Виктор Суворов
Освободителят (12)

Как се става главком

Киевският военен окръг

Всеки командир, от взводен и нагоре, трябва да търси начин да се отличи, да се покаже пред началството. Иначе ще го прегазят по-младите и по-чевръстите.

Командирът на нашата дивизия имаше въображение и май тъкмо затова беше стигнал до генерал-майор, а очевидно щеше да продължи и по-нагоре.

Във военното изкуство той беше абсолютна нула, но това, както е известно, в Съветската армия не играе никаква роля и не оказва ни най-малко влияние върху военната кариера. Важното е да имаш организаторски талант и да ти сече пипето! Та му хрумнало на комдива, че трябва да гради по-нататъшната си кариера не върху премитането на плацовете или подравняването на креватите в казармите, а върху нещо по-ново.

Замисълът му беше хем прост, хем оригинален: да покани командващия Киевския военен окръг армейски генерал Якубовски на среща с офицерите от дивизията: елате да видите, драги другарю командващ, нашата дивизия. Всички наоколо се занимават с бойната подготовка и с други, да прощавате, шибании, а нашата дивизия не! Нашата дивизия не може ни да спи, ни да яде, петимна е само да се види с командващия и да чуе как той е бранил родната земя от враговете, за какво е получавал ордени и медали. И изобщо порадвайте се, колко ви обичаме, чак никакви други авторитети не признаваме. Погледнете каква ни е дивизията и колко кадърен е командирът й.

Провеждаше се секретно съвещание на ръководния състав на окръга. Обсъждаше се въпросът за мобилизационната готовност. По стените на големия салон бяха накачени карти, графики, диаграми. Обсъждането протичаше сериозно, делово. Изказваха се разумни съображения за това как да се подобрят боеготовността и подготовката на войските.

Регламентът е строг: по три минути за командирите и началник-щабовете на дивизии, по пет минути за командващите армии, за техните заместници и началник-щабове. Трябваше да се изкажат всички без изключение, но само с конкретна критика и конкретни предложения.

Когато дойде редът на нашия комдив, той стана и без да поглежда към бележките си, започна:

— Липсва ни боен опит, другари. Толкова години живеем без война, всичко сме изпозабравили. Мнозина командири на полкове изобщо не са помирисвали барут, да не говорим за командирите на батальони и роти. А каква възможност изпущаме! Служим под командването на такъв прославен генерал като другаря Иван Игнатиевич Якубовски, който е изкарал цялата война на фронта. Ето от кого можем да почерпим опит! Аз проведох в дивизията си съвещание, та младите офицери ме посъветваха… Поканете, казват, другарю генерал, другаря Якубовски в нашата дивизия, нека ни разкаже за войната!… Другарю командващ! Възползвам се от случая да ви предам молбата на младите офицери от нашата дивизия!

На всички присъстващи генерали направо им се доповръща от тази змийска хитрина. Най-важното беше, че нашият генерал се измъкна и от конкретната критика, и от конкретните предложения. Все пак изказването му беше зачетено като конкретно предложение, и то много ценно.

— Ами ще дойда — измуча драгият Иван Игнатиевич. — Защо да не дойда?

Когато командващият окръга си тръгна, заместник-командващият армия генерал-лейтенант Геленков се обърна към лукавия комдив и с един сладък гласец, но така, че да го чуят всички присъстващи, попита на неговата длъжност ли е хвърлил око отраканият комдив. Присъстващите отвърнаха със задружен смях. Но комдивът не се засегна: зам.-командирът сега-засега му беше пряк началник, а на началниците си комдивът не се сърдеше, това беше негов жизнен принцип, който никога не бе го подвеждал.

След завръщането си от окръжното съвещание комдивът разгърна кипяща дейност. Веднага бе зарязана цялата бойна подготовка; танковете, бронетранспортьорите, оръдията — всичко бе подложено на консервация. Всички войници бяха хвърлени за „облагородяване“: да чистят и да боядисват машините, да ремонтират казармите. Повече от половината дивизия бе изпратена да работи незаконно — едни в колхозите, други да разтоварват вагони, трети в заводите.

Директорът на който и да е завод и председателят на който и да е колхоз винаги молят армейските командири да им помогнат с хора. Защото хората никъде не достигат: нито в колхозите, нито в промишлеността, нито в транспорта. Такава незаконна операция е взаимноизгодна. Армейският командир незаконно получава цимент, асфалт, тухли, бетонно желязо, дървен материал, гвоздеи, а най-важното — боя. Директорът или председателят спешно докладва, че е преизпълнил плана, а най-важното, че е повишил производителността на труда. Сега това е най-модният критерий. Защото още Владимир Илич ни е учил, че за да победи новата икономическа формация, в последна сметка най-важна е производителността на труда.

Всички стопански ръководители, до Косигин включително, приветстват това масово явление. На всички контрольори по въпроса са дадени строги указания: изпълняването на плана и производителността са на първо място. Народният контрол трябва да улеснява изпълняването на плановете, а не да ги проваля.

Да речем, контрольорите засекат липсата на десетина-двайсет тона боя: къде са те?

— Абе миналата седмица повишавахме производителността на труда! Да не би да сте забравили?

— А! Защо не ни казахте навреме?!

Така че промишлеността, селското стопанство и транспортът само приветстват подобна активност на армията и са готови всеки момент да приемат всякакво количество войници щедро, като платят труда им в натура. Директорите имат само един проблем: какво да „пуснат“ на армейските командири, та те да им дават войници повечко и по-честичко.

Тази практика много се харесва и на армията. Само един човек е против нея — министърът на отбраната. И води безпощадна борба с това. Но може ли един човек да се опъне на колектива?

Издава, да допуснем, министърът на отбраната гръмовна заповед: единствен той и никой друг издава по изключение заповед на войските да се откъснат от бойната подготовка. Командващите окръзи слушат внимателно, кимат, може ли някой да посегне на монопола на министъра на отбраната? След това министърът заповядва на еди-коя си дивизия да работи три дена на полята и в заводите и да внесе всичко спечелено във фондовете на Министерството на отбраната. Тъй вярно! Ще бъде изпълнено!

Три дена дивизията работи за Министерството на отбраната, а четвъртия ден — за командващия окръга. Довтаса ли московска комисия, всеки момент можеш да се оправдаеш: работим за вас и по ваша заповед.

Всеки командващ окръг издава подобна заповед: единствено по негова заповед войските могат вместо с бойната подготовка да се занимават със странични работи, във всеки друг случай работата ще се смята за „частпром“. Командващите армии, естествено, се съгласяват, но в своите армии издават подобни заповеди: да се прекрати всякаква „частпромска“ работа, заповедите за такава работа могат да изхождат само от щаба на армията. Всички, то се знае, са съгласни. В собствената ми практика нашият полк прекарваше половината си време в „частпромски“ операции.

„Частпромската“, незаконната работа в Съветската армия е явление поголовно и повсеместно, с изключение само на намиращите се в чужбина войски. Там понятието „частпром“ едва сега започва да става модно.

В светлината на „частпромските операции“ Съветската армия смело може да бъде съкратена двойно — и при това боеспособността й абсолютно няма да пострада. Тъкмо това предприе Хрушчов, но не снабди армията нито с достатъчно количество продоволствие, нито с най-необходимите предмети за потребление, на всичко отгоре остана непокътната нашата система за оценка на способностите на командирите от всички степени единствено според това колко пряснобоядисани са стоборите на военното градче. Тъкмо по тази причина Хрушчовите реформи излязоха несполучливи, а съкратената почти двойно армия продължи също толкова интензивните „частпромски операции“.

Но нека се върнем на нашия храбър комдив, който толкова решително изпрати 4000 войници да работят на „частпром“.

Комдивът беше смел, но рискуваше обмислено. Нито щабът на армията, нито щабът на окръга сега в нищо не можеха да го упрекнат, понеже лично армейски генерал Якубовски бе дал съгласието си за неофициално, извънслужебно посещение и по този начин бе разрешил на комдива да подготвя съответно посрещане.

След като разпредели всички войници от дивизията, комдивът назначи началник-щаба да ръководи набавянето на строителни материали, тоест „частпромските операции“, а заместника си — нормалните операции, тоест пълното реставриране на цялото военно градче. А той самият се залови с началника на политотдела да изучава най-старателно биографията на любимия пълководец, да избере от нея най-ярките и най-запомнящите се моменти, да подготви въпроси по тези моменти, при това най-невинни, но провокиращи командващия да разказва за най-героичното и безпримерното. Предстоеше освен това да се проведе конкурсен изпит сред младите офицери и да се изберат онези, които ще задават въпроси от салона, предстоеше и да се подберат дубльори на задаващите въпроси и после с тези две групи да се проведат продължителни тренировки. На всичко отгоре трябваше да се проведе в дивизията конкурс между най-добрите художници и занаятчии, на които след това им предстоеше да нарисуват гигантска карта на бойния път на командващия и да му изработят сувенири, подаръци от личния състав на нашата дивизия. Е, естествено щеше да има голям концерт и банкет, това вече по линията на политотдела и на началника на тила на дивизията.

На конкурса между младите офицери аз влязох в числото на избраните и при разпределянето на ролите станах трети дубльор на задаващия въпроса: „Другарю командващ, разкажете, ако обичате, как сте подковали Чърчил.“

Тази история аз и всичките ми другари бяхме слушали хиляди пъти, но сега ни предстоеше да подтикнем Якубовски лично да я разкаже още веднъж. Сигурно и вие сте я чували: през войната Великобритания снабдявала Съветския съюз с танкове тип „Чърчил“. Но тяхното използване в условията на руската зима било сложна работа — веригите им буксували на снега. И тогава някакво войниче в танковата бригада на подполковник Якубовски предложило да се набият шипове във веригите, вследствие на което проходимостта на танковете по сняг се увеличила. На командващия фронта още същия ден му докладвали, че в бригадата на Якубовски са подковали Чърчил. Командващият при подходящ случай докладвал на Сталин, че подполковник Якубовски е подковал Чърчил. Шегата явно се харесала на Сталин и подполковникът, макар че месеци наред се намирал в тила в резерва на фронта, станал герой на Съветския съюз и личен фаворит на Сталин. Едновременно с издигането на Якубовски тази история се деформираше, обогатявайки се с нови героични подробности.

Двата месеца подготовка за посрещането на високия гост за мен бяха най-хубавото време през цялата ми служба в учебната дивизия. Войниците ми работеха някъде, дори не знаех къде. Всяка заран след физзарядката и закуската ни събираха в Дома на офицера и започваше репетицията: първи въпрос, първи дубъл, втори въпрос, втори дубъл и така нататък. След първата седмица напрегнати тренировки от Киев поканиха театрален режисьор и работата тръгна по-весело.

— Безспорно нашият командващ е гениален, но дори да беше абсолютен идиот, за един-два месеца бихме могли да направим от него Бонапарт! — това беше общото мнение на всички офицери от дивизията, на всички, които вземаха участие в подготовката за посрещането на любимия пълководец.

След като се поварих само два месеца в казана на „малкия култ“, аз издълбоко и за цял живот разбрах тази механика. Стана ми съвсем ясно защо всички толкова обичаме Ленин и Брежнев и толкова обичахме Хрушчов и Сталин.

Всички, които подготвяхме посрещането на Якубовски, бяхме дилетанти. Канехме се да възвеличаем един от 16-имата командващи окръзи, дори не главкома на Сухопътните войски. Разполагахме само с два месеца и си изкарвахме средствата с „частпромски операции“. Дайте ми две години, щат от професионални дърдорковци и всички средства на държавата с правото да изтребвам милиони недоволни и аз от един плешив, фъфлещ импотент, обзет от манията да разстрелва деца, ще ви създам гений на всички времена и народи!

Великият пълководец се качи на трибуната, отпи вода от чашата, намести листовете пред себе си, избърса си очилата с носна кърпа, погледна през тях към светлината, избърса ги още веднъж, окашля се, сложи си очилата, пийна още вода и зачете:

— Другари! Целият съвет-ски на-род, въ-о-ду-ше-вен от ис-то-ричес-ките ре-шения на конгреса… — и така нататък, и така нататък за това как с огромни крачки… за космическите кораби, които порят дълбините на космоса, за млеконадоите и настриганата вълна, за милионите тонове и милиардите кубически метри. Плавно и привично командващият премина към империалистите, маоистите, ционистите, вражеските разузнавания и подривните елементи и също толкова плавно към славната Съветска армия, която бдително стои на стража…

След два часа и половина той премина към заключението: и войните от нашия Червенознаменен окръг, както и войните от цялата ни армия, няма да пожалят сили…

Два часа и половина без повдигане на глава от листовете, два часа сричане на нещо, което всеки ден сме задължени да четем в уводните статии на „Красная звезда“. И толкоз. И нищо повече. Нито въпроси, нито отговори, нито дума лично от себе си. Нито една дума.

Той сгъна листовете, доизпи водата от гарафата, свали си очилата и се оттегли, изпратен с гръмовни ръкопляскания.

Стотиците офицери, очаквали какво ли не, само не и абсолютно идиотство, продължаваха да ръкопляскат лудешки, като се стараеха да не се поглеждат в очите.

Всички бяхме смаяни от тъпотата, ограничеността, безличността, абсолютното нечовешко коравосърдечие на затънелия, развратен от властта, охранен като шопар чиновник.

— Откъде ли се е пръкнал тоя тиквеник?! — зададох аз риторичен въпрос след първата чашка в топла компания. Отговор, естествено, не очаквах, тъй като знаех цялата история на Якубовски може би по-добре от самия него. Само че дълбоко съм се заблуждавал, знаехме само видимата част от историята.

— В битката край Москва се е отличил.

Този отговор, на всичко отгоре и неочакван, ме възмути.

— Якубовски го е нямало там!

— Говоря ти не за 41-ва, а за 53-та година.

— Разказвай, разказвай! Публиката чака.

— Понеже бил личен любимец на Сталин, след войната Якубовски командвал придворната танкова дивизия — Кантемировската. Когато през 53-та започнало боричкането, командира на Таманската го дострашало да посегне на КГБ и затова много скоро му теглили куршума заедно с тях, а Якубовски не го дострашало. Той винаги е готов да изпълни всяка заповед на партията и правителството, важно е кой пръв ще му заповяда; ако Берия му бил заповядал, Якубовски щял да избеси цялото Политбюро, но Берия не му заповядал. Оттогава изгряла звездата му, всички управници са му благодарни.

— Току-виж станал маршал, началник на Генералния щаб.

— Не, такива ги изпращат на по-деликатни длъжности, например да управлява демокрациите. Там тъкмо такъв е нужен.

Пророческите думи на младия лейтенант се сбъднаха точно след три месеца, когато армейски генерал Якубовски получи званието маршал на Съветския съюз и длъжността главнокомандващ обединените въоръжени сили на страните — участнички във Варшавския договор. А може би лейтенантът не е бил никакъв пророк, просто е имал някъде контакт с подножието на пирамидата на властта. Там, в пирамидата, всичко знаят: и миналото, и бъдещето на всеки от 250-те милиона.

След онази незабравима вечер нашият комдив като че ли се пооклюма. Но, както се оказа, напразно. Веднага след повишаването на Якубовски и той получи повишение, взеха го в щаба на Варшавския договор. Явно добрите дела не се забравят.