Джордж Р. Р. Мартин
Сблъсък на крале (13)

ДЕНЕРИС

Дотраките нарекоха кометата „шиерак кия“, Кървавата звезда. Старците мърмореха, че предвещавала зло, но Денерис Таргариен я видя най-напред в нощта, когато изгори хал Дрого, нощта, в която се събудиха нейните дракони. „Възвестява идването ми — казваше си тя, загледана в нощното небе с почуда в сърцето. — Боговете я пратиха да ми сочи пътя.“

Но когато изложи мислите си с думи, слугинята й Дорея захлипа.

— Натам лежат червените земи, халееси. Мрачно и страшно място, казват ездачите.

— Пътят на кометата е пътят, по който трябва да вървим — настоя Дани… макар че всъщност това беше единственият отворил се пред нея път.

Не смееше да свърне на север по огромния тревен океан, който наричаха Дотракското море. Първият халазар, който срещнеха, щеше да погълне дрипавата им сбирщина, да избие воините и да зароби останалите. Земите на Агнешките хора на юг от реката също бяха затворени за тях. Твърде малко бяха, за да се защитят дори срещу невойнствения народ, а лазарийн нямаха основания да хранят обич към тях. Можеше да удари надолу по реката към пристанищата на Мийрийн, Юнкаи и Ащапор, но Ракаро я предупреди, че халазарът на Поно е поел по този път, водейки хиляди пленници, за да ги продаде на пазарищата за плът, зейнали като отворени рани покрай Робския залив.

— Защо трябва да се боим от Поно? — бе възразила Дани. — Той беше ко на Дрого и винаги говореше кротко с мен.

— Ко Поно говореше кротко с вас — каза сир Джора Мормон. — Хал Поно ще ви убие. Той пръв остави Дрого. С него тръгнаха десет хиляди воини. Вие имате сто.

„Не — помисли Дани. — Имам четирима. Останалите са жени, стари и болни хора, и момчета, чиито коси още не са сплетени.“

— Имам драконите — посочи тя.

— Пилета — каза сир Джора. — Едно замахване с аракх и край с тях, макар че Поно сигурно ще предпочете да ги вземе за себе си. Вашите драконови яйца бяха по-ценни от рубини. Един жив дракон цена няма. В целия свят са само три. Всеки, който ги види, ще ги поиска, моя кралице.

— Те са мои — отвърна му тя с ярост.

Бяха се родили от вярата и нуждата й, даде им се живот със смъртта на съпруга й, на неродения й син и на майги Мирри Маз Дуур. Дани бе влязла в пламъците, докато се излюпваха, и те бяха пили мляко от подутите й гърди.

— Никой няма да ми ги отнеме, докато съм жива.

— Срещнете ли хал Поно, няма да живеете дълго. Нито хал Джако, или който и да е от останалите. Трябва да тръгнете натам, където тях ги няма.

Дани го беше посочила за първия рицар на кралската си гвардия… и когато мрачният съвет на Мормон и поличбите се съчетаха, посоката на пътя й се проясни. Тя свика хората си и яхна сребърната си кобила. Косата й бе изгоряла в кладата на Дрого, така че слугините й я облякоха в кожата на хаккар, убит от Дрого, белия лъв на Дотракското море. От страховитата му глава стана гугла, покрила голия й череп, а от кожата — наметало, покрило раменете и гърба й. Драконът с кремавожълтия цвят впи острите си черни нокти в лъвската грива и нави опашката си около ръката й, а сир Джора зае обичайното си място до нея.

— Следваме кометата — каза Дани на своя халазар. След като бе изречено, никой не вдигна глас да възрази. Доскоро бяха народът на Дрого, но вече бяха нейни. „Неизгоримата“ я наричаха и „Майката на драконите“. Думата й беше техният закон.

Яздеха нощем, а денем търсеха заслон от слънцето под шатрите си. Скоро Дани разбра колко верни са думите на Дорея. Немилостива беше тази земя. Оставяха диря от мъртви и умиращи коне по пътя си, защото Поно, Джако и другите бяха взели най-добрите от хергелетата на Дрого, оставяйки на Дани старите и дръгливите, болните и изтощените, недъгавите и своенравни животни. Същото беше и с хората. „Слаби са — казваше си тя, — затова аз трябва да бъда силата им. Не бива да показвам страх, нито слабост, нито съмнение. Колкото и уплашено да е сърцето ми, когато се взрат в лицето ми, трябва да виждат само кралицата на Дрого.“ Чувстваше се много по-стара от четиринадесетте си години. Дори да беше била момиче някога, това време бе отминало безвъзвратно.

След три дни поход умря първият човек — беззъб старик със замъглени сини очи. Падна изтощен от седлото и не можа да се вдигне. След час издъхна. По тялото му накацаха мухи кръвници и заразнасяха злата му орис по живите.

— Времето му е изтекло — заяви слугинята й Ирри. — Никой човек не бива да живее по-дълго от зъбите си.

Другите се съгласиха. Дани им нареди да убият най-слабия от конете, та да може мъртвият да отпътува на кон в нощните земи.

Две нощи по-късно издъхна невръстно момиченце. Горкият плач на майката не секна през целия ден, но нищо не можеше да се направи. Детето, милото, беше твърде малко, за да язди. Не бяха за него черните стръкове на нощните земи; трябваше да се роди отново.

Малко храна имаше в червената пустош и още по-малко вода. Земята беше гола и суха, с ниски хълмове и изпепелени, пометени от сухия вятър равнини. Реките, които прехвърляха, бяха сухи като кости на мъртъвци. Животните се примиряваха с коравите кафяви стръкове на дяволската трева, растяща на туфи в подножията на скалите и изсъхналите дървета. Дани пращаше ездачи пред колоната, но те не намираха нито кладенци, нито извори, а само плитки локви със застояла вода, които съхнеха под жаркото слънце. Колкото по-навътре навлизаха в пустошта, толкова по-малки ставаха локвите, и по-нарядко. Ако имаше богове в този непроходим пущинак от камък, пясък и червена глина, то те бяха корави и сухи богове, глухи за молитвите за дъжд.

Виното свърши първо, а скоро след това — и кобилешкото мляко, което господарите на конете обичаха повече от медовината. След това се изчерпаха запасите им от сухи хлебни пити и сушено месо. Ловците не намираха плячка и само плътта на умиращите коне пълнеше коремите им. След една смърт следваше нова. Изтощени деца, сбръчкани старици, болните, глупавите и своенравните, жестоката земя прибра всички тях. Дорея измършавя и очите й хлътнаха, а меката й златиста коса стана чуплива като слама.

Дани гладуваше и жадуваше заедно с всички. Млякото в гърдите й пресъхна, цицките й се напукаха и закървиха, а от ден на ден плътта й се топеше, докато не стана слаба и корава като тояга. Но най-вече се боеше за своите дракони. Баща й беше убит преди тя да се роди, както и великолепният й брат Регар. Майка й беше издъхнала при раждането, докато навън пищяла бурята. Милия сир Вилем Дари, който сигурно беше изпитвал някаква обич към нея, го беше взела от света някаква мъчителна болест още когато беше много малка. Брат й Визерис, хал Дрого, нейното слънце и звезди, дори неродения й син — боговете бяха прибрали всички. „Но драконите ми няма да вземат — закле се Дани. — Драконите няма да им дам.“

Драконите й не бяха по-големи от мършавите котета, които някога беше виждала по стените на имението на магистър Илирио в Пентос… докато не разгърнеха крилете си. Разтегът им беше три пъти по-дълъг от тялото, всяко крило представляваше нежно ветрило от прозрачна кожа, пищно оцветено и изпънато между дългите тънки кости. Загледаше ли ги човек по-внимателно, виждаше, че по-голямата част от тялото им всъщност е врат, опашка и криле. „Толкова малки същества“ — мислеше си тя докато ги хранеше от ръката си. По-скоро се опитваше да ги храни, защото драконите не искаха да ядат. Съскаха и плюеха всяко кърваво късче конско месо, от ноздрите им излизаше пара, но храна не искаха да вземат… докато Дани не си спомни нещо, което Визерис й беше казал още като деца.

„Само драконите и хората ядат печено месо“ — беше й казал.

Когато накара слугините си да изпекат до черно няколко мръвки конско, драконите го заръфаха жадно и главите им заудряха като змии. Стига месото да е изпечено, всеки ден изгълтваха няколко пъти повече от собственото си тегло и започнаха да нарастват и крепнат. Дани се възхищаваше на гладките им люспи и на топлината, която излъчваха, толкова осезаема, че в студените нощи като че ли от телата им излизаше пара.

Паднеше ли вечерта, халазарът потегляше и тя избираше кой от драконите да кацне на рамото й. Ирри и Джикуи носеха другите в кафези от плетени клони, окачени на седлата им, и яздеха до нея, така че драконите винаги да са пред очите на Дани.

— Драконите на Емон са били наречени на боговете на древна Валирия — заговори тя една сутрин след дългия нощен преход на своите кръвни ездачи. — Драконите на Висения били Вхагар, Ренис и Мераксес, а Ерон яздел Балерион, Черния ужас. Казват, че дъхът на Вхагар бил толкова зноен, че можел да разтопи рицарска броня и да опече мъжа под нея, че Мераксес гълтал цели коне наведнъж, а Балерион… неговият огън бил черен като люспите му, крилете му толкова грамадни, че сянката им поглъщала цели градове, щом прелети над тях.

Дотраките поглеждаха с безпокойство невръстните същества. Най-голямото беше лъскаво черно, люспите му бяха прошарени с ярки пурпурни жилки, крилете и ноктите му също.

— Халееси — промълви Аго, — ето го Балерион, отново се е родил.

— Може и така да е, кръв от моята кръв — отвърна мрачно Дани, — но за този свой нов живот ще получи ново име. Ще ги нарека и тримата на онези, които боговете ми отнеха. Зеленият ще бъде Регал, на моя доблестен брат, който загина по зелените брегове на Тризъбеца. Кремавозлатистият наричам Визерион. Визерис беше жесток и слаб, и плашлив, но все пак беше мой брат. Неговият дракон ще стори онова, което той не можа.

— А черният звяр? — попита сир Джора Мормон.

— Черния — каза тя — е Дрогон.

Но макар да крепнеха драконите й, нейният халазар линееше и загиваше. Земята наоколо им ставаше все по-пуста. Дори дяволската трева ставаше все по-оскъдна. Конете падаха по пътя и останаха толкова малко, че част от хората трябваше да се влачат пеш. Дорея получи треска и с всяка измината левга ставаше все по-зле. Устните и дланите й се напукаха и закървиха, косата й окапваше и една вечер не й стигнаха силите да се качи на коня. Джого каза, че трябва да я оставят или да я вържат на седлото, но Дани помнеше една нощ в Дотракското море, когато момичето от Лис я научи на своите тайни, така че Дрого да я обикне повече. Тя даде на Дорея вода от своя мях, охлади челото й с влажна кърпа и държа ръката й, докато тя не издъхна. Едва тогава позволи халазарът да поеме отново напред.

От други пътници нямаше и следа. Дотраките със страх започнаха да роптаят, че кометата ги води към ада. Една сутрин, докато вдигаха стана си сред купчина обрулени от вятъра черни скали, Дани отиде при сир Джора.

— Изгубени ли сме? — попита го. — Няма ли край тази пустош?

— Има край — отвърна той уморено. — Виждал съм карти, рисувани от търговците, моя кралице. Вярно, малко кервани минават по този път, но на изток има велики кралства и дивни градове. Юай Тай, Карт, Асшаи до Сянката…

— Ще доживеем ли да ги видим?

— Няма да ви лъжа. Пътят е по-труден, отколкото смеех да допусна. — Лицето на рицаря бе посивяло и изнурено. Раната, която бе получил в бедрото си в нощта, когато се би с кръвните ездачи на хал Дрого, така и не се изцери напълно; виждала беше как лицето му се сгърчва от болка, когато яха коня си, и изглеждаше отпуснат в седлото, докато яздеха. — Навярно сме обречени, ако продължим напред… но със сигурност сме обречени, ако тръгнем обратно.

Дани леко го целуна по бузата и се окуражи като видя, че се усмихва. „И за него трябва да съм силна — мрачно си каза тя. — Може да е рицар, но аз съм кръвта на дракона.“

Следващото плитко езерце, на което се натъкнаха, се оказа горещо и миришеше на сяра, но меховете им бяха почти празни. Дотраките охладиха водата в делви и котлета и я пиха хладка. Вкусът си остана пак толкова непоносим, но водата си беше вода, а всички умираха от жажда. Дани се загледа с отчаяние към хоризонта. Беше изгубила една трета от хората си, а пустошта продължаваше да се простира напред, гола, червена и безкрайна. „Кометата се подигра с надеждите ми — помисли тя и вдигна очи към кървавата резка в небето. — Нима прекосих половината свят и дадох живот на драконите, само за да умра с тях в тази корава и знойна пустиня?“ Не можеше да го повярва.

На другия ден зората изгря, докато прекосяваха едно сухо поле от спечена и напукана червена глина. Дани тъкмо се канеше да им заповяда да вдигат стана, когато предните ездачи се върнаха в галоп.

— Град, халееси — завикаха те. — Град, светъл като луната и красив като девица. На час езда, не повече.

— Покажете ми — рече тя.

Когато градът изникна пред нея, със сияйно белите си стени и кули зад булото на утринната омара, й се стори толкова безподобно красив, че Дани го взе за мираж.

— Знаеш ли що за място може да е това? — попита тя сир Джора.

Рицарят изгнаник поклати уморено глава.

— Не, моя кралице. Никога не съм стигал толкова далече на изток.

Далечните бели стени обещаваха отдих, и сигурност, шанс да се изцерят и укрепнат, и повече от всичко на света на Дани й се искаше да се втурне към тях. Но вместо да го направи, се обърна към кръвните си ездачи.

— Кръв от моята кръв, тръгнете пред нас и научете името на този град, и какво посрещане можем да очакваме.

— Ай, халееси — отвърна Аго.

Много скоро ездачите й се върнаха. Ракаро скочи от седлото. От колана му с медальоните висеше големия извит аракх, който Дани му повери, когато го избра за свой кръвен ездач.

— Мъртъв е този град, халееси. Безименен и без богове го заварихме, портите му са съборени, само вятърът и мухите летят из улиците.

Джикуи потръпна.

— Когато ги няма боговете, нощем пируват зли духове. Такива места е по-добре да се отбягват, знайно е.

— Знайно е — съгласи се Ирри.

— Не и за мен.

Дани сръга среброто си с пети и им посочи пътя, препуснала под разбитата арка на портата и надолу по смълчаната улица. Сир Джора и кръвните й ездачи я последваха, а сетне, по-бавно, и останалите дотраки.

Нямаше по какво да се разбере от колко време е запустял градът, но белите стени, така красиви отдалече, се оказаха напукани, щом ги огледаше човек отблизо. Вътрешността му представляваше лабиринт от тесни криви улички. Сградите почти се долепяха над пустите алеи. Всичко тук беше бяло, сякаш хората, които бяха обитавали града, не бяха познавали други цветове. Минаха през купища отмити от слънчевия пек отломки на мястото на рухнали къщи, на други места се виждаха смътни следи от стари пожарища. На едно място, където се събираха шест улички, Дани подмина празна мраморна плоча. Дотраки, изглежда, бяха гостували на това място. Навярно сега липсващата статуя стоеше сред другите отвлечени от тях богове във Вее Дотрак. Сигурно сто пъти беше минавала покрай нея, без да знае. Визерион на рамото й изсъска.

Стана си вдигнаха пред останките на изтърбушен палат, насред пометения от вятъра площад, където между каменните плочи бе поникнала дяволска трева. Дани прати хора да претърсят руините. Някои тръгнаха с неохота, но тръгнаха… и един нашарен с белези старец скоро се върна, подскачаше и се хилеше, а шепите му бяха пълни със смокини. Малки бяха и съсухрени, но хората алчно запосягаха, бутаха се, лапаха плодовете и дъвчеха блажено.

Друг от търсачите се върна с вест за други плодни дървета, скрити зад затворените врати на тайни градини. Аго им показа двор, обрасъл с виещи си лози и малки зелени гроздчета, а Джого откри кладенец, водата в който беше чиста и студена. Но намериха също така и кости, черепи на непогребани мъртъвци, избелели и напукани.

— Призраци — замърмори Ирри. — Ужасни духове. Не бива да оставаме тук, халееси, това място е тяхно.

— Не ме е страх от духове. Драконите са по-могъщи от призраците. — „А смокините са по-важни.“ — Иди с Джикуи, намерете малко чист пясък за баня и не ме безпокой повече с глупави приказки.

В прохладата на шатрата Дани обжари конско месо на мангала и обмисли избора си. Тук имаше храна и вода да оцелеят, и достатъчно трева, за да възвърнат конете силите си. Колко приятно щеше да е да се буди всяка сутрин на едно и също място, да обикаля сенчестите градини, да яде смокини и да пие студена вода колкото пожелае. Когато Ирри и Джикуи се върнаха с котлета бял пясък, Дани се съблече и ги накара да я изтрият.

— Косата ви расте черна, халееси — рече Джикуи, докато я търкаше с пясък по гърба. Дани прокара длан по главата си и опипа наболите косми. Дотракските мъже носеха косата си на дълги намазани плитки и я режеха само когато ги победят. „Може би и аз трябва да направя същото — помисли тя, — за да им напомня, че силата на Дрого сега живее в мен.“ Хал Дрого беше умрял с неотрязана коса. Малцина можеха да се похвалят с това.

В другия край на шатрата Регал разгъна зелените си криле, плесна и полетя на половин стъпка от пода, преди да тупне върху чергата. Щом кацна, опашката му заплющя ядосано и той вдигна глава и изпищя. „Ако си имах криле, и аз щях да искам да полетя“ — помисли Дани. В старо време Таргариените яздели на гърбовете на своите дракони, когато тръгвали на война. Тя се помъчи да си представи какво ли ще е да прегърне дракона през врата и да се зарее високо във въздуха. „Сигурно ще е като да застанеш на някой висок планински връх, само че още по-хубаво. Целият свят ще се просне отдолу. Ако полетя достатъчно високо, сигурно ще мога да видя дори Седемте кралства, и да посегна и да пипна кометата.“

Ирри я събуди от унеса, като й каза, че отвън е сир Джора Мормон и чака благоволението й.

— Пусни го да влезе — заповяда Дани с изтръпнала от триенето с пясъка кожа. Загърна се в лъвската кожа. Убитият храккар се бе оказал много по-голям от нея, така че кожата му загърна всичко, което трябваше да е скрито.

— Донесох ви праскова — каза коленичил сир Джора.

Беше толкова дребна, че почти се скриваше в шепата й, и при това презряла, но когато я отхапа, сърцевината се оказа толкова сладка, че тя за малко да извика от възторг. Изяде я бавно, наслаждавайки се на всяка хапка, а сир Джора й разказа за дървото, от което я бе откъснал, в една градина до западната стена.

— Плодове, вода и заслон — рече Дани с лепкави от сока бузи. — Боговете бяха добри, че ни доведоха тук.

— Трябва да си отпочинем тук, докато укрепнем — каза рицарят. — Червените земи не са толкова добри за слабите.

— Слугините ми казват, че тук има духове.

— Духове има навсякъде — промълви сир Джора. — Където и да отидем, ние си ги носим с нас.

„Да — помисли тя. — Визерис, хал Дрого, синът ми Рего, те винаги са с мен.“

— Кажи ми името на твоя дух, Джора. За моите знаеш всичко.

Лицето му се вкочани.

— Казваше се Линее.

— Жена ти?

— Втората ми жена.

„Боли го да говори за нея“ — забеляза Дани, но искаше да научи истината.

— Това ли е всичко, което би казал за нея? — Лъвската кожа се смъкна от едното й рамо и тя я придърпа. — Красива ли беше?

— Много. — Сир Джора вдигна очи от оголеното за миг рамо към лицето й. — Когато я видях за пръв път, помислих, че е някоя богиня, слязла на земята, самата въплътена Дева. Беше с много по-знатно потекло от моето. Беше най-малката дъщеря на лорд Лейтън Хайтауър, от Староград. Белия бик, който командваше кралската гвардия на баща ви, беше брат на дядо й. Хайтауър са древна фамилия, много богата и много горда.

— И вярна — каза Дани. — Помня, Визерис ми беше казал, че Хайтауър са между малкото, които останали верни на моя баща.

— Така е — призна той.

— Бащите ли ви сватосаха?

— Не — отвърна той. — Бракът ни… Разказът е много дълъг и скучен, ваша милост. Само ще ви досадя.

— За никъде не бързам — каза тя. — Моля.

— Както заповядате, кралице моя. — Сир Джора се намръщи. — Домът ми… трябва да разберете това, за да разберете и останалото. Мечият остров е красив, но отдалечен. Представете си стари дъбове и високи борове, разцъфтели бодливи храсти, сиви, покрити с мъх скали, малки ледени ручеи, които се стичат по хълмисти склонове. Замъкът на Мормон е построен от грамадни дънери и заобиколен от земен насип. Освен неколцината земеделци, народът ми живее по крайбрежието и се прехранва с риболов. Островът се намира далече на север, а зимата при нас е по-ужасна, отколкото можете да си представите, халееси. Въпреки всичко островът ми стигаше напълно, а жени никога не са ми липсвали. Имах колкото искам рибарски жени и дъщери на фермери, преди, а и след като се ожених. Ожених се млад за невяста по избор на баща ми, от дома Гловър от Дълбоки лес. Десет години бяхме женени. Беше невзрачна жена, но с благ нрав. Предполагам, че донякъде съм я обичал, макар че отношенията ни бяха повече въпрос на дълг, отколкото страстни. Тя пометна три пъти, опитвайки се да ми даде наследник. Последния път не можа да се оправи. Скоро след това умря.

Дани сложи ръка на неговата и я стисна.

— Съжалявам за това. Наистина.

Сир Джора кимна.

— Тогава баща ми облече черното и аз станах по право владетелят на Мечия остров. Не ми липсваха предложения за брак, но докато се реша, лорд Бейлон Грейджой се вдигна на бунт срещу Узурпатора и Нед Старк свика на сбор знамената си, за да помогне на своя приятел Робърт. Последната битка беше на Пайк. Когато каменохвъргачките на Робърт отвориха пробив в стената на крал Бейлон, един мирски жрец нахлу пръв, но аз се оказах не много след него. Заради това спечелих рицарството си.

— За да отпразнува победата, Робърт се разпореди извън стените на Ланиспорт да се устрои турнир — продължи той. Тъкмо там за пръв път видях Линее, девица на половината на годините ми. Беше дошла с баща си от Староград, за да гледа как ще се бият братята й. Не можех да откъсна очи от нея. В пристъп на лудост я помолих да ми разреши в нейна чест да вляза в турнира, без да смея да помечтая дори, че ще ме удостои, но тя го стори. Борех се като всеки друг, халееси, но никога не съм бил рицар за турнири. Но с благоволението на Линее, завързано на ръката ми, станах друг човек. Печелех двубой след двубой. Най-напред сразих лорд Малистър, след това Бронзовия Джон Ройс. Сир Риман Фрей, после брат му сир Хостийн, лорд Уент, Здравия глиган, дори сир Борос Блънт от Кралската гвардия, всички ги свалих от конете. В последната среща счупих девет пики срещу Джайм Ланистър без резултат и крал Робърт ми даде лавровия венец на победителя. Короновах Линее за кралица на любовта и красотата и същата нощ отидох при баща й и поисках ръката й. Бях пиян, колкото от вино, толкова и от слава. По право трябваше да получа презрителен отказ, но лорд Лейтън прие предложението ми. Ожениха ни там, в Ланиспорт, и за две денонощия бях най-щастливият мъж в света.

— Само за две? — учуди се Дани. „Дори на мен ми беше дадено повече щастие от това, с Дрого, моето слънце и звезди.“

— Две денонощия ни трябваха, докато стигнем по море от Ланиспорт до Мечия остров. Домът ми се оказа огромно разочарование за Линее. Беше прекалено студен, влажен, твърде отдалечен, замъкът ми не беше нищо повече от една дълга зала с дървени стени. Нямаше маскаради, никакви пантомимисти, нямаше жонгльори с топки или панаири. Цял сезон можеше да изтече, без да дойде нито един певец, който да ни посвири, нито майстор златар имаше на острова. Дори ястията ни се оказаха жива мъка. Готвачът ми почти нищо друго не знаеше, освен своето печено и яхния, и Линее скоро намрази и рибата, и сърнешкото.

— Живеех само заради усмивките й, затова пратих хора чак до Староград за нов готвач и доведох свирач на лютня от Ланиспорт. Златари, ювелири, шивачи, каквото поискаше й го намирах, но все не стигаше. Мечият остров е богат на мечки и дървета, и беден на всичко останало. Построих хубав кораб за нея и плавахме до Ланиспорт и Староград за празници и сборове, веднъж дори пътешествахме до Браавос, където тежко задлъжнях към тамошните лихвари. Спечелил бях ръката и сърцето й на турнир, затова в нейна чест влизах и в други турнири, но магията си беше отишла. Всяко поражение означаваше загубата на нов породист кон и нови доспехи, които трябва да наемеш или да подмениш. Цената ставаше непоносима. Накрая настоях да се върнем у дома, но нещата скоро станаха по-лоши отпреди. Вече не можех да плащам на готвача и на свирача, а Линее побесня, когато споменах да заложим накитите й.

— След това… направих неща, за които ме е срам да говоря. За пари. За да може Линее да задържи накитите си, свирача си на лютня и готвача си. Накрая ми струваше всичко. Когато чух, че Едард Старк е тръгнал за Мечия остров, дотолкова бях загубил честта си, че вместо да остана и да изтърпя правосъдието му, взех я и заминах в изгнание. Нищо няма значение освен любовта ни, казах си. Избягах в Лис, където продадох кораба си за злато, за да се издържаме.

Едва говореше от мъка и Дани не изпитваше желание да го притиска повече, но трябваше да разбере как е свършило.

— Тя там ли умря? — попита го тихо.

— Само за мен — отвърна той. — След половин година златото ми свърши и се принудих да постъпя на служба като наемник. Докато се сражавах за браавосците на Ройн, Линее се преместила в имението на един търговски принц, Трегар Ормолен. Казват, че сега е първата му конкубинка и дори законната му жена се страхува от нея.

Дани беше ужасена.

— Мразиш ли я?

— Почти толкова, колкото я обичам — отговори сир Джора. — Моля да ме извините, моя кралице. Много съм изморен.

Тя му разреши да си отиде, но докато вдигаше платното на входа, не можа да се сдържи и му зададе последния си въпрос.

— А как изглеждаше твоята лейди Линее?

Сир Джора се усмихна тъжно.

— Ами, приличаше малко на теб, Денерис. — И сведе ниско глава. — Лека нощ, моя кралице.

Дани потръпна и се загърна плътно с лъвската кожа. „Приличала е на мен.“ Това обясняваше много от нещата, които досега не можеше да проумее съвсем. „Той ме желае — осъзна тя. — Той ме обича, както е обичал нея, не както един рицар обича своята кралица, но както мъж обича жена.“ Опита се да си представи прегръдката на сир Джора, как го целува, как му доставя наслада, как го оставя да проникне в нея. Не се получи. Когато затвореше очи, лицето му все се превръщаше в лицето на Дрого.

Хал Дрого беше нейното слънце и звезди, нейният първи и може би трябваше да си остане нейният последен. Майги Мирри Маз Дуур й беше предрекла, че никога няма да роди живо дете, а кой мъж щеше да поиска прегоряла жена? И кой мъж щеше да се надява да съперничи на Дрого, който бе умрял с нерязана коса и сега яздеше през нощните земи, звездите на своя халазар?

Бе доловила копнежа в гласа на сир Джора, когато говореше за Мечия остров. „Мен не може да има, но един ден мога му върна дома и честта. Това поне мога да сторя за него.“

Никакви духове не обезпокоиха съня й тази нощ. Сънува Дрого и първата езда, която бяха направили двамата в нощта на своето венчило. Само че в съня не яздеха коне, а дракони.

На другата сутрин извика кръвните си ездачи.

— Кръв от моята кръв — каза Дани на тримата, — имам нужда от вас. Всеки от вас да избере по три коня, най-силните и здравите от онова, което ни остана. Натоварете толкова вода и храна, колкото могат да носят животните и тръгнете заради мен. Аго да поеме на югозапад, Ракаро на юг. Джого, ти тръгни след шиерак кия на югоизток.

— Какво ще търсим, халееси? — попита Джого.

— Каквото има — отговори Дани. — Търсете други градове, живи и мъртви. Търсете кервани и хора. Търсете реки, езера и голямото солено море. Разберете докъде се простира пустошта пред нас и какво лежи от другата й страна. Когато напусна това място, не искам отново да вървя на сляпо. Искам да знам накъде и за какво тръгвам, и как най-добре да стигна дотам.

И те тръгнаха, а звънчетата в косите им тихо запяха, а Дани се настани с малката си чета оцелели в мястото, което нарекоха Вее Толоро, Града на костите. Ден сменяше нощта, а тя — нов ден. Жените събираха плодове от градините на мъртвите. Мъжете пасяха конете и оправяха седла, стремена и подкови. Децата обикаляха по кривите улички и намираха стари бронзови монети и парчета пурпурно стъкло и каменни шишенца с дръжки, изваяни като змии. Една жена бе ухапана от червен скорпион, но нейната смърт беше единствената. Конете започнаха да трупат на мускул. Дани лично се грижеше за раната на сир Джора и тя започна да оздравява.

Ракаро се върна пръв. Донесе, че червената пустош продължава далече и далече на юг, и накрая свършва на някакъв пустинен бряг с отровна вода. Оттук дотам се простирали само пясъчни вихри, обрулени от ветровете скали и растения с остри тръни. Кълнеше се, че по пътя си намерил костите на дракон, толкова големи, че преминал на коня си през огромните му черни челюсти. Иначе друго не бе видял.

Дани го постави начело на дузина мъже и ги прати да разровят площада и да стигнат до пръстта под настилката. Щом между плочите можеше да поникне дяволска трева, след като се махнеха камъните, можеше да се посади и друга трева. Кладенци имаха достатъчно, вода не липсваше. Семе да намереха, площадът щеше да разцъфти.

Аго се върна втори. Кълнеше се, че на югозапад е пусто и обгорено. Беше намерил руините на още два града, по-малки от Вее Толоро, но иначе същите. Единият бил ограден с кръг от черепи, набодени на ръждясали железни копия, така че той не посмял да влезе, но се беше задържал във втория колкото може по-дълго и го беше проучил добре.

Показа на Дани една желязна гривна, която бе намерил, украсена с необработен опал с големината на палеца й. Имало и някакви свитъци, но били изсъхнали и чупливи и Аго ги оставил на мястото им.

Дани му благодари и му каза да се погрижи за възстановяването на портите. Щом в древността врагове са могли да преминат пустошта и да унищожат тези градове, биха могли да дойдат отново.

— Щом е така, трябва да сме готови — заяви тя.

Джого толкова се забави, че Дани се уплаши, че се е загубил, но накрая, когато почти се бяха отказали да чакат, се появи откъм югоизток. Един от стражите, поставени от Аго, го видя и извика, а Дани се затича към стените да види сама. Беше вярно, Джого се връщаше, но не сам. Зад него яздеха трима странно облечени странници, върху някакви грозни същества с гърбици, пред които и най-големият кон изглеждаше мъниче.

Спряха пред градските порти, погледнаха нагоре и видяха Дани, застанала на стената над тях.

— Кръв от моята кръв — извика Джого, — бях в големия град Карт и се върнах с трима, които искат да те видят със собствените си очи.

Дани се взря надолу към странниците.

— Ето ме. Гледайте, ако така ви харесва… но първо ми кажете имената си.

Първият — светлокож мъж със синкави устни, отговори на гърлен дотракски:

— Аз съм Пият Пий, велик маг.

Вторият — плешив, със златна халка на носа, отговори на валирианския от Свободните градове:

— Аз съм Ксаро Ксоан Даксос от Тринадесетте, търговски принц от Карт.

Третата — жена с лакирана дървена маска, каза на Общата реч на Седемте кралства:

— Аз съм Куайте от Сянката. Дошли сме да търсим дракони.

— Повече не търсете — каза им Денерис Таргариен. — Намерихте ги.