Джордж Р. Р. Мартин
Сблъсък на крале (16)

ТИРИОН

Кралицата не беше разположена да чака Варис.

— Измяната е достатъчно гнусна — заяви гневно тя. — Но това е безсрамна наглост и нямам нужда превзетото евнухче да ми казва какво трябва да правя с подлеците.

Тирион взе писмата от ръцете на сестра си и ги сравни ред по ред. Бяха две копия, думите съвпадаха напълно, въпреки че бяха написани от различни ръце.

— Майстер Френкен е получил първото в замъка на Стоукуорт — обясни Великият майстер Пицел. — Второто копие ни бе препратено от лорд Джилс.

Кутрето почеса късата си брада.

— Ако Станис си е направил този труд, можем да сме сигурни, че всички лордове в Седемте кралства са получили по едно копие.

— Искам тези писма да се изгорят, до едно — заяви Церсей. — И намек за това да не стига до ушите на сина ми, нито на баща ми.

— Предполагам, че татко вече е чул доста повече от намеци — сухо каза Тирион. — Не се съмнявай, че Станис е пратил птица до Скалата на Кастърли, и друга до Харънхъл. Колкото до изгарянето на писмата, какъв е смисълът? Песента е изпята, виното е разлято, курвата е бременна. И всъщност всичко това не е толкова страшно, колкото изглежда.

Церсей насочи зеленоокия си гняв към него.

— Ти съвсем ли си откачил? Не прочете ли какво казва? Нарича го „момчето Джофри“. И смее мен да обвинява в инцест, в изневяра и в измяна!

„Само защото си виновна.“ Смайващ беше гневът, с който Церсей отхвърляше обвиненията, за които й беше пределно ясно, че са верни. „Ако загубим войната, трябва да се захване с маскаради. Има дарба за това.“ Тирион я изчака да свърши и каза:

— Станис е трябвало да намери някакъв повод, за да оправдае бунта си. Какво очакваш да напише? „Джофри е законният син и наследник на моя брат, но аз въпреки това реших да му взема трона“, това ли?

— Няма да търпя да ме наричат курва!

„Че защо, сестричке, той не твърди, че Джайм ти е плащал.“ Тирион отново погледна показно писанието в ръцете си. Имаше една дразнеща фраза…

— В името на Светлината божия — прочете той на глас. — Странен подбор на думи.

Пицел се окашля.

— Тези думи често се появяват в писма и документи от Свободните градове. Общо взето означават нещо като „написано пред очите на бога“. Бога на червените жреци. Мисля, че те се изразяват така.

— Варис казва, че преди няколко години лейди Селайс взела при себе си някаква червена жрица — напомни им Кутрето.

Тирион потупа писмото с пръст.

— А сега, изглежда, лорд съпругът й е направил същото. Можем да използваме това срещу него. Да подканим Върховния септон да разкрие как Станис се е обърнал срещу боговете, както и срещу своя законен крал…

— Да. Да — заговори нетърпеливо кралицата, — но най-напред трябва да спрем разпространяването на тази гнусотия. Съветът трябва веднага да издаде едикт. Всеки, когото чуят да спомене за инцест или че Джофри е копеле, да му се отреже езикът.

— Разумна мярка — каза Великият майстер Пицел, закима и служебната му верига задрънча на шията.

— Дивотия — въздъхна Тирион. — Когато откъснеш езика на някого, не доказваш, че е лъжец. Само показваш на света, че се боиш от това, което може да каже.

— Е, ти тогава какво предлагаш? — настоя сестра му.

— Твърде малко. Остави ги да шепнат. Клюката скоро ще им омръзне. Всеки, който има капка ум в главата, скоро ще схване, че това е един недодялан опит да се оправдае узурпирането на короната. Станис случайно да предлага доказателство? Как би могъл, след като това изобщо не е било? — Тирион ощастливи сестра си с възможно най-милата си усмивка.

— Така е — наложи се да отвърне тя. — Но все пак…

— Ваша милост, тук брат ви е прав. — Петир Белиш събра пръсти пред лицето си. — Ако се опитаме да заглушим клюката, само ще й придадем достоверност. По-добре да се отнесем към нея с презрение, като към жалка лъжа, каквато е. И междувременно да потушим пожара с огън.

Церсей го изгледа преценяващо.

— Какъв огън?

— Пак с някакъв подобен слух, може би. Но на който ще се повярва по-лесно. Лорд Станис е прекарал по-голямата част от брака си разделен от жена си. Не че го упреквам, на негово място щях да направя същото, ако бях женен за лейди Селайс. Все едно, ако подхвърлим, че дъщеря му е незаконна и Станис е рогоносец… простолюдието винаги е склонно да повярва най-лошото за господарите си, особено за такива строги, мрачни и надменни особи като Станис Баратеон.

— Него никога не са го обичали много, вярно е. — Церсей помисли малко. — Значи плащаме му със собствената му монета. Да, това ми харесва. Кого можем да посочим за любовник на лейди Селайс? Тя имаше двама братя, доколкото знам. А един от чичовците й е бил през цялото време с нея на Драконов камък…

— Сир Аксел Флорент е нейният кастелан. — Колкото и да беше противно да го признае, замисълът на Кутрето звучеше обещаващо. Станис никога не бе изпитвал особена любов към жена си, но настръхваше като таралеж, щом се засегнеше честта му, и беше по природа недоверчив. Ако успееха да всеят раздор между него и следовниците му, това щеше да помогне на каузата. — Казвали са ми, че това дете имало ушите на Флорент.

Кутрето махна вяло с ръка.

— Един търговски пратеник от Лис веднъж ми подхвърли, че лорд Станис сигурно много обичал дъщеря си, след като й издигнал стотици статуи по стените на Драконов камък. „Милорд — наложи се да му отвърна, — това са водоливници.“ — Петир се изкикоти. — Сир Аксел може да послужи за бащата на Шайрийн, но опитът ми сочи, че колкото по-чудат и смайващ е слухът, толкова повече го повтарят. Станис държи при себе си един особено изроден глупак, с татуирано лице.

Великият майстер Пицел зяпна слисан.

— Не искате да кажете, разбира се, че лейди Селайс ще вкара глупак в леглото си?

— Трябва да си глупак, за да пожелаеш леглото на Селайс Флорент — отвърна му Кутрето. — Кърпеното лице несъмнено й е напомняло за Станис. А освен това най-добрите лъжи съдържат трошици истина, достатъчно, за да накарат слушателя да се позамисли. Между другото този шут е много привързан към момичето и ходи с него навсякъде. Те дори си приличат донякъде. Шайрийн също е с петнисто, спечено лице.

Пицел се обърка.

— Но това е от сивата люспа, дето за малко не я уби като бебе, бедното дете.

— Но тази приказка ми харесва повече — каза Кутрето. — Ще се хареса и на тълпата. Повечето простотия вярва, че ако една жена изяде заек, докато е бременна, детето ще се роди клепоухо.

Церсей се усмихна с онази усмивка, която обикновено пазеше за Джайм.

— Хитрец сте вие, лорд Петир.

— Благодаря, ваша милост.

— И завършен лъжец — добави Тирион, не толкова топло. И си отбеляза наум: „Този е по-опасен, отколкото допусках.“

Сиво-зелените очи на Кутрето срещнаха кривогледия поглед на джуджето без помен за притеснение.

— Всеки от нас си има дарби, милорд.

Кралицата беше твърде завладяна от мисълта за сладкото отмъщение, за да забележи размяната на любезности между двамата.

— Да му сложи рога един малоумен шут! Станис ще го осмиват във всяка пивница отсам Тясното море.

— Приказката не трябва да излезе от нас — каза Тирион. — Иначе ще се разбере, че е нагласена лъжа. — „Каквато си е, разбира се.“

Отново Кутрето предложи решението.

— Курвите обичат клюките, а между другото нали съм собственик на два-три бардака. И Варис несъмнено може да хвърли няколко семена по кръчми и гостилници.

— Варис — намръщи се Церсей. — Но къде е Варис?

— И аз се чудех, ваша милост.

— Паяка плете тайните си мрежи ден и нощ — отбеляза мрачно Великият майстер Пицел. — Да знаете, господа, не му вярвам много на тоя.

— А той толкова хубаво говори за вас. — Тирион се надигна от стола. Впрочем той знаеше къде е евнухът сега и с какво се занимава, но не беше нужно да го знаят и другите съветници. — Моля за извинение, господа. Работата ме зове.

Церсей го изгледа подозрително.

— Кралски работи?

— Не е нещо, за което трябва да се безпокоиш.

— Това аз ще го решавам.

— Да развалиш изненадата ми ли искаш? — рече Тирион. — Е, добре. Имам едно подаръче за Джофри. Малка верижка.

— За какво му е още една верижка? Има си и златни верижки, и сребърни, повече, отколкото може да носи. Ако изобщо си въобразяваш, че можеш да купиш обичта на Джоф с подаръци…

— Че защо, аз, разбира се, имам обичта на краля, както и той моята. А тази верижка, вярвам, един ден той ще цени повече от всички други. — Джуджето се поклони и се затътри към вратата.

Брон го чакаше извън залата на съвета да го придружи до Кулата на Ръката.

— Ковачите чакат в залата за аудиенции вашето благоволение — каза му той, докато пресичаха вътрешния двор.

— Чакат благоволението ми. Харесва ми звънът на тази дума, Брон. Ти вече започваш да се изразяваш като истински придворен. Още малко и коляно ще прегънеш.

— Ебал съм те, джудже.

— Виж, това е задача на Шае. — Тирион чу веселите подвиквания на лейди Танда към него, горе от витите стъпала, и се престори, че не я забелязва. — Погрижи се да ми приготвят носилката, ще изляза от замъка, щом приключа тук. — Двама от Лунните братя пазеха на входа. Тирион ги поздрави любезно и направи гримаса преди да започне изкачването. Краката го заболяваха, докато стигне до покоите си горе.

Вътре завари дванадесетгодишно момче, което оправяше завивките на леглото му. Неговият скуайър. Подрик Пейн беше толкова свенлив, че не смееше да го погледне. Тирион така и не можеше да се отърве от подозрението, че баща му му бе натрапил това момче като шега.

— Дрехите ви, милорд — изломоти момчето, щом Тирион влезе, и заби очи в ботушите си. Дори когато набереше кураж да проговори, Под не можеше да се престраши да го погледне в очите. — За аудиенцията. И веригата ви. Веригата на Ръката.

— Добре. Помогни ми да се облека.

Жакетът беше от черно кадифе със златни копчета с форма на лъвски глави. Веригата представляваше две сплетени ръце от масивно злато, като пръстите на всяка стискаха китката на другата. Под му донесе и плащ от пурпурна коприна, обшита със злато, скроен като за ръста му. На гърба на нормален мъж щеше да е не повече от къса пелеринка.

Залата за частни аудиенции на Ръката не беше толкова голяма като кралската. Тук и помен нямаше от пищното великолепие на тронната зала, но Тирион въпреки това си я харесваше. Мирски килими, гоблени, внушение за интимност. Докато влизаше, стюардът извика:

— Тирион Ланистър, Ръката на краля. — И това му харесваше. Пъстрата сган ковачи, оръжейници и железари, които Брон беше насъбрал, коленичиха.

Той се намести във високия стол под кръглия златен прозорец и им махна да станат.

— Добри хора, знам, че си имате работа, затова ще бъда кратък. Под, ако обичаш. — Момчето му подаде една торба. Тирион дръпна връвта и я обърна. Съдържанието й се пръсна по килима и металът издрънча глухо по вълната. — Тия са изковани в замък. Искам още хиляда точно като тях.

Един от ковачите се наведе да огледа предмета: три грамадни железни пръстена, вплетени един в друг.

— Яка верига.

— Яка, но къса — отвърна джуджето. — Като мене. Представям си я много по-дълга. Имаш ли си име?

— Викат ми Железния корем, милорд. — Ковачът беше набит и широк в кръста, облечен просто във вълна и кожа, но мишците му бяха дебели като бичи врат.

— Искам всяка ковачница в Кралски престол да се захване с правенето на тези брънки и да ги свързва. Всяка друга работа да се остави настрана. Искам всеки, който познава ковашкия занаят, да се залови с тази задача, било то майстор, калфа или чирак. Когато тръгна по Улицата на стоманата, искам да чувам кънтежа на чукове, денем и нощем. И искам мъж, силен мъж, който да следи да се прави това. Ти ли си този мъж, Железния корем?

— Може и аз да съм, милорд. Но какво да правим с броните и мечовете, дето ги иска кралицата?

Друг от ковачите заговори.

— Нейна милост ни заповяда да правим ризници и брони, мечове, ками и брадви, и то в големи количества. Да се въоръжат новите й златни плащове, милорд.

— Тази работа може да почака — каза Тирион. — Първо веригата.

— Милорд, да прощавате, ама Нейна милост каза, че който не изпълни бройката, ще му счупи главата — опъна се наплашеният ковач. — Щяла да нареди да им ги строшат на собствените им наковални, така рече.

„Милата Церсей, все се старае да накара простолюдието да ни обикне.“

— Никой няма да ви строши главите. Имате думата ми.

— Желязото поскъпва — заяви Железния корем. — А за тая верига ще трябва много, както и кокс, за огньовете.

— Лорд Белиш ще се погрижи да получите толкова пари, колкото трябва — обеща Тирион.

Един по-възрастен мъж пристъпи напред. Беше богато облечен в туника от дамаска със сребърни копчета и плащ, обшит с лисича кожа. Коленичи да огледа брънките, които Тирион бе изсипал на пода.

— Милорд — мрачно заговори той. — Но това е грубо изделие. Никакво изкуство няма тук. Подходяща работа за прости ковачи, несъмнено, за хора, които огъват конски подкови и изчукват котлите ни, но аз съм майстор оръжейник, ако благоволи милорд. Тази работа не е за мен, нито за майсторите ми. Ние правим мечове, остри като песен, милорд, и доспехи, каквито могат да носят и боговете. Но не това.

Тирион килна глава на една страна и го изгледа с разноцветните си очи.

— Ти как се казваш, майстор оръжейнико?

— Салореон, ако благоволи милорд. Ако позволи Ръката на краля, ще бъда безкрайно щастлив да изкова лично доспехи, подходящи за вашия Дом и за високия ви пост. — Двама от другите се изхилиха, но Салореон пристъпи напред, без да им обръща внимание. — Нагръдник на люспи, мисля. Люспите позлатени и ярки като слънцето, а нагръдникът — емайлиран в тъмноаленото на Ланистър. Бих ви предложил за шлем глава на демон, увенчана с високи златни рога. Когато влезете в битка, враговете ви ще треперят, като ви видят, и ще бягат презглава от страх.

„Демонска глава значи — помисли мрачно Тирион. — Значи това си мислят за мен?“

— Майстор Салореон, бъдещите си битки смятам да ги водя от този стол. И ми трябват брънки, а не демонски рога. Затова нека се изразя по следния начин. Ти или ще направиш брънките, или ще ги носиш. Изборът е твой. — Стана и напусна, без да се обръща.

Брон го чакаше при портата с носилката и ескорт от яхнали Черни уши.

— Знаеш къде отиваме — каза му Тирион. Прие подадената му ръка да се качи в носилката. Беше направил всичко, което можеше, за да нахрани гладния град. Беше накарал неколкостотин дърводелци да построят рибарски лодки вместо катапулти, отворил беше кралския лес за всеки ловец, който смееше да премине през реката, дори беше изпратил златни плащове да събират продоволствие на север и на юг — но все още срещаше укорителни погледи навсякъде, където минеше. Завеските на носилката го пазеха от това, а и му предлагаха възможност да се отпусне и да мисли.

Докато се влачеха мудно по виещия се нагоре Булевард на тъмната сянка към подножието на Високия хълм на Егон, Тирион премисли събитията от заранта. Гневът на сестра му й беше попречил да забележи същинското значение на писмото на Станис Баратеон. Без доказателство обвиненията му щяха да са едно нищо; важното беше, че се провъзгласява за крал. „А Ренли какво ще помисли за това?“ Все пак не можеха и двамата да седнат на Железния трон, нали?

Той дръпна небрежно перденцата на половин педя, за да надникне към улицата. Черните уши яздеха до него и ужасните нанизи подскачаха на шиите им. Брон бе най-отпред да разчиства пътя. Тирион се загледа в гледащите го минувачи и се заигра на една своя мъничка игра, мъчейки се да отличи осведомителите от останалите. „Онези, които изглеждат най-подозрителни, най-вероятно са невинни — реши той. — Трябва да се пазя от онези, които изглеждат невинни.“

Крайната му цел се намираше зад хълма на Ренис, а улиците бяха пълни. Почти цял час мина преди носилката да се люшне и да спре. Тирион беше задрямал, но се събуди, щом движението спря, потърка очи и пое ръката на Брон, за да слезе.

Къщата беше на два етажа, камък отдолу и дърво горе. В единия ъгъл на постройката се издигаше малка кръгла куличка. Повечето прозорци бяха запечатани. Над вратата се полюшваше красив фенер — глобус с позлатен метал и тъмночервени стъкла.

— Бардак — каза Брон. — Какво си решил да правиш тук?

— Какво прави обикновено човек в един бардак?

Наемникът се изсмя.

— Шае не ти ли стига?

— Беше много добра за повлекана по войнишките лагери, но вече не съм в лагер. Дребосъците имат голям апетит, а съм чувал, че момичетата тук и за крал стават.

— Момчето достатъчно ли е голямо?

— Не момчето, Робърт. Тази къща му е била любимата. — „Въпреки че Джофри май наистина е достатъчно голям. Интересно хрумване.“ — Ако ти и Черните уши искате да се позабавлявате, чувствайте се свободни, но имай предвид, че момичетата на Чатая са скъпи. По-евтини къщи ще намерите надолу по улицата. Остави тук един, за да знае къде да намери останалите, като реша да се връщам.

Брон кимна.

— Както кажеш.

Черните уши се бяха ухилили до уши.

Вътре го чакаше една жена в дълги копринени роби. Кожата й беше с цвят на абанос, а очите — като от сандалово дърво.

— Аз съм Чатая — обяви тя с нисък поклон. — А вие сте…

— Хайде да не свикваме с имена. Имената са опасни. — Въздухът миришеше на някаква екзотична подправка, а подът под краката му изобразяваше любовна сцена между две жени. — Много приятно заведение имате.

— Дълго се трудих, докато го направя. Радвам се, че Ръката е доволен. — Гласът й беше като кехлибар, плавен и с акцента на далечните Летни острови.

— Титлите са също толкова опасни, колкото имената — предупреди Тирион. — Покажете ми няколко от вашите момичета.

— За мен ще бъде огромно удоволствие. Ще се уверите, че са не само мили, но и красиви, и опитни във всички изкуства на любовта. — Тя се понесе изящно, оставяйки Тирион да се тътри на кекавите си крака, два пъти по-къси от нейните.

Зад пищно украсения мирски параван, с цветя, прелести и спящи девици, двамата надникнаха невидими в една гостна, където някакъв старец свиреше на гайда весела песничка. В отрупана с възглавнички ниша пиян тирошец с червена брада подрусваше на коляно въздебеличко младо курве. Беше развързал корсажа й и накланяше чашата си да излее тънка струйка вино между гърдите й, за да може да го изпие от там. Други две момичета си играеха на плочки пред запечатан стъклен прозорец. Едното с луничките имаше на медената си коса венец от сини цветя. Другото беше с гладка черна кожа, с тъмни очи и малки щръкнали гърди. Бяха облечени в ефирна коприна, стегната на кръстчетата с коланчета от мъниста. Слънчевата светлина, лееща се през цветното стъкло, очертаваше сладките им млади тела под тънкия плат и Тирион усети, че нещо се размърдва между краката му.

— С най-голямо уважение бих ви предложила тъмнокожото момиче — каза Чатая.

— Млада е.

— Шестнайсетгодишна е, милорд.

„Добра възраст за Джофри“ — прецени той, спомняйки си думите на Брон. Първата му беше още по-млада. Тирион помнеше колко свенлива изглеждаше, докато сваляше роклята й първия път. Дълга тъмна коса и сини очи, в които можеш да се удавиш, и той се удави. Толкова отдавна… „Какъв окаян глупак си, джудже.“

— От родните ви земи ли е дошло това момиче?

— Кръвта й е кръвта на лятото, милорд, но дъщеря ми се роди тук, в Кралски чертог. — Изненадата му сигурно се беше изписала на лицето, защото Чатая продължи: — Народът ми вярва, че не е срамно да се озовеш в къща с възглавници. На Летните острови тези, които умеят да даряват удоволствие, се ценят високо. Много знатни младежи и девойки служат по няколко години, след като разцъфтят, за да почетат боговете.

— Че какво общо имат боговете с това?

— Боговете са създали телата ни, както и душите ни, не е ли така? Ти ни дават гласове, за да можем да ги възхваляме с песен. Те ни дават ръце, за да можем да им строим храмове. И те ни дават страст, за да можем да ги почитаме по този начин.

— Припомни ми да го кажа на Върховния септон — каза Тирион. — Ако можех да се моля с патката си, щях да съм много по-религиозен. — Махна с ръка. — С радост ще приема предложението ти.

— Ще извикам дъщеря си. Елате.

Момичето го посрещна в подножието на стълбището. Бе по-висока от Шае, макар и не колкото майка си, и трябваше да приклекне, за да може Тирион да я целуне.

— Името ми е Алайая — каза тя. — Насам, милорд.

После го хвана за ръката и го поведе нагоре по двете крила на стълбището, а след това — по дълъг коридор. Иззад една от затворените врати се носеха пъшкания и писъци на удоволствие, кикот и шепот се лееше от друга. Патката на Тирион щръкна и се залепи на връзките на гащите му. „Това просто е унизително“ — каза си той, но продължи след Алайая нагоре по друго стълбище към стаята на куличката. Имаше само една врата. Тя го въведе и я притвори. Вътре в стаята имаше огромно легло с балдахин, висок гардероб с резба с любовни сцени и тесен прозорец от цветно стъкло на шарки като червени и жълти диаманти.

— Много си красива, Алайая — каза й Тирион, след като останаха сами. — От главата до петите, всичко у теб е толкова хубаво. Но все пак това, което най ме интересува, е езичето ти.

— Милорд ще се увери, че езичето ми е много опитно. Като момиче се научих кога да го използвам и кога не.

— Това ми харесва — усмихна се Тирион. — Е, и какво ще правим сега? Навярно имаш някакво предложение?

— Да — отвърна тя. — Ако милорд отвори гардероба, ще намери каквото търси.

Тирион целуна ръката й й се пъхна в празния гардероб. Алайая го затвори след него. Той заопипва дъските отзад, усети, че се плъзгат под пръстите му, и ги дръпна настрана. Кухото пространство зад стените беше катраненочерно, но пръстите му зашариха и напипаха метал. Ръката му се сви около пречката на стълба. С крака си намери по-долна пречка и тръгна надолу. Доста под уличното ниво шахтата се отвори в наклонен тунел в земята, където Тирион намери Варис — чакаше го със свещ в ръка.

Варис изобщо не приличаше на себе си. Нашарено с белези лице и тъмна четинеста брада се подаваха под увенчана с шип стоманена каска, носеше освен това ризница върху елек от щавена кожа и кама и къс меч на колана.

— Задоволи ли ви Чатая, милорд?

— Почти — призна Тирион. — Слушай, сигурен ли си, че на тази жена може да се разчита?

— В нищо не съм сигурен в този променлив и измамен свят, милорд. Чатая няма никакви основания да обича кралицата обаче, и знае, че ви дължи благодарност за това, че я отървахте от Алар Дийм. Тръгваме ли? — Тръгна надолу по тунела.

„Походката му дори е друга“ — отбеляза Тирион. Вместо на лавандула, от Варис лъхаше на вкиснало вино и чесън.

— Много ми харесва това ваше ново облекло — подхвърли му той.

— Работата, която върша, не ми позволява да пътувам из улиците сред антураж от рицари. Така че щом изляза от замъка, се приспособявам към по-приемлива външност и така живея по-дълго, за да ви служа.

— Кожата ви се е лепнала. Следващия път на съвета трябва да дойдете с това облекло.

— Сестра ви няма да го одобри, милорд.

— Сестра ми ще си подмокри гащичките. — Тирион се усмихна в тъмното. — Не забелязах признаци шпионите й да душат подир мен.

— Радвам се да го чуя, милорд. Някои от наемниците на сестра ви са и мои, без тя да го знае. Би трябвало да ме ядоса, че са станали толкова немарливи, че да ги забележите.

— Е, мен пък ме ядоса това влизане в гардероби и спазмите на незадоволената сласт заради едното нищо.

— Едва ли е за нищо — увери го Варис. — Те знаят, че сте тук. Не знам дали някой ще се осмели да влезе при Чатая, предрешен като клиент, но смятам, че е най-добре човек да кривне по предпазливата пътечка.

— А как става така, че един бардак си има таен вход?

— Тунелът беше изкопан за друга Ръка на краля, чието достойнство не му позволяваше да влиза открито в такава къща. Чатая ревностно пази тайната за съществуването му.

— Но ето, че вие знаете за него.

— В много тъмни тунели летят птиченца. Внимавайте, стъпалата са стръмни.

Излязоха през някаква шахта в задната част на конюшня, след като бяха взели разстояние от около три карета под хълма на Ренис. Когато Тирион пусна капака да се затвори, един кон изцвили в яслата. Варис духна свещта и я остави на една от гредите, а Тирион се огледа. В яслите имаше три коня и едно муле. Джуджето се дотътри до единия кон и огледа зъбите му.

— Стар е. И се съмнявам в скоростта му.

— Вярно, не е подходящ да ви носи в битка — отвърна Варис, — но ще свърши работа и няма да привлича внимание. Както и другите. А конярчетата виждат и чуват само животните. — Евнухът откачи едно наметало от близката кука. Беше от груб плат, избеляло на слънцето и опърпано, но скроено добре, — Ако позволите. — Когато го заметна през раменете на Тирион, дрехата го уви от главата до петите. Качулката можеше да се дръпне напред да скрие лицето му в дълбока сянка. — Хората виждат това, което очакват да видят — заговори Варис, докато оправяше и придърпваше тук-там дрехата. — Джуджетата не са толкова обичайна гледка като децата, така че сега ще трябва да виждат дете. Момче в старо наметало на бащиния си кон, баща му го е пратил по някаква работа. Макар че ще е най-добре да излизате предимно нощем.

— Смятам да… от днес нататък. В момента обаче ме чака Шае.

Беше я настанил в едно оградено с висок каменен зид имение в най-северната част на Кралски чертог, недалече от морето, но не смееше да я посещава там от страх да не го проследят.

— Кой кон ще вземете?

Тирион сви рамене.

— Този ще свърши работа.

— Ще ви го оседлая.

Тирион подръпна тежкото наметало и закрачи нервно.

— Доста оживен съвет пропуснахте. Станис, изглежда, се е короновал.

— Знам.

— Обвинява брат ми и сестра ми в кръвосмешение. Чудя се как е стигнал до това заключение.

— Може би е прочел книга и е погледнал цвета на косата на копелето, както Нед Старк, а и Джон Арин преди него. А може и някой да му е пошепнал на ухото. — Смехът на евнуха този път не беше обичайния женствен кикот, а по-дълбок и гърлен.

— Някой като вас, да речем?

— Заподозрян ли съм? Не съм аз.

— Ако бяхте, щяхте ли да го признаете?

— Не. Но защо да издавам тайна, която съм пазил толкова дълго? Едно е да мамиш крал, а съвсем друго — да го криеш от щурчето в храстите и птиченцето в комина. Освен това копелетата бяха пред очите на всички.

— Копелетата на Робърт? Какво ще ми кажете за тях?

— Направил е осем, доколкото ми е известно — каза Варис, докато се бореше със седлото. — Майките им са все бронз и мед, лешник и масло, но всички бебета са чернокоси и чернооки като гарвани… и все със зла прокоба, изглежда. Тъй че когато Джофри, Мирцела и Томен се изсипаха между бедрата на сестра ви, всяко от тях златно като слънчице, не беше трудно да се забележи истината.

Тирион поклати глава. „Да беше родила само едно дете на съпруга си, щеше да е достатъчно да снеме подозренията… но тогава тя нямаше да е Церсей.“

— Щом вие не сте го пошепнали, кой тогава?

— Някой предател несъмнено. — Варис пристегна колана под корема.

— Кутрето ли?

— Име не съм казвал.

Тирион остави евнуха да му помогне да се качи.

— Лорд Варис — каза му от седлото, — понякога имам чувството, че сте най-добрият ми приятел в Кралски чертог, а друг път се опасявам, че сте най-опасният ми враг.

— Колко странно. И аз мисля същото за вас.