Джордж Р. Р. Мартин
Сблъсък на крале (9)

ТИРИОН

Джанос Слинт беше син на касапин и се смееше като човек, който сече месо.

— Още вино? — подкани го Тирион.

— Няма да откажа — каза лорд Джанос и подаде чашата си. Приличаше на буре и горе-долу толкова побираше. — Хич няма да откажа даже. Чудесно червено. От Арбор е, нали?

— Дорнско. — Тирион махна с ръка и слугата наля. Ако не се брояха слугите, двамата с лорд Джанос бяха сами в Малката зала, на малка, осветена със свещ маса и обкръжени от тъмнина. — Доста добро е. Дорнските вина обикновено не са толкова богати.

— Богато — каза едрият мъж с жабешко лице и удари здрава глътка. Този Джанос Слинт не беше от хората, които само ще отпият. Тирион го беше забелязал веднага. — Да, богато, точно това е думата, дето ми се губеше. Вие имате дарба за думите, лорд Тирион, ако мога да се изразя така. И много смешно приказвате. Смешно. Да.

— Радвам се, че мислите така… но не съм лорд като вас. Едно най-простичко Тирион ще ми стига, лорд Джанос.

— Както желаете. — Удари още една глътка и накапа с вино черния си сатенен жакет. Освен него носеше пелерина от златист плат, закопчана с миниатюрно копие, чийто връх беше емайлиран в тъмночервено. И беше пиян.

Тирион покри уста с шепа и се оригна учтиво. За разлика от лорд Джанос, с виното я беше карал полека, но вече му стигаше. Първото, което предприе, след като се настани в Кулата на Ръката, беше да разпита за най-добрата готвачка в града и да я вземе на служба при себе си. Тази вечер ядоха супа от овнешка опашка, летни зеленчуци, наръсени с орехи, грозде, салата от червен копър, ронено сирене, горещ пай с раци, пикантна каша и топени в масло пъдпъдъци. Всяко блюдо се поднасяше с подходящото му вино. Лорд Джанос призна, че никога не е ял толкова добре.

— Това несъмнено ще се промени, след като се настаните в Харънхъл — каза Тирион.

— Определено. Може да поискам тази ваша готвачка да дойде при мен на служба, какво ще кажете?

— Войни са се водили и за по-дребни неща — каза той и двамата се смяха доволно дълго. — Смел човек трябва да сте, да приемете Харънхъл за свое седалище. Такова мрачно място, и огромно… скъпа ще е издръжката му. А и някои казват, че било прокълнато.

— От една купчина камъни ли да се боя? — Той зарева от смях. — Смел, казвате. Човек трябва да е смел, да се издига. Като мен. В Харънхъл, да! И защо не? Хм, вие също сте смел човек, надушвам аз. Малък, вярно си е, ама смел.

— Много сте любезен. Още вино?

— Не. Не, наистина, аз… о, проклети да са боговете дано, да! Защо не? Един смел човек трябва да се напие както трябва!

— Точно така. — Тирион напълни чашата на лорд Слинт до ръба. — Хвърлих един поглед на имената, които предлагате да заемат мястото ви като командир на Градската стража.

— Добри мъже. Чудесни. И шестимата ще станат, но аз бих избрал Алар Дийм. Дясната ми ръка. Добър мъж, много добър. Верен. Него изберете и няма да съжалите. Стига кралят да приеме.

— Разбира се. — Тирион отпи мъничка глътка. — Мислех си за сир Джейслин Байуотър. Той е служил три години като капитан на Калната порта, отличил се е в службата по време на бунта на сир Бейлон Грейджой. Крал Робърт го е помазал в рицарство при Пайк. И въпреки всичко името му не фигурира в списъка ви.

Лорд Джанос Слинт изгълта виното си и млясна.

— Байуотър. Храбър мъж, спор няма, но… много е дръпнат. Странен чешит. Мъжете не го харесват. А и нали е сакат, изгубил си е ръката при Пайк, това му е донесло рицарството. Жалка сделка, мене ако питате, цяла ръка за едно „сир“. — Засмя се. — Сир Джейслин твърде много мисли за себе си и за честта си, аз така го разбирам. Вие по-добре го оставете там, където си е, мило… Тирион. Човекът за вас е Алан Дийм.

— Дийм не го обичат много по улиците, както ми казаха.

— Щото им е взел страха. Така е по-добре.

— Какво чух за него? Неприятност в някакъв бардак?

— Да. Не по негова вина, ми… Тирион. Не. Той изобщо не е искал да убие онази жена, тя била виновна. Предупредил я да стои настрана и да го остави да си изпълни задължението.

— Все пак… майки и деца, могъл е да очаква, че ще се опита да спаси бебето си. — Тирион се усмихна. — Вземете си от сиренцето, много върви с виното. Кажете ми, защо избрахте точно Дийм за тази неприятна задача?

— Добрият командир си знае хората, Тирион. Някои са добри за една работа, други — за друга. За едно бебе, и то още на майчината ненка, за това трябва особена порода. Не всеки ще го направи. Дори да е само една курва с изтърсака си.

— Предполагам, че е така — каза Тирион и си помисли за Шае и за Тиша преди време, и за всичките други жени, които бяха взели парите и семето му през годините.

Слинт продължи:

— Корав мъж за корава работа, такъв е Дийм. Прави каквото му се каже и не пита после. — Отряза си от сиренето и го лапна. — Наистина е добро. Остро. Дай ми на мен остър нож и хубаво, остро сирене, и съм щастлив човек.

Тирион сви рамене.

— Порадвайте му се, докато можете. След като речните земи са в пламъци и Ренли е крал в Планински рай, доброто сирене скоро ще стане кът. Та кой ви прати за копелето на онази курва?

Лорд Джанос изгледа Тирион предпазливо, после се засмя и на шега замахна към него с бучката сирене на вилицата.

— Хитрец сте вие, Тирион. Макар че за малко да ме надхитрите, нали? Повече трябва от вино и сирене, за да накараш Джанос Слинт да каже повече, отколкото трябва. Гордея се със себе си. Въпроси не задавай и нито дума после, не и от мен.

— Също като Дийм.

— Точно така. Направете го командир като замина за Харънхъл и няма да съжалите.

Тирион отчупи от сиренето и го опита. Наистина беше остро, и със сини жилки, подбрано мезе.

— Когото и да назначи кралят, няма да му е лесно да влезе във вашата броня, сигурен съм. Лорд Мормон е изправен пред същия проблем.

Лорд Джанос се озадачи.

— Мислех, че е лейди Мормон. Дето лягала с мечки, тая ли?

— За брат й говорех. Джиор Мормон, лорд-командирът на Нощния страж. Когато му гостувах на Вала, ми спомена колко е загрижен, че няма да се намери свестен човек, който да заеме мястото му. Стражът получава толкова малко добри мъже напоследък. — Тирион се ухили. — Колко по-леко щеше да спи, ако си имаше човек като вас. Или доблестния Алар Дийм.

— Това няма как да стане!

— Така би си помислил човек — рече Тирион, — но животът предлага странни обрати. Помислете за Едард Старк, милорд. Не допускам, че си е представял животът му да свърши на стъпалата на Септата на Белор.

— Адски малко хора са си го представяли — съгласи се с кикот лорд Джанос.

Тирион също се изкиска.

— Жалко, че ме нямаше да го видя. Казват, че дори Варис се изненадал.

Лорд Джанос се разсмя толкова силно, че коремът му се разтресе.

— Паяка — каза той. — Той знае всичко, казват. Е, това не го е знаел.

— Как би могъл? — Тирион вложи първата ледена нотка в тона си. — Той е помогнал да убедят сестра ми, че Старк трябва да бъде опростен, при условие че облече черното.

— А? — Джанос Слинт примига с мътните си очи към Тирион.

— Сестра ми, Церсей — повтори Тирион малко по-силно, в случай че глупакът храни някакво съмнение кого има предвид. — Кралицата регент.

— Да. — Слинт преглътна. — Колкото до това, ами… кралят заповяда, милорд. Кралят, лично.

— Кралят е на тринайсет — напомни му Тирион.

— Все пак той е кралят. — Слинт се намръщи. — Владетелят на Седемте кралства.

— Е, на едно от тях най-малкото — каза с кисела усмивка Тирион. — Мога ли да погледна копието ви?

— Копието ми ли? — Лорд Джанос примига объркано.

Тирион посочи.

— Щипката, дето стяга пелерината ви.

Лорд Джанос колебливо свали украшението и го подаде на Тирион.

— В Ланиспорт имаме ювелири, които работят по-добре — подхвърли той. — Емайлираната кръв е малко прекалено червена, да ме прощавате. Кажете ми, милорд, вие лично ли забихте копието в гърба на човека, или само дадохте заповед?

— Аз заповядах, и пак бих го направил. Лорд Старк беше предател. — Плешивото петно на темето на Слинт почервеня, а златната му пелерина се смъкна от раменете му и се свлече на пода. — Той се опита да ме купи.

— Не е помислил, че вече сте купен.

Слинт удари с чашата си по масата.

— Вие пиян ли сте? Ако мислите, че ще седя тук и ще търпя да подлагат честта ми на…

— Каква чест? Признавам, че направихте по-добра сделка от сир Джейслин. Лордска титла и замък срещу едно забито в гърба копие, при това дори не е трябвало сам да забивате копието. — Подхвърли украсата обратно на Джанос Слинт, тя отскочи от гърдите му и издрънча на пода, а мъжът се изправи.

— Не ми харесва тонът ви, ми… Дяволче. Аз съм владетелят на Харънхъл и член на кралския съвет! Кой сте вие, та да издевателствате с мен така?

Тирион килна глава на една страна.

— Мисля, че много добре знаете кой съм. Колко синове имате?

— Какво те интересуват синовете ми, джудже?

— Джудже?! — Гневът му кипна. — Трябваше да спрете на „Дяволче“. Аз съм Тирион от дома Ланистър и някой ден, ако имате ум колкото боговете са дали на едно морско мекотело, ще паднете на колене от благодарност, че е трябвало да се разправяте с мен, а не с баща ми. Е, колко синове имате?

Тирион забеляза внезапния страх, блеснал в очите на Джанос Слинт.

— Т-трима, милорд. И една дъщеря. Моля ви, милорд…

— Няма нужда да се молите. — Смъкна се от стола си. — Имате думата ми, нищо лошо няма да ги сполети. По-малките момчета ще бъдат осиновени като скуайъри. Ако служат добре и вярно, може след време да станат рицари. Нека никой да не каже, че домът Ланистър не е възнаграждавал онези, които му служат. Най-големият ви син ще наследи титлата лорд Слинт, както и този ваш ужасен герб. — Изрита малкото златно копие и то се затъркаля по пода. — Ще му се намерят земи и би могъл сам да си устрои седалище. Няма да е Харънхъл, но ще му стига. Той ще реши за кого да омъжи момичето.

Лицето на Джанос Слинт от червено стана бяло.

— К-какво… какво смятате да… — Тлъстините на бузите му се тресяха като желе.

— Какво смятам да направя с вас ли? — Тирион остави дебелака да се потресе още малко, преди да отговори. — Търговския кораб „Летен сън“ ще отплава с утринния прилив. Собственикът му ми каза, че ще поеме за Града на гларуса, оттам ще спре в Три сестри, на остров Скагос, Източния крайморски страж. Когато видите командир Мормон, предайте му най-сърдечните ми поздрави и му кажете, че не съм забравил нуждите на Нощния страж. Желая ви дълъг живот и добра служба, милорд.

След като Джанос Слинт разбра, че няма да го екзекутират веднага, цветът на лицето му се върна. Брадичката му щръкна напред.

— Ще видим тая работа, Дяволче. Джудже! Може пък ти да си на оня кораб, как мислиш? Може пък ти да идеш на Вала. — И се изсмя нервно и хрипливо. — Ти, с твоите заплахи. Ще видим. Аз съм приятел с краля. Ще видим какво ще каже Джофри за това. И Кутрето, и кралицата, о, да! Джанос Слинт има много приятели. Ще видим кой ще отплава, обещавам ти. Наистина ще видим.

Слинт се завъртя на пети като страж, какъвто беше бил доскоро, и закрачи през Малката зала, ботушите му закънтяха по камъка. Изтрополи по стъпалата, отвори вратата… и се озова лице в лице с един висок мъж в черна броня и златен плащ. Към чукана на китката на дясната му ръка беше закрепена желязна длан.

— Джанос — каза той и хлътналите му очи блеснаха под изпъкналия ръб на челото и късо подстриганата посребрена коса. Шест златни плаща тихо пристъпиха зад него в Малката зала, а Джанос Слинт отстъпи назад.

— Лорд Слинт — подвикна Тирион, — вярвам, че познавате сир Джейслин Байуотър, нашият нов командир на Градската стража.

— Не можем да ви чакаме дълго, милорд — каза сир Джейслин на Слинт. — Кейовете са тъмни и са далече, а улиците нощем не са безопасни.

Докато златните плащове извеждаха доскорошния си командир, Тирион покани сир Джейслин да седне и му подаде един свитък.

— Пътят е дълъг и на лорд Слинт ще му трябва компания. Погрижете се тези шестимата да го придружат на „Летен сън“.

Байуотър погледна имената и се усмихна.

— Както заповядате.

— Има един — тихо добави Тирион. — Дийм. Предайте на капитана, че няма да се сърдя, ако се случи да падне през борда преди да стигнат Източен страж.

— Чувал съм, че северните води са доста бурни, милорд. — Сир Джейслин се поклони и си тръгна, плащът му се развя зад гърба му. По пътя си стъпка златната пелерина на Слинт.

Тирион остана да седи сам, отпивайки от малкото останало дорнско вино. Слугите влизаха и излизаха, отнасяйки блюдата от масата. Каза им да оставят виното. Когато свършиха, се появи Варис и се плъзна безшумно през залата, облечен в широките си роби и целият ухаещ на лавандула.

— О, колко сладко го направихте, добри ми милорд.

— Защо тогава е този горчив вкус в устата ми? — Джуджето притисна с пръсти слепоочията си. — Казах им да хвърлят Алан Дийм в морето. Ужасно се изкушавам да направя същото с вас.

— Щяхте да се разочаровате от резултата — отвърна Варис. — Бурите идват и си отиват, вълните се разбиват горе, голямата риба изяжда малката, а аз продължавам да пълзя. Ще ви притесня ли много, ако опитам от виното, което толкова се хареса на нашия лорд Слинт?

Тирион махна с ръка към каната.

Варис си напълни чаша.

— Ахх. Сладко като лято. — Отново отпи. — Чувам как зърната грозде пеят на езика ми.

— Аз пък се чудех какъв е този шум. Кажи на гроздето да млъкне, главата ми ще се пръсне. Сестра ми е била. Точно това отказа да издаде верният лорд Джанос. Церсей е изпратила златните плащове в бардака.

Варис се изкиска нервно. Значи го бе знаел през цялото време.

— Това го премълча — обвини го Тирион.

— Милата ви сестрица — каза Варис толкова натъжен, че още малко и щеше да се разплаче. — Трудно е да кажеш такова нещо на човек, милорд. Боях се как ще го приемете. Можете ли да ми простите?

— Не — сопна се Тирион. — Проклет да си. Проклета да е и тя. — Знаеше, че не може да пипне Церсей. Все още не, дори да искаше, а и съвсем не беше сигурен, че го иска. Но все пак го глождеше да си седи така и да разиграва жалки сценки на правосъдие, наказвайки нещастници като Джанос Слинт и Алар Дийм, докато сестра му продължава дивашкия си курс. — В бъдеще ще ми казвате каквото знаете, лорд Варис. Всичко, което знаете.

Евнухът се усмихна лукаво.

— Това може да отнеме доста време, милорд. Твърде много неща знам.

— Но не достатъчно, за да спасите това дете, изглежда.

— Уви, не. Имаше още едно копеле, момче. По-голямо. Взех мерки да бъде отстранен от пътя на бедата… но признавам, не съм и сънувал, че бебето е изложено на риск. Незаконородено момиче, от низините, на по-малко от година, с майка курва. Що за заплаха можеше да представлява?

— Била е на Робърт — каза с горчивина Тирион. — Това е било достатъчно за Церсей, изглежда.

— Да. Неприятно и тъжно. Себе си трябва да виня за бедното сладко бебенце и за майка му, която беше млада и обичаше краля.

— Нима? — Тирион не беше виждал лицето на мъртвото момиче, но в главата му тя приличаше на Шае и на Тиша едновременно. — Чудя се дали една курва наистина може да обича някого? Не, не ми отговаряйте. Някои неща предпочитам да не знам.

Беше настанил Шае в просторно имение от камък и дърво, със свой кладенец и конюшня, и градина; дал й беше слуги, които да се грижат за всичко, бяла птица от Летните острови за компания, коприни и сребро, и скъпоценни камъни да я красят, и стражи да я пазят. И въпреки всичко тя упорстваше. Искаше да е повече с него, поне така му казваше; искаше да му служи и да му помага. „Ти най-много ми помагаш тук, между чаршафите“, каза й той една нощ, след като правиха любов, докато лежеше до нея, отпуснал глава на меката й гръд и слабините го боляха от сладка умора. Тя нищо не отвърна, освен с очите си, и той прочете в тях, че не това иска да чуе.

Тирион въздъхна и посегна отново към виното, но се сети за лорд Джанос и бутна каната настрана.

— Изглежда, сестра ми казва истината за смъртта на Старк. Май трябва да сме благодарни на племенника ми за тази лудост.

— Крал Джофри заповяда. Джанос Слинт и сир Илин Пейн го изпълниха. Бързо, без колебание…

— …почти все едно, че са го очаквали. Да, на този терен вече стъпвахме, без полза. Глупост.

— След като Градската стража е в ръцете ви, вече имате добри позиции да се погрижите Негова милост да не върши повече… глупости. Разбира се, все още трябва да се има предвид личната гвардия на кралицата…

— Червените плащове ли? — Тирион сви рамене. — Вилар дължи вярност на Скалата на Кастърли. Той знае, че съм тук по волята на баща ми. На Церсей ще е трудно да ги използва срещу мен… освен това те са само стотина. А аз имам поне сто и петдесет свои. И шест хиляди златни плаща в добавка, стига Байуотър да е човекът, какъвто твърдите, че е.

— Ще се убедите, че сир Джейслин е смел, доблестен, изпълнителен… и много благодарен.

— Интересно на кого? — Тирион не вярваше на Варис, макар да не можеше да отрече качествата му. Той несъмнено знаеше доста неща. — Вие защо сте толкова отзивчив, милорд Варис? — попита той оглеждайки меките длани на събеседника си, плешивото му напудрено лице и тънката, мазна усмивка.

— Вие сте Ръката. Аз служа на държавата, на краля и на вас.

— Както служихте на Джон Арин и на Едард Старк?

— Служих на лорд Арин и на лорд Старк с цялото си старание. Бях натъжен и ужасен от крайно преждевременната им смърт.

— Представете си аз как се чувствам. Може да съм следващият.

— О, не мисля — отвърна Варис и разклати виното в чашата си. — Властта е любопитно нещо, милорд. Сигурно сте премислили гатанката, която ви предложих онзи ден в хана?

— Сетих се един-два пъти за нея — призна Тирион. — Кралят, жрецът, богатият — кой остава жив и кой загива? Кому ще се подчини наемникът? Тази гатанка е без отговор, или по-скоро отговорите са твърде много. Всичко зависи от човека с меча.

— И все пак той е никой — каза Варис. — Той няма нито корона, нито злато, нито покровителството на боговете, само къс наточена стомана.

— Този къс стомана е властта над живота и смъртта.

— Точно така… И въпреки това, ако в действителност ни управляват мечоносците, защо се преструваме, че властта държат кралете ни? Защо един силен мъж с меч в ръката изобщо би се подчинил на едно дете като крал Джофри или на прокиснал от вино тъпак като неговия баща?

— Защото тези деца крале и пияни тъпаци могат да повикат други силни мъже с други мечове.

— Тогава тези други мъже държат истинската власт. А дали? Откъде идват мечовете им? Защо те се подчиняват? — Варис се усмихна. — Някои казват, че знанието е власт. Други ни поучават, че цялата власт произтича от боговете. Трети твърдят, че произтича от закона. И въпреки това в онзи ден на стъпалата на септата на Белор нашият богоугоден Върховен септон и законната кралица регент, както и вашият покорен и уж всезнаещ слуга бяхме безпомощни като всеки обущар или бъчвар в тълпата. Кой в действителност уби Едард Старк според вас? Джофри, който даде заповедта? Сир Илин Пейн, който замахна с меча? Или… друг?

Тирион килна глава настрана.

— Смятате ли все пак да кажете отговора на проклетата си гатанка, или искате само да ме заболи още повече главата?

Варис се усмихна.

— Е, добре. Властта е там, където хората вярват, че е. Ни повече, ни по-малко.

— Значи властта е само фокус на жалък мим?

— Сянка на стената — промърмори Варис, — но сянка, която може да убива. И понякога един много малък човек може да хвърли много голяма сянка.

Тирион се усмихна.

— Лорд Варис, странно защо започвате да ми харесвате. Все още мога да ви убия, но ми се струва, че това ще ме натъжи.

— Приемам го като висока похвала.

— Що за същество сте вие, Варис? — Тирион наистина изпита желание да го разбере. — Паяк, казват.

— Шпионите и доносниците рядко ги обичат, милорд. Аз съм само един верен слуга на държавата.

— И евнух. Да не забравяме това.

— Рядко го забравям.

— Хората и мен наричаха получовек, но мисля, че боговете бяха по-милостиви към мен. Малък съм, краката ми са криви и жените не се заглеждат по мен с кой знае какъв копнеж… но все пак съм мъж. Шае не е първата, удостоила ложето ми, и един ден мога да си взема жена и да зачена син. Ако боговете са добри, ще прилича на своя чичо и ще мисли като своя баща. Вас такава надежда не може да ви крепи. Джуджетата са шега на боговете… но евнусите ги правят хората. Кой ви резна, Варис? Кога и защо? Кой сте вие, наистина?

Усмивката на евнуха не трепна, но в очите му пробяга нещо, което не беше смях.

— Толкова любезно от ваша страна, че попитахте, милорд, но историята ми е дълга и тъжна, а имаме да обсъждаме измени. — Извади свитък от ръкава на робата си. — Капитанът на кралската галера „Бял елен“ крои да вдигне котва след три дни и да предложи кораба си на лорд Станис.

Тирион въздъхна.

— Значи ще трябва да дадем кървав урок с този нещастник.

— Сир Джейслин би могъл да уреди просто да изчезне, но един съд пред краля би помогнал да осигурим продължителната вярност на останалите капитани.

„И също така да осигури занимание на царствения ми племенник.“

— Както кажете. Дайте му една порция от правосъдието на Джофри.

Варис драсна по пергамента.

— Сир Хорас и сир Хобър Редвин са подкупили един страж, за да ги изведе през слугинската порта по-следващата нощ. Уредили са да отплават на галерата „Лунен беглец“, предрешени като гребци.

— Не можем ли да ги вържем на тези гребла за няколко години, да видим колко ще им хареса? — Усмихна се. — Не, сестра ми ще се наскърби, ако се лиши от толкова скъпи гости. Уведомете сир Джейслин. Да задържат човека, когото са подкупили, и да му обяснят каква висока чест е да служиш като брат на Нощния страж. И да поставят постове около „Лунен беглец“ в случай, че двамата Редвин намерят друг войник, на когото не му стигат парите.

— Ваша воля. — Ново драсване по списъка. — Вашият човек Тимет тази вечер е заклал сина на един кръчмар при игра на комар на Улицата на среброто. Обвинил го, че лъже с плочките.

— Вярно ли е?

— О, несъмнено.

— Тогава честните хора в града дължат благодарност на Тимет. Ще се погрижа да получи похвала от краля.

Евнухът се изкикоти нервно и отново си отбеляза.

— Освен това изведнъж се изсипа цяла напаст от свети хора. Кометата е привлякла какви ли не шантави жреци, проповедници и пророци. Просят край кръчми и гостилници и пророкуват гибел и разруха на всеки, който се спре да ги слуша.

Тирион сви рамене.

— Наближава тристагодишнината от дебаркирането на Ерон и това трябва да се очаква. Оставете ги да си дрънкат.

— Но те всяват страх, милорд.

— Мислех, че това е твое дело.

Варис покри устата си с ръка.

— Колко жесток сте да казвате това! Още нещо. Лейди Танда вчера вечерта даде скромен прием. Донесъл съм ви менюто и списъка на гостите. Когато налели виното, лорд Джилс станал да вдигне чаша за краля, а сир Бейлон Суан го чули да подхвърля: „За това ще ни трябват три чаши.“ Мнозина са се смели…

Тирион вдигна ръка.

— Стига. Сир Бейлон се е пошегувал. Не ме интересуват предателски приказки на маса, лорд Варис.

— Мъдър сте, колкото сте добър, милорд. — Свитъкът изчезна в ръкава на евнуха. — Двамата ще си допаднем много. Сега ще ви оставя.

След като евнухът си отиде, Тирион остана загледан в свещта и зачуден как сестра му ще приеме изгонването на Джанос Слинт. Доколкото можеше да прецени, едва ли щеше да се зарадва, но освен да изпрати гневно оплакване до лорд Тивин в Харънхъл, не виждаше на какво друго може да се надява Церсей. Сега Тирион държеше Градската стража, плюс сто и петдесет свирепи воини от клановете и нарастваща сила наемници, които му събираше Брон. Изглеждаше защитен добре.

„Едард Старк безспорно е мислел същото.“

Когато Тирион напусна Малката зала, Червената цитадела беше мрачна и затихнала. Брон чакаше в солария.

— Слинт? — попита той.

— Лорд Джанос ще отплава за Вала с утринния отлив. Варис иска да ме убеди, че съм подменил един от хората на Джофри със свой. По-вероятно е да съм заменил човек на Кутрето с такъв на Варис, но все едно.

— Тимет е убил човек…

— Варис ми каза.

Наемникът го погледна изненадано.

— Глупакът реши, че може по-лесно да измами един едноок човек. Тимет прикова китката му в масата с камата си и му откъсна гърлото с голи ръце.

— Спести ми гадните подробности, вечерята не се е уталожила в корема ми — каза Тирион. — Наборът как върви?

— Доста добре. Тази вечер още трима.

— Как разбираш кого да наемеш?

— Оглеждам ги. Разпитвам ги, за да науча къде са се били и добре ли лъжат. — Брон се усмихна. — След това им давам шанс да ме убият и правя с тях същото.

— Уби ли някого?

— Никой, който може да ни е от полза.

— А ако някой от тях те убие?

— Той ще е този, когото ще искаш да наемеш.

Тирион беше малко пиян и много уморен.

— Кажи ми, Брон. Ако ти кажа да убиеш бебе… невръстно момиченце, да речем, още на майчината му гръд… би ли го направил? Без въпроси?

— Без въпроси? Не. — Наемникът потри палец и показалец. — Ще попитам колко.

„И защо изобщо ми е нужен твоя Алан Дийм, лорд Слинт? — помисли Тирион. — Имам си сто като него.“ Искаше да се разсмее. Искаше да заплаче. Най-много искаше Шае.