Джордж Р. Р. Мартин
Сблъсък на крале (19)

САНСА

„Ела тази нощ в леса на боговете, ако искаш да си идеш у дома.“

Думите бяха същите и след стотното прочитане, както и след първото, когато откри под възглавницата си сгънатото късче пергамент. Не знаеше как се е озовало тук, нито кой го е пратил. Бележката беше без подпис, без печат, а почеркът — непознат. Тя го притисна до гърдите си и сама си нашепна думите. „Ела тази нощ в леса на боговете, ако искаш да си идеш у дома“ — промълви със затаен дъх.

Какво можеше да означава? Дали не трябваше да го занесе на кралицата, за да докаже, че е добра? Плахо потърка корема си. Яркочервеният оток, оставен й от сир Мерин, беше погаснал до мръсножълто, но още болеше. Когато я удари, юмрукът му беше в стоманена ръкавица. Сама си беше виновна. Трябваше да се научи по-добре да крие чувствата си, за да не ядосва Джофри. Когато чу, че Дяволчето е изпратило Джанос Слинт на Вала, се беше забравила и възкликна: „Другите да го вземат дано“. Кралят не остана доволен.

„Ела тази нощ в леса на боговете, ако искаш да си идеш у дома.“

Санса толкова упорито се беше молила. Възможно ли бе това да е най-после отговорът за нея, някой истински рицар, пратен, за да я спаси? Навярно беше някой от близнаците Редвин или храбрият сир Бейлон Суан… или дори Берик Дондарион, младият лорд, в когото приятелката й Джейн Пули се беше влюбила, с неговата тъмнозлатиста коса и звездичките по черния му плащ.

„Ела тази нощ в леса на боговете, ако искаш да си идеш у дома.“

А ако се окажеше някоя жестока шега на Джофри, като в деня, когато я отведе на бойниците, за да й покаже главата на баща й? А може би беше някаква коварна клопка, за да докажат, че е невярна. Ако отидеше в гората на боговете, дали нямаше да завари сир Илин Пейн да я чака седнал под дървото на сърцето с Лед в ръката и светлите му очи да дебнат дали ще се появи?

„Ела тази нощ в леса на боговете, ако искаш да си идеш у дома.“

Когато вратата се отвори, тя бързо пъхна бележката под завивката си и седна на нея. Беше слугинята й, онази, дето приличаше на сива мишка, с тънката кафеникава коса.

— Какво искаш? — попита сърдито Санса.

— Ще иска ли милейди баня тази вечер?

— По-скоро огън… Студено ми е. — Наистина трепереше, въпреки че денят беше топъл.

— Както желаете.

Санса подозрително изгледа момичето. Беше ли видяла бележката? Дали тя не я беше сложила под възглавницата? Не й се струваше вероятно — момичето изглеждаше глупаво, не от онези, които ще носят тайни бележки, но Санса не я познаваше. Кралицата сменяше слугините й на всеки две денонощия, за да е сигурна, че няма да се сприятели с никоя.

Когато огънят в камината се разгоря, Санса й благодари сухо и й заповяда да напусне. Момичето бързо се подчини, както винаги, но на Санса й се стори, че забелязва нещо в очите й. Бързаше несъмнено да донесе на кралицата или може би на Варис. Сигурна беше, че всичките й слугини я шпионират.

След като остана сама, хвърли бележката в огъня и загледа как пергаментът се сгърчи и почерня. „Ела тази нощ в леса на боговете, ако искаш да си идеш у дома.“ Премести се на прозореца. Надникна долу и видя един нисък рицар в бледа като луната броня и с тежък бял плащ да крачи по подвижния мост. Ако се съдеше по ръста му, можеше да е само сир Престън Грийнфилд. Кралицата й беше дала свобода в чертите на замъка, но въпреки това държеше да знае къде ходи, ако се опита да излезе толкова късно от Стегата на Мегор. Какво щеше да му каже? Изведнъж изпита радост, че бе съобразила да изгори бележката.

Развърза ризата си и се пъхна в леглото, но не можа да заспи. „Дали той още е там? Колко ли ще чака?“ Беше толкова жестоко: да й изпрати бележка и нищо да не каже. Мислите кръжаха ли кръжаха в главата й.

Поне да си имаше някого, който да й каже какво да прави. Липсваше й септа Мордейн и още повече й липсваше Джейн Пули, най-вярната й приятелка. Септата беше изгубила главата си с останалите, с единственото престъпление, че е служила на дома Старк. Санса не знаеше какво се е случило с Джейн, която бе изчезнала от покоите си и повече никой не спомена за нея. Мъчеше се да не мисли прекалено често за тях, но спомените понякога идваха неканени, а след това се оказваше трудно да сдържи сълзите си. Понякога дори й липсваше сестра й. Но Аря вече се беше върнала жива и здрава в Зимен хребет, сигурно танцуваше и шиеше, играеше си с Бран и малкия Рикон, можеше дори ако поиска да язди през зимното градче. На Санса също й позволяваха да язди, но само в двора, и беше досадно по цял ден да обикаляш в кръг между стените.

Беше съвсем будна, когато чу вика. Далечен отначало, после се усили. Много гласове, които викаха наведнъж. Думите не можеше да различи. Имаше освен това и коне, тропот на копита и човешки крака, крещяха команди. Промъкна се до прозореца и видя тичащи мъже по стените — носеха копия и факли. „Върни се в леглото си — каза си Санса, — това теб не те засяга, пак някаква неприятност в града.“ На кладенците приказваха, че в града напоследък ставали много неприятни неща. Хората се трупали на тълпи, побягнали от войната, и много от тях нямали с какво да преживеят, освен да крадат и да се избиват. „Лягай си.“

Но щом погледна отново, белия рицар го нямаше, мостът над сухия ров беше съвсем празен.

Санса се обърна, без да мисли, и се затича към гардероба. „О, какво правя?“ — запита се, докато се обличаше. „Това е лудост!“ По крепостните стени се виждаха много горящи факли. Дали най-после не бяха дошли Станис и Ренли, за да убият Джофри и да вземат трона на брат си? Ако беше така, стражите щяха да вдигнат подвижния мост и да откъснат Стегата на Мегор от външния замък. Санса се заметна с просто сиво наметало и вдигна ножа, с който обикновено си режеше месото. „Ако е някакъв капан, по-добре да умра, отколкото да позволя отново да ме наранят.“ Ножа скри под наметалото.

Докато се измъкваше в тъмното, край нея притичаха мечоносци в червени плащове. Изчака, докато се скрият, след което притича към непазения от никого мост. В двора мъжете затягаха коланите с мечовете си и ремъците на седлата. Тя зърна близо до конюшните сир Престън с още трима от Кралската гвардия, в светли като луната плащове — помагаха на Джофри да облече доспехите си. Когато видя краля, дъхът й секна. За щастие той не я видя. Викаше да му дадат меча и арбалета.

Шумът затихна, когато навлезе вътре в замъка, без да смее да обърне поглед назад от страх, че Джофри може да я гледа… или още по-лошо, че я преследва. Стъпалата се виеха напред, прошарени от мигащите светлини от тесните прозорци горе. Докато стигне горната площадка, Санса едва дишаше. Затича се по някаква сенчеста колонада, притискайки се в стената за да си поеме дъх. Когато нещо се отърка в крака й, едва не припадна, но се оказа само котка, проскубан черен котарак с наполовина откъснато ухо. Животното изсъска и избяга с един скок.

Докато стигне до горичката на боговете, шумовете бяха заглъхнали и далечният кънтеж на стомана и мъжките викове едва се чуваха. Санса се загърна плътно в наметалото. Ухаеше силно на пръст и влажни листа. „На Лейди тук щеше да й хареса“ — помисли тя. Нещо диво имаше в гората на боговете; дори тук, в сърцето на замъка в сърцето на големия град, човек можеше да усети как боговете го гледат с хиляда невидими очи.

Санса бе предпочитала майчините си богове пред тези на баща си. Обичаше статуите им, картините върху оловно стъкло, аромата на горящия тамян, септоните с техните ярки халати и кристали, вълшебната игра на дъгата над олтарите, инкрустирани с перли и с оникс. Но не можеше да отрече, че и в гората на боговете се таи незрима мощ. Особено нощем. „Помогнете ми — замоли се тя, — пратете ми приятел, истински рицар, който да ме закриля…“

Пристъпваше от дърво до дърво и усещаше грапавата им кора под пръстите си. Листата се отриваха в бузите й. Дали не беше закъсняла? Той нямаше да си тръгне набързо, нали? Нямаше да я остави. А дали изобщо го имаше? Смееше ли да рискува и да го повика? Толкова приглушено и тихо изглеждаше тук…

— Боях се, че няма да дойдеш, дете.

Санса рязко се извърна. От сенките излезе мъж. Едър, дебеловрат, стъпваше тромаво. Носеше тъмносив халат, с дръпната напред качулка, но когато тънкото снопче луна докосна бузата му, тя го позна веднага по петнистата кожа и синкавата паяжина жили под нея.

— Сир Донтос — едва промълви тя с разбито сърце. — Вие ли бяхте?

— Да, милейди. — Когато пристъпи към нея, Санса надуши киселата воня на вино в дъха му. — Аз. — Протегна ръка.

Санса се дръпна назад.

— Недейте! — Пъхна ръка под наметалото си към скрития нож. — Какво… какво искате от мен?

— Само да ти помогна — каза Донтос, — както ти ми помогна.

— Пиян сте, нали?

— Само чаша вино, за кураж. Ако ме хванат, кожата ще ми съдерат от гърба.

„А на мен какво ще направят?“ Санса усети, че мисли отново за Лейди. Тя можеше да подуши лъжата, можеше, но беше мъртва, баща й я беше убил, заради Аря. Извади ножа и го изпъна напред с двете си ръце.

— Ще ме намушкаш ли? — попита Донтос.

— Да — каза тя. — Кажете ми кой ви изпрати.

— Никой, мила лейди. Кълна се в честта си на рицар.

— Рицар? — Джофри беше постановил той да не бъде повече рицар, а само глупак, шут, стоящ по-долу и от Лунното момче. — Молих се на боговете за рицар, който да дойде да ме освободи — каза тя. — Молих се и се молих. Защо трябваше да ми изпратят един пиян стар глупак?

— Заслужавам си го, макар че… знам, че е странно, но… през всичките години, докато бях рицар, всъщност бях глупак, а сега, когато съм глупак, мисля… мисля, че мога да намеря в себе си сила отново да стана рицар, мила лейди. И все заради вас… заради добротата и смелостта ви. Вие ме спасихте… не само от Джофри, но и от самия мен. — Гласът му заглъхна смутено. — Според певците някога е имало един глупак, който станал най-великият рицар…

— Флориан — прошепна Санса и я полазиха тръпки.

— Мила лейди… аз ще бъда вашият Флориан — изломоти Донтос и падна на колене пред нея.

Санса бавно свали ръката си с ножа. Усети главата си странно олекнала, сякаш се бе понесла в празното. „Това е лудост, да се доверя на този пияница, но ако обърна гръб, дали шансът отново ще ме споходи някога?“

— Как… как бихте могли да го направите? Да ме изведете оттук?

Сир Донтос вдигна очи към нея.

— Да ви измъкна от замъка… това ще бъде най-трудното. Но излезете ли веднъж оттук, има кораби, които могат да ви откарат до дома. Ще трябва да намеря пари и да го уредя, това е всичко.

— Можем ли да тръгнем още сега? — плахо попита тя, без да смее да се надява.

— Още тази нощ? Не, милейди, боя се, че не. Първо трябва да измисля най-безопасния начин да ви изведа от замъка, когато часът узрее. Няма да е лесно, нито бързо. Те следят и мен. — Облиза нервно устни. — Ще го приберете ли този нож?

Санса пъхна ножа под наметалото си.

— Станете, сир.

— Благодаря ви, мила лейди. — Сир Донтос тромаво се изправи и изтупа пръстта и полепналите листа от коленете си. — Вашият баща беше един от най-верните служили някога на кралството мъже, но аз останах настрана и гледах безучастно как го убиха. Не казах нищо, не предприех нищо… и въпреки това, когато Джофри беше готов да ме убие, вие се намесихте. Лейди, аз никога не съм бил герой, не съм като Риам Редвин, нито като Баристан Храбрия. Не съм печелил турнири, нямам зад гърба си бойни подвизи… но все пак бях рицар, а вие ми помогнахте да си спомня какво означава това. Животът ми е окаян, но е ваш. — Сир Донтос се подпря на един от чворестите клони на дървото на сърцето. Тя забеляза, че трепери. — Заклевам се пред бащините ви богове за свидетели, че ще ви заведа у дома.

„Той се закле.“ С тържествена клетва, пред боговете.

— Тогава… ще се оставя в ръцете ви, сир. Но как ще разбера, когато дойде часът да тръгнем? Друго писмо ли ще ми изпратите?

Сир Донтос се озърна неспокойно.

— Рискът е твърде голям. Трябва да идвате тук, в гората на боговете. Колкото може по-често. Тук е най-безопасното място. Единственото безопасно място. Никъде другаде. Нито във вашите покои, нито в моите, нито по стълбища или в двора, дори да ни се струва, че сме сами. И камъните имат уши в Червената цитадела, и само тук можем да си говорим на свобода.

— Само тук — повтори Санса. — Ще го запомня.

— И ако изглеждам жесток, насмешлив или безразличен, когато ни гледат други хора, простете ми, мило дете. Имам да играя роля и вие трябва да правите същото. Една грешна стъпка и нашите глави ще украсят стените както тази на баща ви.

Тя кимна.

— Разбирам.

— Ще трябва да бъдете смела и силна… и търпелива, търпелива най-вече.

— Ще бъда — обеща тя, — но… моля ви… направете го колкото може по-скоро. Страх ме е…

— И мен — каза с вяла усмивка сир Донтос. — А сега трябва да си вървите преди да са усетили, че ви няма.

— Няма ли да дойдете с мен?

— По-добре никога да не ни виждат заедно.

Санса кимна, направи една крачка… и се обърна рязко, плахо, и леко го целуна по бузата със затворени очи.

— Мой Флориан — прошепна тя. — Боговете чуха молитвата ми.

Понесе се по речния бряг, покрай малката кухничка и свинарника, забързаните й стъпки се приглушиха от квиченето на шопарите в кочините. „У дома — помисли Санса, — у дома, той ще ме отведе у дома, той ще ме спаси, моят Флориан.“ Песните за Флориан и Джонквил бяха любимите й. „И Флориан е бил сърдечен като него, макар и не толкова стар.“

Тичаше презглава по витото стълбище, когато някой изникна от скрития праг, Санса се блъсна в него и се олюля. Железни пръсти я стегнаха за кръста преди да падне и един плътен глас изхриптя в ушите й:

— Търкалянето по стъпалата е дълго, птиченце. И двама ни ли искаш да убиеш? — Гласът му стържеше като трион по камък. — Сигурно го искаш.

„Хрътката!“

— Не, милорд. Простете. Никога не бих могла… — Санса извърна очи, но беше късно, беше видял лицето й. — Моля ви, пуснете ме, боли ме.

— И защо птиченцето на Джоф е полетяло по серпентината в тъмна доба? — Санса не му отвърна и той я разтърси. — Къде беше?

— В г-гората на б-боговете, милорд — промълви тя, без да смее да го лъже. — Молех се… молех се за баща ми и… за краля, молех се да е жив и здрав.

— Мислиш, че съм толкова пиян, та да повярвам на това? — Пусна ръбата й, леко се олюля, ивици от светлина и мрак зашариха по ужасното му изгорено лице. — Изглеждаш почти жена… лице, гърдички, вече си и по-висока, почти… ех, но все още си едно малко глупаво момиченце, нали? Все си пееш песничките, на които са те учили… ще ми изпееш и на мен песничка, нали? Хайде. Изпей ми я. Някоя песен за рицари и прелестни девици. Ти обичаш рицарите, нали?

Плашеше я.

— И-истинските рицари, милорд.

— Истинските рицари — повтори той с подигравка. — И не съм толкова лорд, колкото рицар. Трябва ли да ти го набия в главата? — Клегейн залитна и едва не падна. — Богове, прекалих с виното. Ти обичаш ли вино, птиченце? Истинско вино? Кана горчиво червено, тъмно като кръв, това му трябва на един мъж. Или жена. — Засмя се хрипливо и поклати глава. — Пиян съм като псе, проклет да съм. Ела сега. Да те приберем в клетчицата, птиченце. Аз ще те заведа. Цяла-целеничка за краля да те опазя. — Хрътката я бутна напред с непривична нежност и тръгна след нея по стъпалата. Беше потънал в мрачно мълчание, сякаш забравил, че е с него.

Когато стигнаха Стегата на Мегор, тя се уплаши като видя, че мостът се пази вече от сир Борос Блънт. Високият му бял шлем се завъртя, щом чу стъпите им. Санса трепна и се присви от погледа му. Сир Борос беше най-лошият от Кралската гвардия, грозен мъж със зъл нрав, вечно навъсен и сърдит.

— От тоя няма какво да се боиш, момиче. — Хрътката сложи тежката си длан на рамото й. — Колкото и да се ежи, от крастава жаба тигър не става.

Сир Борос вдигна забралото си.

— Сир, къде…

— Майната ти с твоето сир, Борос. Ти си рицарят, не аз. Аз съм кралското псе, запомни го.

— Кралят търсеше псето си преди малко.

— Псето му пиеше. Беше ваш ред да го пазите, сир. Вие и другите ми братя.

Сир Борос се обърна към Санса.

— Вие защо не сте в покоите си в този късен час, лейди?

— Ходих в гората на боговете, за да се помоля за спасението на краля. — Лъжата този път прозвуча по-добре, почти искрено.

— Очакваш да спи при целия този шум? — каза Клегейн. — За какво беше тази врява?

— Глупци при портата — изсумтя сир Борос. — Нечий развързан език пуснал мълвата за сватбен пир за Тирек и на тези нещастници им бръмнало в главите, че може и тях да поканят. Негова милост извърши набег и ги пръсна.

— Храбрец — процеди Клегейн.

„Ще видим колко ще е храбър, когато се изправи пред брат ми“ — помисли Санса. Хрътката я придружи по моста. Докато се изкачваха по стръмното стълбище, тя заговори:

— Защо позволявате на хората да ви наричат „псе“? Не давате на никого да ви нарече рицар.

— Обичам псетата повече от рицарите. Бащата на баща ми е бил кучкар на Скалата. В една есенна година лорд Титос се озовал между една лъвица и плячката й. Не й пукало на лъвицата, че е символът на Ланистър. Лъвицата разкъсала коня на милорд и щяла да подхване и него, но дошъл дядо ми с псетата си. Три от тях загинали, докато я прогонят. Дядо ми изгубил единия си крак, затова Ланистър го обезпечил със земи и кула, а сина му взел за скуайър. Трите кучета на нашето знаме са трите, които загинали, върху жълтото на есенната трева. Едно псе ще умре за теб, но никога няма да те излъже. И винаги ще те гледа в лицето. — Хвана я под челюстта, повдигна брадичката й, пръстите му я стиснаха и я заболя. — А това не е по силите на малките птиченца, нали? Така и не получих песента си.

— Аз… знам една за Флориан и Джонквил.

— Ха! Флориан и Джонквил? Един глупак и неговата трътка. Спести ми я. Но някой ден ще изтръгна песничка от теб, все едно дали го искаш, или не.

— Ще ви я изпея на драго сърце.

Сандор Клегейн изсумтя.

— Какво сладурче, а как лошо лъже. Кучето, знаеш ли, подушва лъжата. Огледай се и помириши добре. Тук е пълно с лъжци… и всеки от тях е по-добър от теб.