Виктор Суворов
Освободителят (4)

Арестът

Контролно-пропускателният пункт на Киевското танкотехническо училище

— Наборе!

— Какво, бе?

— Такова! Ставай.

Затуляйки се от заслепяващото слънце, аз се стараех да отсроча момента на събуждането.

— Цяла нощ съм бил на пост, по устав ми се полагат три часа сън.

— Полага ти се грездей. Ставай, ти казвам. Всички сме арестувани.

Съобщението за арестуването не ми направи абсолютно никакво впечатление, само ясно осъзнах, че цели час и половина от компенсацията за безсънната нощ за мен са безвъзвратно загубени. Седнах на твърдата кушетка. Разтърках челото и очите си с юмрук. Главата ми се цепеше от недоспиване.

Прозинах се, протегнах се до изпукване на ставите, въздъхнах дълбоко, за да пропъдя окончателно съня, и както въртях глава, за да си раздвижа врата, попитах:

— Колко ни лепнаха?

— На теб пет.

— Късметлия си ти, Витя.

— Пък нас със Сашко с по десет денонощия ни одрусаха, а Андрюша, сержанта, с цели петнайсет.

— Шибано е да си сержант във военно училище: пет рубли повече получаваш, а те чукат за двайсет и пет.

— Хей, чакай, а къде ми е автоматът? — сепнах се аз.

— Всичко вече е в ротата: и автоматите, и паласките, и щиковете. Сега старшината ще донесе вещевите и продоволствените книжа, ще ни изкъпят, ще ни острижат нула номер и — напред!

В основната стая на контролно-пропускателния пункт спешно викнатите от занятия първокурсници приемаха документацията, брояха папките с инструкции. Техният сержант делово и съчувствено слушаше нашия, кимайки съжалително с глава.

— Не откъсвах очи от него и командата изревах колкото ми глас държи, и момчетата чевръсто отвориха портата, и го гледаха вторачено като лъвове. Ама на, за едното нищо ми лепна петнайсет денонощия, а на юнаците по десет. Нейсе, Коля, служи!

Нашите момчета от караула дойдоха да ни вземат и под конвой ни поведоха да се острижем и — към студената баня.

 

 

В „приемната“ на киевския гарнизонен арест чистотата беше ослепителна. Извикваха ни по списък, в който аз бях се случил пръв.

— Другарю младши лейтенант, гвардейски курсант Суворов се явява за излежаване на наказание в гарнизонния арест!

— Колко?

— Пет денонощия арест!

— За какво?

„Тю, да му се не види!“ — мина ми през ум. И наистина, за какво ме наказват?

Младши лейтенантът с необикновено широко лице и учудващо къси крака нетърпеливо ме пронизваше с оловните си очички.

— За какво? — повтори той.

— Съвсем не знам!

— А кой те арестува?

— Съвсем не знам!

— С моя помощ ще научиш — благо ми обеща младши лейтенантът.

— Следващият!

Влезе моят сержант.

— Другарю младши лейтенант, гвардейски сержант Макеев за излежаване…

— Колко? — попита го суратестият.

— Петнайсет денонощия арест!

— Кой ги наложи?

— Заместник-командващият окръга генерал-полковник Чиж.

— За какво?

— Охранявахме контролно-пропускателния пункт на училището.

— Аа… — с разбиране се усмихна младши лейтенантът.

Той много добре знаеше, а и трите армии в окръга знаеха табиета на генерал-полковник Чиж да арестува наряда на КПП. Казват, че арестувал само нарядите на КПП, но ги арестувал винаги, при всяко посещение на което и да е училище, полк, батальон, дивизия, на всеки полигон, стрелбище, склад — на каквото и да било; навсякъде, където минавал през контролно-пропускателен пункт, задължително арестувал целия наряд. И определял стандартни срокове: на началника на смяната петнайсет денонощия арест, на бодърстващата смяна — по десет, на спящите — по пет. Това продължаваше от години. И трите армии, и многобройните самостоятелни части, подразделения, военни учреждения и организации подозираха, че заместник-командващият мечтае за някаква непредвидена от устава церемония на посрещане, но какво точно му се иска, никой не можа да се досети през всичките години на неговото пребиваване на този висок пост.

На прага на приемната се появиха двама звероподобни ефрейтори и приемането започна.

— Десет секунди… Съблечи се!

Ботушите, коланите, калпаците, шинелите — всичко мигновено полетя към пода. И ето че застанахме както майка ни е родила пред суратестия.

— Кръгом! Наведи се! Разтвори! — Младши лейтенантът от Съветската армия изследва задниците ни. В ареста не бива да се пуши и заклетите пушачи понякога увиваха половинка от цигара в хартия и се изтарикатяваха да я вкарат в ареста в задниците си. Тази хитрост отдавна е известна на арестантското ръководство и се пресича незабавно и безмилостно.

Звероподобните ефрейтори междувременно привършиха краткия, но извънредно старателен оглед на хвърлените ни на пода дрехи и ботуши.

— Петнайсет секунди… Обличай се!

Ако са те арестували не в града, а в част или в училище и имаш стандартната подготовка: продоволствените и вещевите книжа, стригането, банята — намери пет минути, за да си смениш ботушите с по-големи. Тъй като знае какво те чака, всеки ще ти даде своите. Като вземе твоите, по-малките, той ще страда може би не по-малко от теб, търпеливо очаквайки завръщането ти. Но големите ботуши са спасение в ареста. Ако с мъка нахлузваш ботушите си, няма как да сколасаш през ония секунди: Облечи се!!! Съблечи се!!! И петте денонощия арест могат да се превърнат в десет, та дори и в петнайсет. Това явление е съвсем нормално и се нарича „допълнителна дажба“, или ДД — за по-кратко.

— Документите — на масата!

— Ефрейтор, съберете коланите!

В ареста всички живеят без колани, за да не се обесят. Вярно, историята на киевския арест знае един много предприемчив, изобретателен човек, който в единична килия, където няма нищо освен завинтен за пода стол, отпрал подгъва на гимнастьорката си и измайсторил късо и тънко, но много здраво въженце. Всичко това той извършвал много предпазливо, почти под постоянното наблюдение на извеждачите, които денонощно патрулират в коридора. След това направил примчица, чийто край вързал за крака на стола. Десетина минути се търкалял по пода, за да затегне примката. И все пак се обесил!

— Пари, часовник?

Не, такива неща в ареста не вземаме, часовника все едно ще ти го вземат, а после ще ти дадат чужд, повреден. И няма на кого да се оплачеш.

— Значки, отличителни знаци? А бе, мамичката ви, защо сте с гвардейски знаци? Какъв е тоя карнавал?

— Другарю младши лейтенант, курсанти сме от Харковското гвардейско висше танково командно училище.

— А за какъв дявол се мотате из Киев?

— Докарахме техника за Киевското танкотехническо училище. Приемането на техниката се проточи и за да не седим без работа, ни сложиха в наряд: едни в кухнята, други на КТП, а ние се случихме на КПП…

— Ефрейтор Алексеев!

— Аз!

— Най-напред всички тия гвардейци да идат на дръвцата.

— Слушам, другарю младши лейтенант!

 

 

По асфалтирания, необикновено чист двор ни заведоха до малко стопанско дворче, заградено с много висока тухлена стена.

Първото, което ме смая, беше ослепителният ред. Нарязаните вече дърва бяха подредени толкова грижливо, че краищата им образуваха почти полирана стена. Всяка цепеница се отрязваше по еталон — 28 сантиметра, и отклонение от 3–4 милиметра се смяташе за брак, който жестоко се санкционираше. Цепениците, естествено, утре все едно щяха да влязат в печката и тази точност на нарязването им на никого не беше нужна, но редът си е ред.

Дървата, които ни предстоеше да нарежем и наредим със същата точност, бяха докарани преди ден-два, но въпреки това не бяха струпани на камара, а подредени с неописуема любов и дори изкусно, бих казал. Преди всичко бяха сортирани по дебелина: най-дебелите отдолу и след това все по-тънки и по-тънки, най-отгоре — най-тънките. Онези обаче, които ги бяха сортирали, на всичко отгоре явно са притежавали изтънчен художествен вкус, след като бяха взели под внимание и цвета на стволовете: отдясно — най-тъмните, след това постепенен преход наляво до чисто белите. И ето че ни предстоеше да разтурим това произведение на изкуството, да нарежем и нацепим всички дърва според еталоните и пак да ги подредим.

Другото, което биеше на очи, беше едно коренище със съвършено невъобразима форма, проснато насред двора и наподобяващо какво ли не, само не и дърво. Човек не можеше да повярва, че природата е в състояние да създаде такава фантастична плетеница от въжета или маркучи, или нещо друго много гъвкаво. Независимо от цялата сложност, придаваща му вид на кълбо змии, кютюкът в същото време запазваше много висока якост на всичките си елементи. Коренището лежеше там явно от десетилетия, за което говореха хилядите стари и нови следи от зъби на трион.

Всички, които проявяваха опърничавост, неосъзнали докрай къде са се озовали, получаваха задача да осигурят дръвца, тоест да нарежат кютюка. След час някой от ръководството идваше да провери как върви работата, учудваше се, че още нищо не е свършено, и налагаше наказание. На всичко отгоре задачата се възлагаше само на един човек, никога на двама едновременно; и на този един му се връчваше дълъг, гъвкав, но изключително тъп трион, с който могат да работят само двама.

Когато влязохме в двора, някакъв мургав войник напразно се опитваше да направи поне една резка. Прибраха го след двайсетина минути като нежелаещ да работи. В зависимост от настроението на ръководството действията на горкия дървар могат да бъдат квалифицирани по всякакъв начин — от нежелание да работи и пререкания с ръководството (ако се опита да докаже, че това е невъзможно да се направи) до икономически саботаж и категоричен отказ да изпълнява заповедите на командването. След такава формулировка началникът на ареста или заместниците му могат да сторят на клетника каквото им скимне. А на този кютюк му е писан дълъг живот, сигурен съм, че и до днес той си е там и някой несретник напразно се опитва да го нареже. Прехапал е устна, очите му са се налели със сълзи, лицето му е съвсем отнесено… а времето изтича…

 

 

Пристъпвайки към рязането на дървата по еталона 28 сантиметра, научихме още една интересна подробност. Бяхме се наканили всичко да нарежем, нацепим и наредим цепениците по дебелина и цветове и чак тогава да изметем всички стърготини.

— Ааа, тая няма да я бъде! Тук важат нашите правила! Винаги трябва да има ред!

И започнахме. Отрежеш една цепеничка — събери стърготините — с ръце. Отрежеш втора — пак събери всичко. А метли нямаше.

А часовият междувременно водеше ли, водеше опърничавите до кютюка един по един: я нарежи дръвца, братле!

 

 

Към седем часа дворът започна да се изпълва с глъчка. Взеха да пристигат камионите с арестанти, които през целия ден бяха работили на студа на безбройните обекти; един в танкоремонтния завод е мъкнал вериги, друг е разтоварвал композиции със снаряди. Премръзнали, мокри, гладни, изморени до смърт, всички след пристигането си се строяват, защото след работата предстоят занятия — три часа без почивки. В общия строй натикаха и нас; от този именно момент започва да тече времето за арестанта, целият работен ден преди този момент не е нищо повече от сутрешна гимнастика.

Киевският арест знае само два вида занятия: строева подготовка и тактика. Тук не споменавам политическата подготовка, защото тя не е всеки ден, а само два пъти седмично по два часа, и не вечерта, а сутрин преди работа, но за нея ще стане дума по-нататък. А засега строевата и тактиката.

Час и половина строева е абсолютно изнурително занимание. Близо сто арестанти в колона по един в кръг, по периметъра на двора, не вървят, а дънят със строева стъпка, навирвайки крака до немислима височина. В двора освен арестантите няма никой: нито началници, нито часови. И пак се тресе от мощното им трополене.

Само от време на време някой от щатните звероподобни ефрейтори ще надникне през вратата:

— Ей ти, клепоухият, не ти бе, ти! Гледал ли си филма „Обикновен фашизъм“? Ха тъй. Ама твойта строева стъпка далеч не е като на хората от филма! Я потренирай малко на място.

„Клепоухият“ трябва да отиде в центъра на кръга и да удря крак на място така, че коленете да излитат едва ли не до гърдите му. След такова нареждане всички, които продължават да маршируват по периметъра на вътрешния двор, удвояват старанието си. Работата е там, че в центъра на двора асфалтът е малко по-нисък, отколкото по краищата, това е лична инициатива на другаря Гречко от времето, когато той бил само командващ Киевския окръг. Идеята е проста и гениална — когато вали дъжд или се топи снегът, насред двора винаги има голяма локва. Лятно време, когато няма дъждове, там пущат вода под предлог че поливат двора. Онзи, който се озове в центъра на двора, трябва да марширува насред локвата. А ако в нея се съберат четирима-петима души, тогава те не само прогизват до ушите, но и хубавичко намокрят всички останали, маршируващи наоколо. В ареста няма къде да си изсушиш дрехите и го отопляват само денем, докато арестантите са на работа, а надвечер, когато се прибират в килиите, печките (радиатори там няма) отдавна са студени. „Гречковия басейн“ го изпитах на собствената си кожа през март, когато денем снегът се топеше, а нощем свиваше студ.

Строевата подготовка се провежда всеки ден, без да се прескачат съботите, неделите и празниците, каквото и да е времето и каквато и да е температурата, както впрочем и всички други „мероприятия“. Час и половина строева подготовка при нашето стандартно темпо 60 крачки в минута прави 5400 крачки и всеки от нас се старае максимално да си вдига краката и непоносимо да си изпъва бомбето на ботуша, защото на никого не му се отива в центъра. Заради това строевата подготовка се нарича „индивидуален зачот“. А след него идва ред на „колективния зачот“ — на тактиката.

Тактиката за разлика от строевата подготовка се гради не върху личния страх на всеки, а върху социалистическото съревнование между колективите и затова е значително по-изморителна от строевата.

Цялата тактика се свежда до един тактически навик — до пълзенето под телени заграждения, тоест така, че и главата, и цялото ти тяло да са максимално притиснати до терена, в нашия случай — до асфалта. Ръцете и краката трябва да се движат чевръсто, а цялото тяло да се гърчи като тялото на гущер.

И тъй, пълзене. Всяка килия сега е пехотно отделение.

— Ориентир — брезата. Отделение, към ориентира пълзешком… НАПРЕД!!

Секундомерът се спира, когато допълзи последният от отделението, и ако времето на отделението се окаже незадоволително, последният вечерта ще яде пердах в килията, защото в социалистическия свят биенето, а не битието, определя съзнанието.

— Да, времето не е лошо — окаляните, мокри от пот, запъхтени арестанти, изплезили езици, се усмихват. — Но се налага да не зачета времето на отделението: ей онзи хубавец много си виреше задника, все се опитваше да ходи на четири крака.

На хубавеца няма да му се размине нощният пердах, загдето е изложил колектива на килията в социалистическото съревнование.

— Я, отделение, да опитаме още веднъж. На изходния рубеж бегом… МАРШ!!! Ориентир — брезата! Отделение, пълзешком към ориентира… НАПРЕД!!!

Само че този път времето е по-лошо. Няма как, ще потренираме още.

В края на занятията началникът на ареста или заместникът му прави равносметка. На последната в класирането килия най-напред съобщават името на онзи, заради когото тя сега ще си пати, а подир туй следва командата:

— Ориентир — дъбът…

Дъбът — това значи, че ще трябва да пълзят право през центъра на плаца, право по ледената вода, право през водната преграда, изобретена от гениалния пълководец. Добро въображение е имал другарят Гречко!

 

 

Войниците от Съветската армия ги хранят по-зле, отколкото всички други войници в света, и първия ден в ареста, след като е изкарал цял ден гладен на студа, след немислимите натоварвания, свикналият с всичко войник все пак не може да надвие отвращението си към онова, което е прието да се нарича вечеря в ареста. Той още не е готов да възприеме факта, че трябва да яде не от отделна, па макар и кучешка паница, а от обща тенджера, където са сипали бъркоч, смътно наподобяващ супа или чорба от кисело зеле. И докато в него се борят гладът и чувството на отвращение, се разнася кратка команда: „Стани!!! Излизай за строяване!!!“ Така подир краткото гнусно мероприятие, именувано вечеря, идва ред на вечерната проверка.

 

 

Под тавана на коридора в студената мъглица мъждукат жълтеникави крушки. Арестантите са строени. Арестантите не се помръдват. Вечерна проверка!!! Арестантите чакат команда! И след бързата проверка командата се раздава:

— Десет секунди… Събличай се!!!

Откъде се взема тая чевръстина?! Смайващо е, но на стотина души напълно им стигат 10 секунди, за да се съблекат чисто голи. Вярно, че всеки арестант дълго и старателно се е подготвял за тази команда. Още по време на вечерята той скришом е разкопчал по едно копче на ръкавите, за да може при командата да разкопчее не две копчета, а едно. Всички копчета на яката на гимнастьорката само изглеждат закопчани, а всъщност ръбчетата на копчетата вече са потънали донякъде в илиците, само да дръпнеш яката и петте копчета се разкопчават едновременно. Голямо нещо е опитът. Всеки войник знае десетки такива хитрости.

— Първата редица, три крачки напред, ходом — МАРШ!!! Втората редица, КРЪГОМ!!

И двете редици са долепили лица до срещуположните стени на коридора. Голи. По бетонния под вятърът разнася редки снежинки.

— Наведи се!!! РАЗТВОРИ!!!

И докато копоите ефрейтори претърсват захвърлените на пода гимнастьорки, клинове и мръсни партенки кажи-речи като на съветска митница, капитан Мартянов, началникът на ареста, или заместникът му младши лейтенант Киричек провежда свещения ритуал на огледа на нашите задници. Операцията е отговорна: ами ако някой по време на работа е вдигнал от пода гвоздей, пренесе го в задника си, а нощес си разреже с него вените на нара, денем постовите непрекъснато го наблюдават, а нощем, макар килиите да са осветени с ослепяваща светлина, колко му е да стане беля; или ако някой си е натикал в задника фас и нощес тайно го запали? Тази операция изисква особена сръчност и ефрейторите до нея явно не ги допущат, нека се ровят из мръсните долни дрехи, тук само офицер от Съветската армия може да се справи!

— Петнайсет секунди… ОБЛИЧАЙ СЕ!!!

Развеждат арестантите по килиите и започва ходенето по нужда.

Арестът не е затвор. Тук не е разрешено да се държи в килията отходна кофа. Тъмничарите разполагат с много време за въздействие върху затворника. А ръководството на ареста е ограничено във времето, затова, естествено, се стреми максимално „да насити програмата“ и да използва всякакви или дори всички естествени човешки потребности с възпитателна цел. Елементарните физиологични нужди са въздигнати в ранг на възпитателно въздействие и задоволяването им се провежда под зоркия надзор на ръководството.

След развода на арестантите по килиите им конвоят и постоянният състав на ареста, понякога включително и лично началникът, заемат постовете си и процедурата започва. Щракайки с ключалките, в килията влизат ефрейтор и двама конвойни. Арестантите са строени и изравнени като на парад. Ефрейторът без желание забива мръсен пръст в гърдите на първия:

— Тръгвай!!!

Арестантът се втурва, търчи по коридорите и стълбищата. Часови има на всички ъгли и завои.

— По-бързо!

— По-бързо!

— По-бързо!

А арестанта няма защо да го подканват, той знае, че всеки миг заради недостатъчната му скорост могат да го върнат обратно, понякога от самата мечтана врата.

— Май нямаш голям зор, миличък, я кръгом, в килията!!!

А насреща ти следващият вече хвърчи по стълбищата, та чак петите му святкат.

След като привърши с една килия, ефрейторът с конвоя заключва вратата и тръгва към следващата килия. Често пъти ефрейторът може да забрави да изпрати в клозета един-двама от килия или да „прескочи“ цяла килия. Но няма на кого да се оплачеш. Защото всичко се извършва без нарушаване на съветските закони. Категорично твърдя, че в съветските арести не се нарушава нито една буква на закона. Нека разгледаме, да речем, изхождането: най-демократичната в света съветска конституция гарантира на всички правото на труд например. Но къде другаде освен в ареста можеш да се насладиш до насита на това право? Или, да речем, правото на образование. Щеш не щеш, но три часа на ден трябва да посветиш на строевата и тактическата подготовка, а освен това два пъти седмично има политическа подготовка. Не е ли образование това? Или, да речем, правото на почивка. Возят те всеки ден до работа или от работа, почивай, кой ти пречи, или нощем на нара си почивай чак до ставане, чак до 5:30, ако, естествено, нощес не те привикат в съответствие с положението за правото на труд. Обаче за естествените нужди в конституцията и във всички други закони абсолютно нищо не пише. Затова не искай нищо свръх конституцията! Или си против нашия съветски ред?

— Конвой, при мен!!!

И най-сетне след изхождането идва онова, за което арестантът мечтае цял ден от първия миг на събуждането си: „Отбой!“

Пак щраква ключалката, отново в килията се появява ефрейторът с конвоя. Килията е строена и старшият по килия докладва на всемогъщия, че сме готови за отбой.

Следва едва доловима команда, само слабо помръдване на устните, разбирай го както знаеш. Но килията го разбира. Зад гърбовете ни на около един метър са дъсчените нарове. По командата, която възприемаме по-скоро с поглед, отколкото със слух, и десетимата, както стоим гърбом към наровете, извършваме умопомрачителен трик: скок заднешком на наровете. Нито да се групираш, нито да замахнеш с ръце нямаш нито време, нито място: всички стоим в строя, притиснати един до друг. От това именно положение се извършва скокът назад, към неизвестността. Един дявол знае в какво ще си блъснеш главата: в ръба на дъсчения нар при недостатъчен отскок, в тухлената стена, ако се престараеш, в лактите и черепа на ближните при точен скок. При това най-неприятното е, че изобщо нямаш време да се извърнеш с лице към голите дъски, поради което е абсолютно невъзможно да смекчиш удара, който в този случай винаги е внезапен.

Тракане на глави, сподавен писък, но всеки замръзва в позата, в която се е допрял до нара. Жестока болка в рамото и абсолютно непоносима в коляното. Ако не си се забил главешката, пак добре. Глухата тишина внезапно се разкъсва от грохота на тела в дъски, тренират съседната килия: май на ефрейтора техният отбой не им е харесал кой знае колко. А на нас ще ни се размине ли днес?

— Ставай — командата се произнася с пределно тих глас и цялата килия от хоризонтално положение се оказва във вертикално. Дори миг не е отминал — всички стоят изпънати, препасани, подравнени, готови да изпълнят всяка задача на партията и правителството! Явно са ни вдигнали заради онзи дебел войник с авиаторска униформа. Личи си, че е от щабните писари, проклетникът, нощес ние ще го потренираме! Ще го научим да изпълнява команди!

— Отбой.

Пак грохот на тела и сподавени стонове. Пак цялата килия се вцепенява в положението, в което десетте тела са се докоснали до наровете. Тю да му се не види! Тлъстият писар не е долетял! Отскокът му е бил мощен, само че тялото му е твърде тлъсто за войник. Той здравата се е цапардосал с хълбока в ръба на дъските и е замръзнал в тая поза. Ръцете изпънати, трупът на нара, само че краката му висят навън. По лицето му — ужас и страдание. Има да страдаш нощес, шопаре! Да знаеш само какво те чака!

Междувременно краката на дебелия писар малко по малко се свличат надолу, неумолимо се приближават към тухления под. Войникът събира целия остатък от силите си, за да се опита, без да мърда рязко, да прехвърли тежестта на тялото си върху нара. Ефрейторът търпеливо изчаква завършека на това балансиране. Цялата кръв се качва към лицето на дебелия, той изпъва врата си и цялото си тяло, като се старае да издърпа незабележимо краката си. Няколко мига ни се струва, че неговото изпънато като линийка тяло ще изтегли леко сгънатите крака, но в следващия момент краката пак започват да слизат надолу и накрая ходилото му меко докосва пода.

— Ставай… Не ти ли се спи бе, братле? Командва ти се отбой, всички си лягат като хората, а на теб хич не ти се спи. Караш ме да тренирам хората заради теб. Щом е тъй, ела, аз ще те повеселя… отбой.

Командата се подава тихо и внезапно, ефрейторът си мисли, че сме загубили бдителност. Но ние тези номера отдавна ги знаем. Трудно ще ни преметне. Мощен скок на деветте тела, грохот и вцепеняване.

Щраква ключалката и аз мигновено заспивам, долепил буза до нерендосаните дъски, полирани от хилядите тела на моите предшественици.

 

 

В ареста няма сънища. Само дълбоко пропадане, само пълно изключване на целия организъм. През цялата нощ в килиите не гасят заслепяващата светлина. Наровете са голи. Пролуките между дъските са широки три пръста. Студено е. Завиваш се само с шинела си, който ти се разрешава да подлагаш и под главата и хълбоците си. Шинелът е мокър. И краката ти са мокри. Не усещаш глада — все пак е изминал само първият ден.

 

 

Арестът не е затвор. В затвора има колектив — добър, лош — но колектив. Второ, в затвора държат хора, които поне веднъж са въстанали срещу законите, срещу обществото, срещу режима. В ареста — наплашени войници, измешани с курсанти. А курсантите са хора, които доброволно се готвят да станат най-безправната група в обществото — съветски офицери, с тях могат да правят каквото си щат. Всички, с които съм лежал там и с които съм имал възможност после да обсъдя всичко видяно, единодушно са на мнение, че режимът във всеки от хилядите съветски арести може да бъде затегнат още повече без какъвто и да било риск за съпротива от страна на арестантите. Особено в големите градове, където курсантите са мнозинство.

 

 

Събудих се посред нощ, но не от студа и не от страхотната воня на деветте мръсни тела, натикани в съвсем малка, непроветрявана килия. Не, събудих се от нетърпимо желание да посетя клозета. Когато си премръзнал, това е нормално. Половината килия вече не спеше. Подскачат, потропват. Най-големите оптимисти тихо, през шпионката увещават извеждачите да се смилят и да ги заведат до клозета. Извеждачите обаче са неумолими. Защото знаят какво ги чака за излишна либералност. В ареста няма отходни кофи, защото той не е затвор, а военно учреждение. И го посещават висши началства. За да им е приятно на тези началства, отходни кофи не се използват. Теоретично е предвидено, че извеждачът (тъкмо оттам произлиза наименованието му) трябва от време на време да извежда арестантите един по един до клозета. Тази мярка обаче може напълно да подкопае цялото възпитателно въздействие на такова важно мероприятие като изхождането. Тъкмо затова се пресичат опитите на либералните извеждачи (а те са пак курсанти, сменяни всяко денонощие) да се вслушват в молбите от общите килии. С килиите на следствените, подсъдимите и осъдените работата е друга.

Лежащите в тях ги извеждат при първа молба. С единичните килии нещата са по-зле. Но и оттам понякога извеждат нощем. Сигурно защото в тях държат психари, които са готови на всичко. А с общите, където има здрав колектив, положението е отчайващо. Тях изобщо не ги извеждат нощем, защото стражата знае, че колективът, страхувайки се от общата отговорност, на никого няма да позволи да се изходи в килията.

Напълно съм убеден, че песента

Извеждачо,

заведи ме до кенефа,

хайде, братче!

е родена не в затвор, а в арест. Не е важно в кой — киевски или ленинградски, читински или уланбаторски. Важното е, че тази песен е стара и популярна в цялата Червена армия.

В това време тежкото резе издрънчава, което може да означава или необяснима милост на конвоя, или негов гняв по повод на настойчивите молби. Всички, които преди миг подскачат из килията като котараци, безшумно рипват на наровете си и се спотайват, преструвайки се на заспали. В килията обаче просто напъхват дебелия писар, който почти през цялата нощ бе чистил клозетите след вечерното изхождане, и вратата пак се затръшва. Дебелият писар е направо измъчен, на зачервените му от недоспиване очи личат сълзи, тлъстите му бузи треперят. Той се покатерва с пъшкане на нара и щом докосва с мръсната си буза коравата дъска, мигновено заспива.

Килията в това време отново се разшавва. Аз заедно с всички започвам да танцувам от нетърпение.

— Щабна мърша — ядосва се висок мургав войник от химическите войски, — изпикал се е в кенефа и сега кърти.

На всички, които вече сме се събудили, им се спи дори повече, отколкото им се живее, защото само сънят може да запази остатъка от силите ти. Но един-единствен от нас спеше сега. Затова омразата към него кипва у всички ни едновременно. Високият химик съблича шинела си, мята го върху главата на мигновено заспалия човек и ние се втурваме към него. Аз скачам на нара и го ритам по корема, сякаш е футболна топка. Лишен от възможността да вика, той само скимти. Към вратата на килията ни бавно се приближават стъпките на извеждача, който е дочул някакъв шум. Равнодушното му око съзерцава сцената и стъпките се отдалечават пак така бавно. Извеждачът е свой човек, курсант, сигурно много пъти е лежал тук. Той ни разбира и по въпроса е напълно солидарен с нас. Сигурно му се ще да влезе в килията и да добави един-два тупаника, само че не е редно постовите да посягат. За такова нещо има наказания.

Сега сигурно е пет заранта. До ставане има още трийсетина минути. Най-тежкото време. Ох, няма да се устискам! Май всички килии вече са се събудили. Вероятно във всички килии сега пердашат онези, които са се оказали най-големи калпазани в тактиката или на работа, на вечерната проверка или отбоя.

 

 

Първата сутрин в ареста. Колко я чакахме! Така поетите чакат изгрева на слънцето. Само че нашето нетърпение е по-голямо от това на поетите.

Никога през живота си не съм тичал толкова бързо както при първото ми сутрешно изхождане в ареста. Покрай мен профучават стени, подове и стълбища, лица на извеждачи и пазачи. И в главата ми има само една мисъл: „Дано сколасам!“ Нищо не може да ме отвлече от тази мисъл, дори нечие съвсем познато лице и черните танкови пагони, които профучават насреща ми. И чак когато се прибирам в килията и си поемам дъх, се сещам. Този курсант е от новобранците, които ни смениха в КПП-то след нашето арестуване, а това може да значи само едно: Владимир Филипович Чиж, генерал-полковник и заместник-командващ окръга, на влизане в училището арестува нас, а след един час, на излизане от училището, е арестувал онези, които ни смениха.

Суров човек е генерал-полковникът. Жалко само, че освен от това, как му се отдават почести, не се интересува от нищо друго.

 

 

Измежду милиардите хора, населяващи нашата грешна земя, аз съм един от малцината озовали се в истинския комунизъм и, слава Богу, завърнали се оттам живи и здрави.

Това стана така.

В ареста по време на сутрешния развод ефрейтор Алексеев, забождайки мръсния си пръст в нашите омазнени гимнастьорки, обяви припряно: „Ти, ти, ти и ти — обект №8.“ Това значи танковият завод, да се товарят износени вериги: съсипваща работа и абсолютно неизпълними норми.

— Ти, ти, ти и ей тия десетимата — обект 27.

Това е гарата, разтоварване на композиции със снаряди, май още по-лошо.

Конвоят веднага подбира поверените му арестанти и ги води да се качват на камиона.

— Ти, ти, ти и ей тия — обект 110.

Това вече е съвсем лошо. Нефтобазата. Чистене на огромни резервоари отвътре. Така се омирисваш на бензин, керосин и други гадости, че после не можеш нито да ядеш, нито да спиш и те цепи главата. Други дрехи не ти дават, а в ареста къпане няма. Но днес май ми се размина.

Ефрейторът се приближава. Къде ли ще ни изпрати днес?

— Ти, ти и ей тия тримата — обект 12.

Къде ли е това?

Отведоха ни настрана, конвойният си записа нашите имена и ни даде обичайните 10 секунди за качване в колата, а ние като хрътки, леки и пъргави, се метнахме под чергилото на новичката газка. Докато конвойният се разписваше за нашите души, сръгах с лакът един кльощав курсант с артилерийски емблеми, явно най-опитния измежду нас, който, щом чу цифрата 12, доста се оклюма.

— Къде е това?

— В комунизма, при Чорбаджийката — бързо прошепна той и пак шепнешком тегли една солена псувня.

Като го чух и аз изпсувах, всеки знае, че по-лошо от комунизма на тоя свят няма.

За комунизма бях чувал, за Чорбаджийката също, но просто не знаех, че това се нарича „Обект №12“.

Конвойният издрънча с автомата си, прескочи през капака и нашата газка, след като изкиха бензинов пушек и се пораздруса, пое по гладките предреволюционни павета право към светлото бъдеще.

 

 

Комунизмът се намира в северозападните покрайнини на най-древната славянска столица — майката на руските градове, хилядолетния град Киев.

Макар че заема солидно парче от украинската земя, за простосмъртния просто е невъзможно да го види, невъзможно е да види дори четириметровите му бетонни огради. Комунизмът е закътан в гъста борова гора и е отвсякъде заобиколен от военни обекти: бази, складове, хранилища. И само за да зърнеш оградите на комунизма, първо трябва да се промъкнеш във военна база, която се охранява от зорка стража с картечници и свирепи кучета.

След като отмина последните къщи по Брест-Литовското шосе, газката ни чевръсто се шмугна в алея между два зелени стобора със знак „Влизането забранено“ и около пет минути по-късно стигна до сива дъсчена небоядисана порта, която изобщо не приличаше на вход в сияйното утре. Портата се отвори пред нас и щом ни пусна, веднага се затръшна. Озовахме се в капан за мишки: от двете ни страни високи някъде към пет метра стени, отзад дъсчената, но явно яка порта, отпред — метална, още по-яка. Отнякъде изскочиха лейтенант и двама войници с автомати, преброиха ни на бърза ръка, надникнаха в каросерията, в мотора и под колата, провериха документите на шофьора и на конвойния и зелената стоманена стена пред нас потрепна и плавно се плъзна наляво, разкривайки панорамата на борова гора, прорязана от широк и гладък като самолетна писта път. Всичко друго бях готов да видя зад стоманената ограда, само не и гъста гора.

Междувременно газката ни хвърчеше по бетонираното шосе. Отдясно и отляво между боровете се мяркаха грамадните бетонни кутии на хранилища и складове, засипани отгоре с пръст и гъсто обрасли с бодливи храсталаци. След няколко минути заковахме пред невъобразимо висока бетонна ограда. Процедурата се повтори: първата порта, бетонната клопка, проверката на документите, втората порта и пак гладък път през гората, само че складове вече не се виждаха.

Най-сетне се спряхме пред раирана бариера, охранявана от двама часови. В двете посоки от бариерата през гората се отдалечаваше ограда от бодлива тел, покрай която едри сиви кучета опъваха синджирите. Какви ли не кучета съм виждал през живота си, но тези веднага ме смаяха с нещо. Чак по-късно осъзнах, че всяко друго вързано със синджир куче яростно тегли веригата и хърка до прегракване, докато тези свирепи твари бяха безгласни. Те не лаеха, а само съскаха, давейки се от слюнки и люта злоба. Явно такова трябва да е караулното куче — да лае само в случаите, предвидени от инструкцията.

След като преодоля последното препятствие, газката стигна огромно, високо 6–7 метра червено табло, на което със златисти букви, по половин метър всяка, беше изписано: „ПАРТИЯТА ТЪРЖЕСТВЕНО ОБЕЩАВА — ДНЕШНОТО ПОКОЛЕНИЕ СЪВЕТСКИ ХОРА ЩЕ ЖИВЕЕ ПРИ КОМУНИЗМА!“ И малко по-долу в скоби: „Из Програмата на Комунистическата партия на Съветския съюз, приета от XXII конгрес на КПСС“.

Конвойният изрева: „Десет секунди! ЗАД КОЛАТА!!!“ ние изхвръкнахме като сиви врабченца от каросерията, за да се строим до задния капак на камиона. Десет секунди — криво ляво се ядва, нали сме само пет души; да скачаш от камиона е като да се катериш в него през заледения капак, пък и бяхме олекнали през последните дни.

Появи се и високомерен суратест ефрейтор с офицерски ботуши. Личеше си, че е от тукашните, от свитата. Ефрейторът кратко обясни нещо на конвойния, а той се развика: „Ръцете зад гърба! След ефрейтора, в колона по един! Ходом МАРШ!“ Ние нестройно затрополихме по павираната пътечка, очистена от снега, избиколихме една елова горичка и без всякаква команда всички едновременно се спряхме, смаяни от небивалата гледка.

Из горската поляна, заобиколена от млади елички, в живописно безредие бяха пръснати красиви постройки. Никога дотогава и никога след това, нито във филми, нито на изложби на чуждестранна архитектура, не съм срещал такова удивително съчетание на цветове, природна хубост и изящество на архитектурата.

Не съм писател и не намирам думи, с които да опиша очарованието на мястото, където веднъж ме отведе съдбата.

Не само ние, но и нашият конвоен съзерцаваше небивалото със зяпнала уста. Ефрейторът, явно свикнал с такава реакция на външните лица, подвикна на конвойния, за да го накара да дойде на себе си, оня сащисан оправи ремъка на автомата си, изпсува ни и ние отново затрополихме по павираната със сив гранит пътечка покрай замръзналите водопади и изкуствени езерца, покрай китайските мостчета, извили котешки гърбове над каналите, покрай мраморните беседки и покритите с цветно стъкло басейни.

Така полека-лека отминахме прелестното селище, за да се озовем отново в елова гора. На малка площадка, заобиколена отвсякъде от дървета, ефрейторът се спря и заповяда да разгребем снега, под който се оказа, че имало люк. Петимата повдигнахме чугунения му капак и го изтърколихме настрани.

От земните недра ни лъхна чудовищно зловоние. Ефрейторът си запуши носа и отскочи настрани в снега. Ние, естествено, не го последвахме, защото като нищо можехме да получим къс откос между плешките, ако бяхме проявили същата чевръстина. Само си запушихме носовете и отстъпихме заднешком от канализационната яма.

Ефрейторът пое от чистия горски въздух и ни нареди: „Помпата и таргите са там, а овощната градина — ееей там. До 18:00 ямата да се изпразни, дърветата да се наторят!“ И се оттегли.

 

 

Райското място, където бяхме попаднали, се наричаше „Вила за командния състав на Варшавския договор“. Вилата се поддържаше за в случай че командването на Варшавския договор ненадейно бъде обзето от желание да си отпочине в околностите на престолния град Киев. Само че ръководството на Варшавския договор предпочиташе да почива на черноморското крайбрежие на Кавказ. Затова вилата стоеше празна. Ако в Киев пристигнеше министърът на отбраната или началникът на Генералния щаб, те щяха да се настанят в друга вила с официалното наименование „Вила за ръководния състав на Министерството на отбраната“, или „Обект №23“. Тъй като министърът на отбраната и първите му заместници не идват в Киев всяко десетилетие, тази вила също беше празна. За пристигнали в Киев ръководители на партията и съветското правителство имаше безброй „обекти“, стопанисвани от киевските градски комитет и градски изпълком, други, по-солидни, стопанисвани от Киевския областен комитет и областен изпълком, и най-солидни, стопанисвани от ЦК на Украинската комунистическа партия или от Върховния съвет на Украйна. Така че имаше къде да бъдат настанени скъпите гости. Нито командващият Киевския военен окръг, нито заместникът му можеха да използват вила №12 — те имаха право на лични вили. А за да има вила №12 обитаем вид, в нея живееше постоянно жената на командващия, а във вила №23 — единствената дъщеря. Той пък (с проститутките) — в личната си вила. (Организацията, осигуряваща с проститутки ръководния състав, официално се нарича Ансамбъл за песни и танци на Киевския военен окръг. Такива организации са създадени във всички окръзи, флотове, групи войски, а също и към всички вишестоящи инстанции.)

Щатът, отпуснат на жената на армейски генерал Якубовски, който по онова време командваше Киевския военен ок ръг, беше просто огромен. Не се наемам да кажа от колко души общо се е състоял, защото не съм сигурен. Но съм сигурен, че на помощ на многобройните готвачи, сервитьори, камериерки, градинари и други всеки ден от ареста докарват по 5 арестанти, а понякога и по 20, за най-черната работа като тая, която щяхме да вършим днес.

Сред арестантите вилата на Варшавския договор беше известна под вдъхващото антипатия име „Комунизмът“. Трудно ми е да кажа защо са я кръстили така, дали заради плаката до портала на вилата или заради красотата на това място; или поради факта, че приказната красота и прелест, тайнствеността и обаянието тук толкова тясно се преплитаха с ежедневното унижаване на хора поради органичната близост на красотата и лайната.

А лайната бяха доста.

— Дълбока ли е ямата? — заинтересува се узбекът, военен строител.

— Ами до центъра на земята.

— Че не са ли могли да я свържат с градската канализация?

— Тая система са я измислили просто за безопасност. Току виж паднала вътре някоя поверителна хартийка, тогава накъде? Врагът не дреме. Врагът използва всички канали. Затуй тук са измислили такава затворена система, че да няма изтичане на информация!

— Нищо не разбирате, братлета — резюмира кльощавият артилерист, — такава система е измислена просто, за да се запазва генералският екскремент, който тук е много калориен, не като нашия. Каквото яденето, такова и срането. Ако на някой Мичурин му дадат толкоз първокачествен екскремент, той ще прослави родината ни във вековете с високи реколти!

— Стига сте си чесали езиците! — прекъсна дискусията конвойният.

 

 

Хубаво е, когато те конвоира свой човек танкист. Съвсем другояче се живее. На него, естествено, му е ясно, че стига само някой да забележи толериране на арестантите от страна на конвойния, и току-виж след смяната той заел в ареста място заедно с онези, които току-що е охранявал. И все пак свое момче танкист е значително по-добре, отколкото пехота или авиация. Не е зле също, когато охраната се носи от опитни — трети или четвърти курс — момчета, които, макар и да не са свои хора, са лежали в ареста поне по веднъж и знаят как стоят нещата. Най-зле е обаче, когато те охраняват сополанковци, на всичко отгоре чужди. Новобранците винаги са шантави и свирепи. Те схващат инструкциите дословно. Тъкмо такъв беше ни се паднал днес.

Висок, суратест, по спретнатостта му си личи, че е новобранец, пък и всичко му е новичко: и шинелът, и калпакът, и ботушите. При старослужещ такова нещо не се среща. На него най-много едно ще му е ново: или шинелът, или ботушите, или коланът. Ново ли ти е всичко — значи сукалче си. А емблемите му — на свързочни войски. В Киев това може да означава Киевското висше инженерно радиотехническо училище — КВИРТУ. Или както всички им викат — квиртясали.

Да, ама квиртясалият май започва да се самонавива. Време е значи да се захващаме за работа.

И тъй, започнахме трудовия ден в комунизма. Един изпомпва лайната, останалите четирима мъкнат вонящата каша към генералската градина. На мен за другар ми се падна кльощавият курсант артилерист, най-опитният измежду нас. Работата обаче явно не му беше по силите. И докато мъкнехме натоварената тарга, той целият почервеняваше и пъшкаше — струваше ми се, че всеки миг ще се скапе. С нищо не можех да му помогна, аз също едвам удържах моите ръчки. По-малко не можехме да товарим: втората двойка веднага се развикваше, а конвойният се заканваше, че ще докладва на когото трябва.

Все едно обаче аз трябваше да подкрепя момъка — ако не с дело, то поне с дума. При натоварена тарга това беше абсолютно невъзможно, но на връщане — като нищо. Пък и се отдалечавахме на около триста метра от зловонния люк и от конвойния, така че беше възможно да си приказваме.

— Артилерийо, още колко дена арест ти остават? — започнах аз, като изтръскахме първата тарга под една клонеста ябълка.

— Край, вече съм си излежал всичко — неохотно отговори той, — стига днес да не ни лепнат ДД.

— Късметлия си ти, ех! — искрено му завидях аз. — Абе, бог на войната, а златните пагони още колко има да ги чакаш?

— Край вече.

— Как така край? — не го разбрах аз.

— Ами така, край. Заповедта от три дена е в Москва. Днес, ако я подпише министърът, ей ти ги златните пагони, утре ако я подпише, значи утре ще стана офицер.

Още веднъж искрено му завидях. На мен ми оставаше още цяла година. Цяла година в гвардейското танково училище. Една година е толкова много, че аз за разлика от мнозина мои приятели още не бях започнал да броя часовете и минутите до производството; в момента броях само дните.

— Щастлив човек си ти, артилеристе, от ареста право в банята и на абсолвентския бал. Върви им на някои хора!

— Ако не получим ДД — мрачно ме прекъсна той.

— В такива случаи се полага амнистия.

Той нищо не ми отговори, може би защото наближавахме суратестия конвоен.

Вторият курс за артилериста се оказа значително по-труден от първия. Той едва се дотътри до първите дървета и докато преобръщах таргата, с цялото си тяло се долепи до грапавия ствол.

Трябваше да подкрепя човека. Два коза вече бях изхабил; нито скорошното завършване на училището, нито скорошното освобождаване от ареста ни най-малко не го зарадваха. Оставаше ми само една надежда да повдигна душевното му състояние на нужното равнище. Реших да му подхвърля мисълта за светлото бъдеще, за комунизма!

— Ей, бог на войната.

— Какво искаш?

— Чувай, артилерийо, сега ни е тежко, ама някой ден и ние ще живеем в ей такива райски условия, в комунизма. Туй ще е живот! А?

— Как ще живеем? С тарги в ръцете ли?

— Не бе, за друго става дума — огорчих се аз от черногледството му. — Казвам, че ще дойде време — и ще живеем в ей такива райски градини, в ей такива прекрасни малки селища с басейни, а наоколо столетни борове, а още по-нататък ябълкови градини. Или още по-добре — вишневи. Усещаш ли поезията? Вишнева градина!!! А?

— Глупак си ти — уморено ми отговори той, — танкист, ама глупак.

— Защо да съм глупак? — възмутих се аз. — Чакай, първо ми кажи защо съм глупак.

— Ами кой според теб ще мъкне лайната при комунизма? А сега си затваряй устата, че наближаваме.

Този въпрос, толкова прост и зададен с толкова подигравателен тон, сякаш ме цапардоса по главата. Отначало той не ми се стори неразрешим, но това беше първият в живота ми въпрос за комунизма, на който не можах да измисля веднага какво да отговоря. Досега всичко ми беше абсолютно ясно: всеки работи както иска и колкото иска, според способностите си, а получава каквото и колкото иска, тоест според потребностите си. Беше ми абсолютно ясно, че ако някой, да речем, пожелае да бъде стоманолеяр — е, заповядай, труди се за благото на цялото общество и за свое благо, естествено, защото си равноправен член на това общество. Поискаш да станеш учител — заповядай, у нас всеки труд е на почит! Поискаш да станеш селскостопански работник — има ли нещо по-почетно от това да храниш хората с хляб? Поискаш да станеш дипломат — пътят ти е отворен! Но кой ще се завре в канализацията? Ще се намери ли някой, който ще каже: да, това е призванието ми, тук ми е мястото, за нищо повече не съм способен? На остров Утопия с това се занимавали арестантите, както ние сега. Но при комунизма няма да има нито престъпници, нито затвори, нито арест, нито арестанти, понеже няма защо да се извършват престъпления — всичко е безплатно. Вземай каквото си поискаш — това не е престъпление, а потребност и всички ще вземат според потребностите си — това е основният принцип на комунизма.

 

 

Обърнахме третата тарга и аз тържествуващо заявих:

— Всеки ще чисти подире си. А освен туй ще има машини! Той ме изгледа съжалително:

— Чел ли си Маркс?

— Чел съм го — наперено му отговорих аз.

— Спомняш ли си примера с карфиците: ако ги прави един човек, ще произвежда по три парчета на ден, а ако се разпредели работата между трима, единият реже тела, другият ги подостря, третият им слага топчетата, вече ще излизат триста карфици на ден, по сто на човек. Това се нарича разделение на труда. Колкото по-висока е степента на разделение на труда в едно общество, толкова по-висока е производителността му.

Всяка работа трябва да се върши от майстор, от виртуоз, а не от любител, от дилетант. А сега си представи макар и град Киев и как неговите милион и половина обитатели всеки за себе си прокарва канализация и през свободното си от обществена дейност време я чисти и поддържа в добро състояние. А сега за машините. Маркс е пророкувал победата на комунизма в края на XIX век, но тогава такива машини не е имало. Значи и комунизмът по онова време е бил невъзможен, така ли излиза? Сега също няма такива машини и комунизмът е пак невъзможен, така ли е или не? А докато няма такива машини, някой все ще трябва да се ровичка в чуждите лайна, нали? Да, ама да прощаваш, това не е комунизъм. Дори някой ден да направят такива машини, кой ще ги настройва и ремонтира, кой наистина ще изпитва потребност цял живот да се занимава само с това? А ти подкрепяш ли Марксовата теория за разделението на труда, или не си марксист?

— Марксист съм — измънках аз.

— Наближаваме, затуй ще ти дам няколко допълнителни въпроса за самостоятелен размисъл. При комунизма кой ще заравя труповете? Самообслужване ли ще има или любители ще се занимават с това през свободното си време? И изобщо в обществото има твърде много мръсна работа, не всички могат да станат дипломати и генерали. Кой ще разфасова закланите свине? Ти някой път влизал ли си в рибопреработвателен цех? Рибата се изсипва, трябва бързо да се изкорми и нищо не можеш да механизираш, ха сега де? А кой ще мете улиците и ще извозва боклуците? Още отсега извозването на боклуците изисква квалификация, и то не малка, с дилетанти не можеш да се оправиш. А сервитьори ще има ли при комунизма? Сега това е доходоносна професия, а когато премахнат парите, тогава какво ще стане? И последно: онзи, който сега понятие си няма за почистването на говната, другарят Якубовски например, заинтересован ли е някога да настъпи ден, когато той ще трябва сам да изхвърля собствените си лайна? Хайде, размишлявай и си затваряй устата, наближаваме…

— Много дърдорите, работете!

 

 

— Чувай, артилерийо, според теб май никога няма да има комунизъм.

— Няма да има, разбира се!

— Откъде накъде? Недоклан белогвардеец си ти! Антисъветчик! — аз ядосано тръшнах тежката тарга на земята и вонящата златиста течност се разтече по ослепителния бял сняг и по гранитната пътечка.

— Какви ги вършиш, бе?! — плю ядосано артилеристът. — Сега като нищо ще ни друснат по пет денонощия.

— Май никой не видя. Сега ще го засипем със сняг. Чевръсто се заехме да затрупваме със сняг мръсното петно, но конвойният ни вече беше се завтекъл към нас.

— Какви ги вършите бе, мързеливци! Дай ви само да дърдорите! А аз да отговарям за вас! Да знаете, че лошо ви се пише!

— Стига си врякал, сега ще го затрупаме със сняг, няма да се вижда, тежка е проклетата тарга, изплъзна ми се от ръцете. А и за градината ще е добре. След една седмица снегът ще се стопи, всичко ще измие.

Суратестият първокурсник обаче не мирясваше:

— По-добре да не дърдорехте, а да си гледахте работата. Но ще си изпатите вие!

Тогава артилеристът смени тона:

— Ти, льохман с льохман, послужи колкото нас, че тогава ни врякай! А ако ни наковладиш и теб ще те тикнат в ареста, та друг път да си отваряш очите!

Аз го подкрепих:

— Още си малък и глупав и не си срещал големи затруднения в живота. А човекът вече е представен за звание, след два-три дена ще стане офицер. А ти още си сополанко…

— Аз ли съм сополанко? Добре тогаз…

Той насочи автомата си към нас и се развика:

— Я започвайте да работите! Бързо! Ще ви науча аз!

Артилеристът равнодушно погледна към него и ми каза спокойно: „Да тръгваме… Хайде да не се разправяме с тоя овен… Ще го тикнат в ареста днес… Можеш да разчиташ на моя опит…“ Запътихме се, без да бързаме, към канализационния люк.

— Ще ни наковлади! — уверено каза артилеристът.

— Няма — казах аз. — Само ще се порепчи, до довечера ще му мине.

— Ще видиш.

— Не тъгувай, приятел, и не охкай. Хващай живота като кон за юздата! Абе, недоклан белогвардеецо, защо според теб никога няма да има комунизъм?

— Ами няма да има, само недей хвърля таргата… Няма да има, защото въпросният комунизъм не е нужен на нашата партия и на нейния ленински Централен комитет.

— Лъжеш, мизернико!!!

— Дишай дълбоко, психопат с психопатите. Успокой се, не викай. Докато вървим нататък, с теб не може да се говори. Потрай, сега ще се разтоварим и ще ти преподам.

Изсипахме таргата.

— Представи си, че комунизмът ще настъпи утре заран.

— А, това е невъзможно — прекъснах го аз. — Първо трябва да се построи материално-техническата база.

— А ти си представи, че 1980 година е настъпила и партията, както обеща, е създала въпросната база. Кажи ми сега какво собствено ще има един обикновен наш стандартен секретар на районен комитет от въпросния комунизъм. А? Хайвер до насита? Той и сега го има колкото си ще. Кола? Има две служебни „Волги“ и една частна за всеки случай. Медицинско обслужване? Всичките му лекарства са само вносни. Плюскане? Мацки? Вила? Всичко това той го има. Така че нищо ново той, драгият ни секретар на най-мижав районен комитет, няма да получи от комунизма. А какво ще загуби? Всичко ще загуби! Сега той си пече тумбака на черноморското крайбрежие в най-луксозните курорти, а при комунизма всички ще са равни като в баня, и местата на тоя плаж няма да им стигнат. Или, да речем, изобилието на продукти, вземай в магазина каквото искаш и колкото искаш, хем без опашка, ама пак е главоболно — трябва да идеш и да си вземеш. А за какво му е това, когато неговите мекерета днес му носят всичко на крака; за какво му е такова утре, щом днес му е по-добре? Всичко ще загуби той при комунизма: и вилата, и персоналните лекари, и мекеретата, и гавазина си.

Така че дори на равнище районен комитет те не са заинтересовани комунизмът да настъпи утре, а и вдругиден не им се ще. А на такива като Якубовски и Гречко той още по-малко е нужен. Видя ли как рипнаха срещу Китай, че в Китай имало уравниловка и всички ходели с еднакви гащи? А ние как ще живеем при комунизма? Ще има ли мода, или няма да има? Ако няма мода, всички ли ще ходим със затворнически ватенки? Партията казва: не. А как тогава ще осигурим за всички модни дрехи, щом са безплатни и всеки взема колкото си иска? Откъде ще набавим сребърни лисици за всички женоря? Жената на Якубовски, да речем, всеки ден си сменя хермелиновите манта. А ако утре изведнъж настане комунизъм, можеш ли да докажеш на доячката Маруся, че нейните кълки не струват в сравнение с кълките на тая стара глупачка и че положението й в обществото не е толкова почетно? Маруся е младо женче, на нея също й се иска да има хермелин, да има злато и брилянти. А мислиш ли, че скублата на Якубовски сама ще даде кожените си палта и брилянтите без бой? Тъкмо затуй те не искат комунизмът да настъпи още утре — и толкоз. Затуй е измислен историческият период. Ленин чел ли си го? Кога той ни е обещавал комунизма — след 10–15 години. Така ли е? А Сталин? Също след 10–15, понякога след двайсет. А Никита Сергеевич? След 20. И цялата партия се кле на народа, че този път няма да го излъже. Да не мислиш, че като дойде тая 1980 година, ще има комунизъм? Кур ще има. А мислиш ли, че някой ще потърси сметка на партията за лъжата? Никой няма да й потърси сметка.

А замислял ли си се, драги танкисте, защо всички управници измислят именно 15–20 години? За да може хем той да успее да си поживее охолно, хем народът да не загуби надежда. А освен туй — за да успеят всички тия обещания да се забравят. Сеща ли се сега някой какво е обещавал навремето Ленин? И 1980 година като дойде — абсолютно никой няма да си спомни, че времето е дошло. Че някой трябва да отговаря! За такива неща партията заслужава да я съдят.

— А ти комунист ли си?

— Не комунист, а член на партията. Достатъчно голям си, за да разбереш разликата!

Той млъкна и не си казахме дума чак до вечерта.

Надвечер все пак стигнахме до дъното, изгребахме всичко. Към самия край на работата на пътечката се появи кльощава сбръчкана жена с разкошно кожено палто. Съпровождаше я ефрейторът. Този път изражението му беше не високомерно, а угодническо.

— Внимавай — предупреди ме артилеристът, — ако Чорбаджийката те одруса с няколко денонощия — трай си. Жена е все пак, ще вземе да те даде на военния прокурор.

Ефрейторът хвърли бърз поглед на ямата и градината и докладва с мазен глас:

— Всичко свършиха, цял ден съм ги контролирал.

Тя се усмихна едва-едва. Отиде до ямата, надникна надолу…

— Добре работиха, аз цял ден… — мазнеше й се ефрейторът.

— Само че изпоцапаха цялата пътечка и я затрупаха със сняг — вметна нашият конвоен.

Ефрейторът скришом изгледа кръвнишки конвойния.

— Коя пътечка? — с благ глас полюбопитства кльощавата особа.

— Ами елате, елате, всичко ще ви покажа! — и той тръгна по пътечката с широка крачка. Особата заситни след него.

Мръкваше се. Беше взело да се застудява и конвойният с мъка къртеше с ботуша си буците втвърден сняг.

— Ей тук и със сняг го посипаха, мислеха, че няма да забележа. А аз всичко виждам.

— Кои? — изведнъж викна пискливо бабата.

— Ей тия двамата, приятелчетата… Спотайват се. Мислят, че няма да ги забележим… А ние всичко виждаме…

— По пет денонощия арест на всеки — изсъска бабата. — А вие, Фьодор… А вие, Фьодор… — от лицето й лъхаше злоба. Без да довърши, тя се загърна с коженото си палто и бързо тръгна към прекрасното селище.

Лицето на ефрейтора се изкриви, той се обърна към нашия конвоен, който май не беше разбрал, че неволно е погодил номер на всемогъщия Фьодор.

— Отвеждай сбирщината си! Тъпкано ще ти го върна, гад!

Конвойният смаяно се вторачи в ефрейтора: ама аз уж за добро!

— Тръгвай, тръгвай, през носа ще ти излезе!

Затрополихме нестройно с налчетата си покрай дивното селище, което с настъпването на здрача беше станало още по-прелестно.

Някакви деца се плацикаха в басейна, оградени от студа със зеленикава прозрачна стена. Наблюдаваше ги висока жена със строга синя рокля и бяла престилка.

 

 

Чакаше ни да се върнем от комунизма заместник-началникът на киевския гарнизонен арест младши лейтенант Киричек, очевидно предупреден за получените ДД.

— Така значи, по пет денонощия на всеки… Тъй и ще го запишем. Пет… денонощия… арест… От командващия окръга… за… на… ру… шава… не… на военната дисциплина. Тю, да му се не види — сепна се той. — Той, командващият, излетя за Москва за конгреса на партията. Как можах?! — Повъртя тетрадката, после изведнъж се досети и с пухтене дописа пред думата „командващ“ едно „зам“. — Е, вече всичко е наред. На теб, Суворов, първите ти пет денонощия са от зам.-командващия и вторите пет са пак от зам.-командващия. А третите от кого ли ще бъдат? — весело се закиска той на собствената си шега.

— Извеждач!

— Аз, другарю младши лейтенант!

— Тия двама юнаци да ги запреш в 26-а. Нека поседят час-два, та занапред да знаят, че ДД не е просто излежаване на нов срок, а е нещо по-сериозно!

26-а килия на киевския арест се именува „Революционна“, защото от нея някога, още преди революцията, забягнал прочутият криминален престъпник Григорий Котовски, който в тази килия чакал да го съдят за изнасилване. По-късно, през 18-а година, Котовски с бандата си ср присъединил към болшевиките и за неоценими услуги от криминален характер по лично указание на Ленин бил преименуван от разбойник в революционер. От него именно започнали несполучливите Ленинови опити за опитомяване на руския престъпен свят.

Опитът на прочутия революционер бил изучен всестранно и след революцията от килията вече никой не можал да избяга. В килията няма нито нарове, нито пейки — само един плювалник в ъгъла. И са го сложили не току-тъй. Той е пълен догоре с хлорна вар! Уж за дезинфекция. Прозорецът, през който се измъкнал героят на революцията, отдавна е зазидан, а килията е толкова малка и хлорната вар е толкова много, че ти се струва невъзможно да изкараш там и пет минути. От очите ти рукват сълзи, дъхът ти секва, устата ти се препълва със слюнка, усещаш непоносими бодежи в гърдите.

Щом ни тикнаха в килията, опитният артилерист, давейки се от кашлица, ме избута по-далечко от вратата. А аз бях се наканил да думкам по нея с ботуша. Доверих се на неговия опит и се отказах от намерението си. Много по-късно научих, че артилеристът е излязъл прав и в този случай: точно срещу 26-а килия се намираше 25-а килия специално за такива, на които не им се седи в 26-а. След 25-а всички се успокоявали и се завръщали в 26-а кротки и търпеливи.

Междувременно при нас натикаха трети квартирант. Пет пари не давах кой е той и не се стараех да го огледам през сълзите си, но опитният артилерист май очакваше появата му. Той ме смушка (абсолютно невъзможно беше да се говори) и ми посочи третия. След като си разтърках очите с юмрук, видях отпреде си нашия конвоен.

 

 

Обикновено арестът никога не се почва от 21-ва, 25-а или 26-а килия. Само който получи допълнителна дажба — ДД, минава през една от тях или през две.

Нашият квиртясал новак започна епопеята си от 26-а килия: дали всемогъщият ефрейтор беше подшушнал нещо на младши адютанта или на офицера за поръчения на командващия, дали нашият конвоен се е изежил, когато, след като сдал автомата и патроните, научил, че взводът му се завръща в родните стени, а той по неизвестни причини остава за 10 денонощия в ареста. А може би младши лейтенантът за майтап е решил да го вкара при нас, защото предварително е знаел реакцията ни.

Щом се озова в белезникавата мъгла на хлорните изпарения, новият арестант се задави от първия пристъп на кашлица. Очите му се наляха със сълзи. Той безпомощно протягаше напред ръце, опитвайки се да напипа стена.

Ние не бяхме благородни рицари и нямахме ни най-малко желание да му прощаваме. Може да се каже, че да биеш безпомощен, временно ослепял човек не е хубаво, и то в момент когато той не очаква нападение. Може това наистина да не е хубаво за онези, които не са лежали там. Ние обаче преценихме появата на конвойния като подарък на съдбата. Пък и можехме да го бием само докато той беше беззащитен. Във всяка друга обстановка той щеше да ни размята като котараци, твърде суратест беше. Пиша както си беше, в мен нямаше за пет пари благородство и не се каня да си приписвам възвишени душевни пориви. Който е бил там, ще ме разбере, а който не е бил, не може да ми става съдник.

Артилеристът ми посочи с ръка и когато високият електроник се изправи между два пристъпа на кашлицата, аз със замах го изритах с ботуша между краката. Той изви с нечовешки глас и се прегъна. Приклякайки, в този момент артилеристът с все сила го фрасна с ботуша си право по лявото колянно капаче. И когато оня се загърчи на пода, издебна момента на издишване и го изрита два пъти в корема.

От резките движения всички се нагълтахме с хлор. Аз повърнах. Артилеристът се давеше. Конвойният лежеше проснат на пода. Изобщо не се интересувахме от него.

Аз пак се изповръщах и съвсем отчетливо почувствах, че може би няма да ме бъде още дълго на тоя свят. Нищо не ми се искаше, дори чист въздух. Стените на килията трепнаха и се завъртяха наоколо ми. Отдалеч доплава щракането на отключвана брава, но вече ми беше абсолютно все едно.

Свестили са ме вероятно много бързо. Покрай мен повлякоха по коридора конвойния, още не беше се съвзел. И изведнъж непоносимо ми дожаля, че когато се свести на нара, той изобщо няма да проумее какво му се е случило в 26-а. Незабавно реших да коригирам ситуацията и да го допребия, докато не е късно. Изметнах цялото си тяло, опитвайки се да скоча от циментения под, но от това се получи само жалък опит да си помръдна главата.

— Дойде на себе си — каза някой точно над главата ми. — Нека подиша още малко.

Артилеристът вече беше на крака, той повръщаше. Някой досами нас каза:

— Заповед на министъра на отбраната, той вече е офицер.

— Заповедта на министъра се получи днес, а е подписана още вчера — възрази му друг глас. — Значи амнистията се разпростира само върху срока, който е излежавал вчера. А днес, вече след като е станал офицер, той е получил нов срок от заместник-командващия окръга. И амнистията на министъра не е валидна за новия срок.

— Тю, да му се не види. Ами ако запитаме по случая заместник-командващия? Случаят все пак е необикновен.

— А бе заместникът през живота си не е виждал тоя ваш новоизлюпен лейтенант. Съпругата на самия командващ се е разпоредила. А той замина за конгреса на партията. При нея ли ще идете да я молите?

— Няма как! — съгласи се вторият глас.

— А да го пуснем поради амнистията на министъра не можем: ако тя утре довтаса на проверка, на всички ни ще откъсне главите!

— Така си е.

 

 

Станало така, че докато нашият артилерист чистеше канализацията, министърът на отбраната подписал заповедта, в съответствие с която той и още двеста щастливци от курсанти се превърнали в лейтенанти. Заповедта на министъра в този случай представлява опрощаване на всички грехове. Но докато заповедта пътувала от Москва, нашият артилерист успял да получи нов срок уж от заместник-командващия Киевски военен окръг. И никой нищо не можеше да направи. Но той вече е офицер и мястото му е в офицерското отделение, изолирано от общото с висока ограда. Прегърнахме се като братя, като много близки хора, които се разделят навеки. Той ми се усмихна тъжно и както си беше оплескан с изпражнения на съпругата на бъдещия главнокомандващ Обединените въоръжени сили на страните — участнички във Варшавския договор, маршал на Съветския съюз И. И. Якубовски, вече без конвой тръгна към желязната порта на офицерското отделение.

 

 

Същия ден в столицата на нашата родина, града герой Москва, под грохота на овациите на хилядите делегати и на многобройните ни братя, пристигнали от всички краища на земята, в Кремълския дворец започна работата си XXIII конгрес на Комунистическата партия на Съветския съюз, конгрес редовен и исторически.

От този ден нататък партията повече нищо не е обещавала тържествено на сегашното поколение съветски хора.