явно и в щаба на фронта са проумели, че за няколко дивизии не е стигнала бялата боя, а може би вече са получени съобщения, че едни съветски танкове стрелят по други.

Журавльов можа да се свърже с дивизията чак след половин час и получи заповед да стои там, където се намира. Съобщиха му освен това, че помощ днес няма да има, тъй като танковият полк на дивизията се е залутал и май е отминал Прага, връзката с него е загубена.

Журавльов пак отиде при мърлявия танкист от 35-а дивизия. Той му съобщи, че не можел да влезе във връзка със своето командване: ефирът е напълно задръстен. Журавльов описа на танкиста общата картина и го покани в своята банка „на ракиена чашка чай“.

— Пикал съм на твоята банка, по-добре ела довечера при мен, имам с какво да те почерпя, разузнавачо!

Така се разделиха.

Приятелството между съветски офицери се ражда предимно в подобни ситуации…

 

 

Улиците междувременно бързо се запълниха с хора. Млади и стари, жени и мъже — всички се устремиха към съветските танкове.

— За какво сте дошли?

— Не сме ви канили!

— Ще си решим проблемите без танкове!

Войниците явно нямаше какво да отговорят на такива завързани въпроси. И не отговаряха. Само от време на време.

— Дошли сме да ви защитаваме.

— Американците и германците искат да ви завоюват. Да не би да сте забравили войната?

— Като почнат да ни завоюват, тогава елате!

Офицерите, особено политработниците, веднага се потопиха в масите, но без видим успех.

— По молба на собственото ви правителство сме тук!

— Тогава кажете името поне на един от членовете на правителството, който ви е помолил да се намесите в нашите работи!

— Другари!!!

— Не сме ти другари! — някой зашлеви замполита. Той посегна към пистолета си. Войниците го задърпаха назад, по-далечко от тълпата.

— Фашисти проклети!

— Вие сте фашисти!

— Докарали сте страната си дотам, че нямате какво да ядете и искате всички около вас да седят гладни!

— Това са временни трудности, по-нататък ще заживеем по-добре!

— Ако ви нямаше, щеше да е най-добре.

— Разкарвайте се, откъдето сте дошли! Заедно с вашите Маркс и Ленин!

— Граждани, успокойте се!

— Я си таковай…

— Граждани, с неразумното си поведение вие изправяте всички завоевания на социализма на ръба…

— Твоя социализъм е трябвало първо на кучета да го изпробват, както правят всички нормални учени. Вашият Ленин е тъпак и не е бил кой знае колко силен в науките, та затуй не е провел опити с кучета…

— Не смейте да говорите така за Ленин!… — в зачервената мутра на замполита се пръсва запъртък.

— А на Павлов, ако бяха възложили да установи комунизъм, той на бърза ръка с помощта на кучета експериментално би доказал, че такъв живот е противопоказен за живи същества!

В самия край на колоната дискусията придоби по-оживен характер. Младежи започнаха да замерят трите последни танка с павета, принудиха екипажите да се скрият вътре, а след това с ломове пробиха допълнителните резервоари за гориво. След още една минута над предпоследния танк се вдигна гъст пушек, после над още един. Чу се хаотична стрелба. Тълпата се отдръпна от последните танкове, но само за една-две минути.

Двата екипажа напразно се опитваха да загасят пламъците, третият танк рязко завъртя кулата си, за да събори покатерилите се по нея хлапета. Два взвода спешени танкисти от центъра на колоната си проправяха път през тълпата, притичайки се на помощ на другарите си.

— Махайте се! Боекомплектът в танковете ще започне да експлодира!!!

— Проклети фашисти!

 

 

Журавльов, който наблюдаваше събитията през прозореца на банката, тайно позлорадства: „За чий ни беше да се впущаме в дискусии?! Като си дошъл да освобождаваш, освобождавай! А тия ще ми провеждат политбеседи!“

И разузнавателните танкове на Журавльов бяха там. Но хората сякаш изобщо не ги забелязваха. Войниците разузнавачи точно изпълняваха указанията му и псуваха всички на майка наляво и надясно. Чехите или не ги разбираха, или не им се водеше дискусия на такова равнище, или бяха сигурни, че не ще могат да надпсуват руснаците. Във всеки случай хората не се спираха край разузнавателните танкове. Кавги и пердах възникваха само в танковата колона, особено там, където замполитите се престараваха, като се опитваха да убедят хората за неща, които на самите тях не им бяха съвсем ясни.

— Сталинизмът и култът към личността изобщо са случайни явления в нашата история!

— Бреей! 30 години от 50 е траял само сталинизмът. А колко от останалите 20 сте изкарали без култ? Без култ към Ленин, Хрушчов и другите?

— А защо в Америка няма култ към личността? И никога не е имало?

— В Америка има империализъм, другари, това е по-лошо!

— Откъде знаеш, че е по-лошо? Ходил ли си там?

— Защо във всяка социалистическа страна има култ към личността — от Куба до Албания и от Корея до Румъния? Всички страни са различни, на всички комунизмът им е различен, а култът към личността навсякъде е еднакъв? Започнали сте от култа към Ленин…

— Не закачайте Ленин!!! Ленин е гений на човечеството!!!

— Той ли ви е научил да нахълтвате в чужда къща, без да питате и без да почукате на вратата?

— Ленин е педераст!!!

— МЛЪК!!!

Едно старче с клиновидна брадичка върти копчето на гимнастьорката на замполита на полка:

— А вие, драги, не кипвайте. Ленин чели ли сте го?

— ЧЕЛ СЪМ ГО!!!

— А Сталин?

— Ъъъ…

— А вие, драги, почетете Ленин и Сталин и направете сметка колко пъти у единия и у другия се употребяват думите „да се разстрелят“. Извънредно интересна статистика се получава. Знаете ли, Сталин в сравнение с Ленин е жалък дилетант и първолак, а Владимир Илич е завършен, заклет садист, каквито се раждат веднъж на хиляда години!

— Но Ленин не е изтребил толкова милиона невинни, колкото е изтребил Сталин!

— Историята не му е дала време. Навреме го е махнала от сцената. Но обърнете внимание на това, че Сталин се разпасал не от първите дни на безграничната си власт, а чак на десетата-петнайсетата година. Стартът на Ленин в тая област бил далеч по-стремителен. Ако той беше поживял повечко, такива бели щеше да направи, че трийсетте Сталинови милиона щяха да изглеждат като детска игра. Сталин никога, повтарям, никога не е подписвал собственоръчно заповеди за изтребване на деца без присъда. А Ленин още през първата си година от властта ги подпуква. Не е ли така?

— Но деца и по Сталиново време са разстрелвани с хиляди.

— Всичко това е така, другарю подполковник, но я се опитайте да ми посочите конкретно дете, което Сталин лично да е заповядал да бъде разстреляно без съд! А, мълчите! Повтарям ви, че Ленин е най-кръвожадният от изродите, които някога е търпяла земята. Сталин поне се стремял да крие престъпленията си, а Ленин — не. Сталин никога не е давал публични нареждания да се разстрелват заложници. А Ленин и деца е разстрелвал, и заложници, и при това изобщо не се стеснявал. Ленин, другарю подполковник, трябва да се чете внимателно!

— Но вие сега сте се вдигнали не само срещу Ленин и Сталин, вие сте и против Маркс!

— Че каква е разликата? Маркс или Жорж Марше? Правилно, нито единият, нито другият не са заповядвали да бъдат изтребвани милиони невинни. Но и Ленин, а особено Сталин в предреволюционните си трудове не са призовавали към това. Думата „разстрели“ в трудовете на Ленин се появява чак след Октомврийската революция, а у Сталин изобщо никога не се появява. Само че вие, драги, се съгласете, че в каквато и форма да се е появявал комунизмът, с човешко лице или без такова, той винаги поражда култ към личността. Винаги! Това е правило без изключения. Разбира се, ако той възникне във Франция, да речем, или в Италия, няма да започнат веднага да разстрелват с милиони, обстановката е различна. Но ако, както ни учеше Маркс, комунизмът победи в повечето развити страни, тогава лошо ни се пише, комунистите няма да има от кого да се стесняват. Култ ще възникне задължително, винаги ще се намерят Мао или Фидел, Сталин или Ленин. А култът ще трябва да се защитава със сила, с терор, с голям терор. И колкото по-свободна е била преди това страната, толкова по-голям ще трябва да е терорът. Идеите ви са красиви, но само на теория, а в реалната действителност могат да бъдат натрапени само с помощта на танкове и на дръвници като вас, другарю подполковник!

— А ти си… ти си… антисъветчик! Това си ти!

— А ти… ти си марксист ленинец, преведено на човешки език, това значи убиец на деца!

Един гнил домат профуча във въздуха, цепна се в козирката на фуражката и оплиска цялото лице на подполковника.

Тълпата отново напираше. Някъде на съседна улица се чу стрелба. Ветрецът донасяше задушлива миризма на изгоряла гума откъм реката.

 

 

Службата в банката, ако не се брои огромната отговорност, на пръв поглед можеше да се стори приятна. Разполагаш и с клозет (какво ли им е на ония на улиците?), и с вода, и с голяма сграда с решетки. Нито павета, нито запъртъци не те тревожат. Но най-важното е, че можеш да си отспиш след толкова безсънни месеци. Журавльов от първия си ден в армията бе разбрал, че сънят никога и на никого не се компенсира: ако си дремнеш един-два часа — твои са, а ако не сколасаш — никой няма да ти ги даде. Освен това първата нощ в Прага обещаваше да е тревожна. След като провери още веднъж постовете и погледа от един прозорец на най-горния етаж бушуващия град, той се изтегна на канапето в кабинета на директора. Но не го оставиха да заспи.

След десетина минути дотърча личният му водач сержант Малехин и докладва, че някакви въоръжени чехи искат да си поговорят с него. Журавльов грабна автомата си и предпазливо надникна към улицата. Пред входа между двата разузнавателни танка беше спрял автомобил фургон с решетки на прозорците, а двама чехи с пистолети в кобури се препираха с разузнавачите.

— Абе това са инкасатори.

 

 

На Журавльов непоносимо му се искаше да се прозине, а двамата с пистолетите се опитваха да му докажат нещо. Появи се трети и разтвори пред комбата натъпкана с пари чанта, после му посочи, че колата е претъпкана с такива чанти.

— Банката не работи! — обясни му комбатът. — И няма да работи. Бях арестувал вашите апапи, а след това ги пуснах. Така ми наредиха. Не мога да ви приема парите.

Тримата с пистолетите дълго се съвещаваха помежду си, после бързо изхвърлиха камара чанти право на стълбището на банката. Един от тях извика нещо, сигурно много обидно, и колата се скри зад завоя, проправяйки си път през тълпата с рязък, неприятен сигнал.

Журавльов изпсува така, както не беше псувал от сутринта. След това заповяда на разузнавачите да внесат всички чанти вътре.

След петнайсетина минути историята с чантите се повтори. Този път комбатът разбра, че е безполезно да се препира, и мълком посочи вратата на банката. Инкасаторите нахвърляха скъпоценния си товар направо на пода и се оттеглиха мълком. Журавльов си записа само номерата на колите и броя на чантите.

А после се заниза върволица от черни коли с решетки, камарата от куфари, чанти и кожени торби с пари растеше застрашително. Разписки за получаването инкасаторите в повечето случаи не искаха, а когато искаха, Журавльов решително ги изпращаше на бабината им заедно с техните чанти. И те, след като помислеха малко, ги хвърляха върху общата камара.

Откъде се вземаха толкова много пари, трудно можеше да се разбере. Още от първия ден на освобождението страната беше напълно парализирана. Не беше изключено, че към банката прииждат пари от цялата страна, събрани от продажби вчера, а може би и преди това.

Доста след полунощ, когато пристигна последната кола, камарата в централната зала беше заприличала на египетска пирамида от учебника по история.

Усещайки целия риск на създалата се ситуация, Журавльов още вечерта изгони всички свои разузнавачи от сградата на банката. Караулите стояха на пост отвън, той единствен се намираше вътре. Така щеше да е по-спокоен.

Спането не му се уреждаше.

Цяла нощ Журавльов броди из хранилищата с грамадна връзка ключове, отключвайки подред бронираните врати и стоманените решетки и отново заключвайки ги и удряйки им своите печати. Сигнализацията по неговото категорично настояване, бе изключена от нощните пазачи още преди да ги пусне.

Много интересно е да се разходиш сам из подземията на голяма банка! Какво ли не срещна тук Журавльов: и злато на кюлчета с гербове на Съветския съюз и с чешкия лъв, и златни плочки с дълги номера и надписи „999,9“, хиляди най-различни монети. Но най-интересни все пак бяха чуждестранните банкноти.

Към парите той се отнасяше съвсем равнодушно, но техните сложни рисунки и многообразна неповторима цветова гама го привличаха. Журавльов с часове разглеждаше хартийките с изображения на крале и президенти, на жени и цветя и пред погледа му изникваше някаква незнайна цивилизация. През 32-годишния си живот той бе видял свят, бе ходил и в Сибир, и в Далечния изток, на целината, в Казахстан и в Заполярието, бе учил в академията в Москва. Бе участвал в паради на Червения площад и в доста големи учения. На двайсет години още като сержант попадна в Унгария, право в Будапеща, в самия пъкъл на боевете за освобождаването на братския народ. После бе служил из целия Съветски съюз. Както трябва бе служил. Попадна в Германия и сега, най-сетне, в Чехословакия. Бе видял през живота си повече, отколкото огромното мнозинство от 245-те милиона. Къде сте видели човек, който да е ходил в две чужбини? А на Журавльов вече му се събират три страни!

Той пак заразглежда плетениците на чуждестранните банкноти и започна да го обзема смътно безпокойство. Тези хартийки бяха свидетели на някакъв съвсем непознат, необичаен живот. Всяка от тях бе изминала дълъг път и преживяла дълъг живот, преди да попадне в подземията на пражката банка в ръцете на съветския офицер освободител Александър Журавльов. Много скоро те пак ще се пръснат по света, ще се завърнат в своя тайнствен свят, а майор Журавльов ще продължи все така да стои на стража на всички честни хора по земята. Ще стане подполковник, а може би и полковник, а после ще го уволнят от армията и той ще разказва на пионерчетата незабравимите епизоди от своята ярка и необикновена биография. Пионерчетата ще въздишат и ще клатят глави: бил е в три чужди страни!

Далечно отмерено тежко хлопане събуди Журавльов. Той се сепна, разтърка очи с юмрук и хукна да отваря тежката врата. Беше пристигнал началникът на разузнаването на дивизията подполковник Ворончук. На изток небето вече се сивееше. В лицето го лъхна приятна прохлада.

— Влизай, влизай.

Съвсем доскоро Ворончук беше командир на разузнавателния батальон, а Журавльов — негов пръв заместник. Непосредствено преди операцията през периода на преместванията и разместванията и двамата се изкачиха с по едно стъпало нагоре по служебната стълба. Повишението впрочем не наруши отдавнашните им приятелски отношения.

— Какво става, банкерино, батальонът ти още ли не се е разбягал?

— Тези, които са с мен, не са, а там, където е замполитът, дявол знае.

— Замполита вече го няма там. Откарали са го в болница. Още заранта му продупчили главата с тухла.

— Агитирал ли е?

— И той агитирал, и войниците и офицерите подсторвал, затова на мостовете поотупали малко нашите.

— А заранта кой е стрелял там? Аз тук съм без връзка, нищичко не знам за ротите си.

— Стреляли отначало чехите. А после двата разузнавателни батальона един срещу друг. В 35-а дивизия нямало бяла боя, затуй твоите соколчета поопердашили техния разузнавателен батальон. Пак добре, че танковете не били в челото на колоната. Твоите улучили двама от 35-а дивизия. Единият е леко ранен, а другият тежко.

— Ще удариш ли една глътка?

— Не, Саша, благодаря. След един час съм на доклад при комдива.

— Кога ще ме сменят?

— Таковам ли му майката?! Танковият полк се заблуди, още нямаме връзка с него. Два мотострелкови полка са изтикани по пътищата. Артилерията и тиловаците изостанаха. Само един мотострелкови полк от нашата дивизия правилно влезе в града. Но много добре знаеш колко грижи си има той сега. А изобщо в Прага по погрешка са влезли много части, които нямат работа тук. Влезли са по погрешка и не знаят какво да правят. И да излязат засега не могат. Връзката е загубена. С една дума пълен бардак.

— Хайде да му пийнем. Имам хапове срещу миризмата.

— Майната му, наливай.

— Осем месеца подготвяха щабовете и командирите, четири месеца най-старателна подготовка на всички войски и виж как я оплескахме!

— Ако чехите бяха започнали да стрелят истински, щеше да стане по-зле, отколкото в Унгария.

— Нашите знаеха, че чехите няма да стрелят. Те не са унгарците. Направи ли ти впечатление, че там, където танковете просто стоят, те приемат това като нещо естествено, отнасят се с уважение. А където започнем да се занимаваме с пропаганда и чесане на езиците, час по час стават безредици.

— Как да не ми е направило, аз това правило си го знаех предварително. На моите соколи им казах хубавичко да запомнят: никакви празни приказки. Сиктирдосваш и толкоз.

— Ти, Саша, по тоя въпрос бъди по-предпазлив. Ако надушат замполитите, ще си изпатиш, не можеш се отърва.

— Знам, бе. Използвам намалението, докато замполитът не ми седи на главата. Когато батальонът се делеше на две, аз го засилих на мостовете.

— Все едно бъди по-предпазлив, на тях не само езиците са им дълги, а и ушите. Утре заран проведи един-два разговора с чехите, колкото да замажеш очи. Та да няма излишни приказки между войниците.

— Добре, ще го направя.

— Танкистите от 35-а те гледат. Ще вземат да те наковладят. Пък и твоите си доносници също не дремят.

— Кого имаш предвид?

— Фомин от втора дълбочинна разузнавателна група и Жербак от танкистите.

— И аз съм си мислил, че са такива, Фомин според мен е човек на специалния отдел, а Жербак — замполитовска подлога.

— Гареев от радиоразузнаването.

— И тоя вече съм го усетил.

— Куракин и Ахмадулин от ротата БРДМ. Куракин сто на сто, а Ахмадулин просто много прилича на такъв.

— И за тях съм си мислил. Само че не бях сигурен.

— Е, и личният ти водач, то се знае.

— Хайде, бе!

— Типичен!

— Нещо конкретно?

— А, не, просто го подушвам. Имам набито око. Никога досега не съм допущал грешка, когато става дума за тях. Бъди предпазлив, Саша, разузнавателните батальони са препълнени с доносници свръх всякакви норми. То си е естествено. Другояче не може да бъде.

— Още по една?

— Хайде, ама тая да е последна.

— Да си ми жив и здрав, Коля. Гаврът.

 

 

Потокът от чанти с пари на другия ден значително отслабна, а след още един ден изобщо секна. Но потискащото чувство за тежка отговорност не изчезваше. Журавльов знаеше колко трудно е понякога да се отчетеш за някаква си една рубла, а тук — камари пари и подземия, натъпкани със злато, с валута, с някакви книжа. Ако дойде приемателна комисия и се наложи всичко това да бъде заприходено и предадено, цяла година няма да стигне! Ами ако се е изгубило нещо? А как да се отчете за всичките тия чанти? Дявол знае колко милиона има в тях. Много дори не са запечатани. Предстоящото предаване на всичко това не му даваше да спи нощем. Журавльов загуби апетит, пребледня, отслабна, смъкна се. Градът кипеше. Всичките му другари под град от камъни и оскърбления гасяха танкове, разгонваха недоволните, търсеха нелегални радиостанции, агитираха и проповядваха, бранеха се от напиращите опоненти. Всички, които знаеха къде се намира Журавльов, страхотно му завиждаха. Прякорът Банкера здраво му се лепна. А той слабееше и бледнееше и завиждаше на онези, които бяха на улиците.

 

 

Три пъти дневно водачът носеше на Журавльов храна: небивали американски консерви, ароматен хляб, великолепно френско масло.

— Да бяхте похапнали, другарю майор.

— Добре, върви си.

— Другарю майор, само кажете какво желаете, за вас ще набавя от тиловаците какво ли не. Щото няма кой да се погрижи за вас. Тиловаците сега разполагат с толкова много всякаква чужбинска лапачка, че чак да се смаеш. Никога не сме виждали такова нещо.

— Добре, добре, върви си.

— Другарю майор, може ли едно въпросче?

— Казвай.

— Другарю майор, разрешете да прескоча с танка на два квартала оттук.

— За какво?

— Там има аптека. А без танка нашите патрули ще ме спипат или чехите ще ми строшат главата.

— За какво ти е да ходиш в аптека? Да не си пипнал трипер?

— Съвсем не, другарю майор, за презервативи. И за себе си, и за вас ще купя.

— На мен не ми трябват, а на теб за какво са ти?

Водачът се усмихна лукаво, сочейки с очи чантите:

— Десният ми бензинов резервоар е празен, парите никой не ги е броил, да опаковаме едно-две милиончета в презервативи и да ги пуснем в бензиновия резервоар. Никой няма да се сети! Знаете ли колко пари могат да се натикат в един презерватив? Ами че те се разтягат…

— Мръсник! — Журавльов измъкна пистолета си. — Хвърляй автомата на пода! Обърни си мутрата към стената! Конвой, при мен!

— Ама аз се пошегувах, другарю…

— Млък, говедо! Тамбовският вълк ти е на тебе другар! Освободител скапан!

 

 

Късно вечерта до банката се добра с верижен бронетранспортьор началник-щабът на дивизията, а с него трима цивилни другари и конвой с тях.

— Какво става при теб, Журавльов? — недоволно избоботи началник-щабът.

— Другарю подполковник, арестувах водача Малехин за опит да извърши мародерски акт.

— Другарите ще се оправят с него. Къде го държиш?

Журавльов ги поведе по коридора към централната зала. Когато се озоваха в залата и тримата се вцепениха.

— Спешно ни трябва радиостанция!

— Водачът е запрян в онази стая.

— Трябва ни радиостанция, а не водачът! — грубо го прекъсна един млад русоляв „другар“.

 

 

Журавльов бе сменен внезапно и без каквито и да било главоболия.

Половин час след като „другарите“ можаха да се свържат със своето ръководство, пред банката се спряха още два БТР-50ОП, натъпкани с офицери и цивилни. Остатъка от нощта Журавльов прекара във външна охрана на банката, вътре повече не го пущаха, дори до клозета.

Рано заранта пред банката се появи танков батальон от 14-а мотострелкова дивизия, която беше в резерва на командарма.

Командирът на танковия батальон връчи на Журавльов заповед, подписана лично от командващия 20-а гвардейска армия, с която на Журавльов се нареждаше незабавно да изтегли своя разузнавателен батальон извън пределите на града.

Журавльов въздъхна облекчено. Нещо повече, в заповедта се казваше, че частта от батальона, охраняваща мостовете, временно излиза от негово подчинение, следователно, нямаше защо да се тревожи за тях. А да изведе от града само дълбочинната рота и танковия взвод за него беше проста работа.

За подготовка отидоха не повече от десет минути. Журавльов строи разузнавачите си, провери наличието на хората, въоръжението и боеприпасите. Танковите двигатели изреваха… Но в този момент на високата площадка пред входа на банката се появи младият русоляв „другар“.

— Ей, майоре! Почакай.

Нахалното държане на „другарите“, особено в присъствието на войници и сержанти, винаги ядосва армейските офицери, но те, естествено, не издават чувствата си.

— Какво още е станало?

— Я подпиши ей това, майоре — русолявият му подаде едно листче, изписано от горе до долу с колонки от цифри. — Не се съмнявай, всичко е правилно. Нашите момчета цяла нощ проверяваха.

Журавльов извъртя подписа си, без да чете и без много да му мисли. Пък и откъде можеше да знае какво е имало в тая банка?

Младият се усмихна.

— На ти, майоре, за спомен — той бръкна в издутия си, увиснал джоб и подаде на Журавльов голяма жълта потъмняла монета с профил на възрастна жена с корона.