Джордж Р. Р. Мартин
Сблъсък на крале (63)

САНСА

Когато сир Лансел Ланистър съобщи на кралицата, че битката е изгубена, тя завъртя празната чаша в ръцете си и каза:

— Кажете го на брат ми, сир. — Гласът й беше съвсем спокоен, сякаш вестта не я интересуваше.

— Брат ви най-вероятно е мъртъв. — Палтото на сир Лансел беше прогизнало от кръвта, просмукала се под мишницата му. Когато влезе в залата, видът му накара някои от жените да запищят. — Бил е на понтона от съдове, когато се разпадна. Сир Мандън, изглежда, е загинал с него, а Хрътката никой не може да го намери. Проклети богове, Церсей, защо ги накара да приберат Джофри в замъка? Златните плащове хвърлят копията си и бягат. Когато видяха, че кралят ги оставя, всички изгубиха дух. Цялата Черна вода е покрита с руини, огън и трупове, но щяхме да удържим, ако…

Озни Черно котле дотърча и застана пред него.

— Сражението вече се води на двата бряга на реката, ваша милост. Възможно е някои от лордовете на Станис да се бият помежду си, никой не знае, всичко е объркано. Хрътката го няма, никой не знае къде е, а сир Бейлон се изтегли в града. Речният фронт е в ръцете им. Отново бият с овена по Кралската порта, а сир Лансел е прав, хората ви напускат стените и избиват командирите си. Тълпите им при Желязната порта и Портата на боговете се мъчат да излязат навън, а в Квартала на бълхите се вихри пиянски погром.

„Милостиви богове — помисли Санса. — Сбъдва се! Джофри ще изгуби главата си, и аз също.“ Озърна се за сир Илин, но Кралското правосъдие го нямаше никъде. „Но аз го усещам. Близо е, няма да му избягам, ще ми вземе главата.“

Странно спокойна, кралицата се обърна към Осфрид.

— Вдигнете подвижния мост и залостете вратите. Никой да не влиза и да не напуска Стегата на Мегор без мое позволение.

— Какво да правим с жените, които отидоха да се молят?

— Те сами се отказаха от закрилата ми. Да се молят; може боговете да ги спасят. Къде е синът ми?

— На стражевата кула. Пожела да командва стрелците. Отвън тълпата реве, половината са златни плащове, дойдоха след него, когато оставихме Калната порта.

— Веднага го приберете в Мегоровата.

— Не! — Лансел беше толкова разгневен, че забрави да овладее гласа си. — Ще си върнем Калната порта! Оставете го там, където е, той е кралят…

— Той е моят син. — Церсей се изправи. — Вие твърдите, че също сте Ланистър, братовчеде, докажете го. Осфрид, защо стоите така? Веднага означава веднага.

Осфрид Черно котле набързо напусна залата, брат му излезе с него. Много от гостите също се затичаха към вратата. Някои от жените плачеха, други се молеха. Трети просто си останаха по масите и завикаха да им донесат още вино.

— Церсей — замоли се сир Лансел, — ако загубим и замъка, Джофри все едно ще го убият, знаеш го. Нека да остане, ще го пазя лично, заклевам ти се…

— Махни се от пътя ми. — Церсей го зашлеви по раната. Сир Лансел изрева от болка и едва не припадна, а кралицата тръгна през залата. Изобщо не погледна Санса. „Забрави ме. Сега сир Илин ще ме убие и тя изобщо няма да се сети коя съм била.“

— О, богове! — проплака една старица; — Загубихме, битката е загубена, тя бяга. — Няколко деца се разплакаха. Санса усети, че е останала съвсем сама на подиума. Какво да направи? Да остане ли тук, или да се затича след кралицата и да я замоли да пощади живота й?

Сама не усети как стана, но го направи.

— Не се бойте — заговори тя високо. — Кралицата вдигна подвижния мост. Това е най-безопасното място в града. Има дебели стени, има ров…

— Какво стана? — извика една жена, която Санса познаваше смътно, съпруга на някакъв дребен благородник. — Какво й каза сир Озни? Кралят ли е пострадал, градът ли падна?

— Кажи ни! — извика друга. Една жена попита за баща си, друга — за сина си.

Санса вдигна ръце за тишина.

— Джофри се е върнал в замъка. Не е пострадал. Още се бият, това е всичко, което знам, и се бият храбро. Кралицата ще се върне скоро. — Последното беше лъжа, но трябваше да ги успокои. Зърна шутовете, застанали под галерията. — Лунно момче, разсмей ни.

Лунното момче направи странично колело и скочи на масата. Грабна четири винени чаши и започна да ги премята във въздуха. От време на време „изтърваваше“ по някоя и тя се чупеше в главата му. В залата отекна накъсан кух смях. Санса отиде при сир Лансел и коленичи до него. Раната му кървеше наново от шамара на кралицата.

— Безумие! — изохка той. — Богове, Дяволчето беше прав, прав беше…

— Помогнете му — властно извика Санса на двама от слугите. Единият само я погледна и побягна. Другите слуги също напускаха залата и тя не можеше да ги спре. Заедно с един от малцината останали успя да изправи рицаря. — Отведете го при майстер Френкел. — Лансел беше един от тях, но някак не можеше да се насили да пожелае смъртта му. „Мека съм, слаба и глупава, точно както казва Джофри. Би трябвало да го убия, не да му помагам.“

Факлите догаряха, но никой не си направи труда да ги подмени. Церсей не се върна. Сир Донтос се качи на подиума и й прошепна:

— Върни се в спалнята си, мила Джонквил. Заключи се вътре, там ще си в по-голяма безопасност. Ще дойда за теб, когато битката свърши.

„Някой ще дойде за мен — помисли Санса. — Но дали ще си ти, или ще е сир Илин?“ В миг на безумие си помисли дали да не помоли Донтос да я защити. Нали и той беше бил рицар, опитен с меча и заклел се да закриля слабите. „Не. Той нито има кураж, нито може. Само ще убият и него.“

Беше й нужна цялата сила на духа, за да излезе много бавно и спокойно от Балната зала на кралицата — искаше й се да побегне. Но когато стигна стълбите, наистина побягна, нагоре и нагоре по витите стъпала, докато главата й не се замая. Един от стражите се сблъска с нея по стълбите. Една златна винена чаша и два сребърни свещника се изсипаха от червения плащ, с който ги беше увил, и задрънчаха надолу. Мъжът затича след тях, без да обърне внимание на Санса, след като разбра, че тя няма да се опита да му отнеме плячката.

В спалнята й беше черно като катран. Санса залости вратата и тръгна пипнешком към прозореца. Когато дръпна пердетата, дъхът й секна.

Небето на юг кипеше от вихрещи се ярки цветове, отражения на пламъците, които бушуваха долу. Зловещи зелени приливи се надигаха към натежалите кореми на облаците и езера от оранжева светлина заливаха небесата. Червеното и жълтото на обикновените пламъци напираха срещу смарагдите и нефрита на адския огън, всеки цвят лумваше и замираше, раждайки пълчища мимолетни сенки, които гинеха само след миг. За мигновение зеленото зарево отстъпваше пред оранжевия сумрак. Самият въздух миришеше на изгоряло, както замирисва котлето със супата, когато се остави дълго над огъня и цялата супа изври. Искри се носеха из въздуха като рояци светулки.

Санса заотстъпва от прозореца към сигурността на леглото. „Ще легна да поспя — каза си, — а когато се събудя, ще е дошъл нов ден и небето отново ще е синьо. Боят ще е свършил и някой ще ми каже дали ще живея, или ще умра.“

— Лейди — тихо проплака тя и се зачуди дали когато умре отново ще види своята вълчица.

И тогава нещо зад нея се размърда и една ръка се протегна и я сграбчи през кръста.

Санса отвори уста да изпищи, но друга ръка затисна лицето й. Пръстите бяха груби, мазолести и лепкави от кръв.

— Малко птиченце. Знаех, че ще дойдеш. — Гласът прозвуча пиянски хрипливо.

Отвън едно копие от нефрйтена светлина полетя вихрено нагоре и изпълни стаята със зелено сияние. Тя за миг го видя — целият черно и зелено, с кръвта по лицето му черна като катран, и очите му — блеснали като на озлобено куче. После светлината се стопи и той се превърна в тъмна тромава сянка в оцапания с кал и кръв бял плащ.

— Ако изпищиш, ще те убия. Вярвай ми. — Свали ръката си от устата й. Дъхът му излизаше хриплив. Хрътката си беше оставил кана вино на масичката до леглото. Отпи дълга глътка. — Няма ли да ме попиташ кой печели битката, малко птиченце?

— Кой? — попита тя уплашено.

Хрътката се засмя.

— Знам само кой я изгуби. Аз.

„Никога не съм го виждала толкова пиян. Легнал е в леглото ми. Какво ли иска от мен?“

— Какво сте изгубили?

— Всичко. — Ужасната изгорена страна на лицето му се беше превърнала в маска от засъхнала кръв. — Проклетото джудже. Трябваше отдавна да го убия. Преди години.

— Казват, че е мъртъв.

— Мъртъв ли? Не. Майната му. Не го искам мъртъв. — Избута каната настрана. — Искам го изгорял. Ако боговете са добри, ще го изгорят, но аз няма да съм там да видя. Аз си отивам.

— Отивате си? — Тя се опита да се измъкне, но ръцете му бяха железни.

— Малкото птиченце все повтаря каквото му кажат. Отивам си, да.

— Къде ще отидете?

— Където и да е, само не и тук. Далече от огньовете. През Желязната порта ще изляза, предполагам. Някъде на север, където и да е.

— Не можете да излезете — отвърна Санса. — Кралицата е затворила Стегата на Мегор, градските порти също са затворени.

— Не и за мен. Ще бъда с белия си плащ. А имам и това. — Той потупа меча си. — Всеки, който се опита да ме спре, е мъртъв. Освен ако не гори. — Засмя се горчиво.

— Защо сте дошли тук?

— Ти ми обеща песен, малко птиченце. Забрави ли?

Тя не го разбра. Не можеше да му запее точно сега, тук, когато небето кипеше в пламъци, когато навън умираха стотици и хиляди хора.

— Не мога — отвърна тя. — Пуснете ме, плашите ме.

— Теб всичко те плаши. Погледни ме. Погледни ме.

Маската от кръв скриваше повечето белези, но очите му бяха отворени широко и ужасяващи. Санса подуши мириса му: пот, вкиснало вино, повърнато и кръв, кръв, кръв.

— Бих могъл да те пазя — изхриптя той. — Всички ги е страх от мен. Никой няма да ти посегне, защото ще го убия. — Придърпа я към себе си и за миг тя помисли, че иска да я целуне. Беше твърде силен, за да упорства. Санса притвори очи, за да се свърши, но не стана нищо. — Още не можеш да понесеш гледката, така ли? — чу тя хрипа му. Той изви ръката й, обърна я и я хвърли на леглото. — Ще си я получа тази песен. Флориан и Джонквил, каза. — Беше извадил камата и я опря в гърлото й. — Пей, птиченце. Пей, ако искаш да живееш.

Гърлото й бе пресъхнало и стегнато от страх, и всички песни, които беше знаела, изчезнаха от ума й. „Моли ви, не ме убивайте — искаше й се да закрещи, — моля ви.“ Усети как той притисна острието в гърлото й и тя затвори очи… и си спомни. Не беше песента за Флориан и Джонквил, но беше песен. Гласът й зазвуча немощен, тънък и треперлив в ушите й.

Майко мила, извор на милостта,

тебе молим, синовете ни спаси от бран.

Възпри стрели и мечове,

с щастливи дни дари ги.

Мила майко, женска сила,

в тази свада щерките ни защити,

яростта смири и укроти гнева,

всички ни на кротост научи.

Другите куплети беше забравила. Когато гласът й заглъхна, се уплаши, че Хрътката може да я убие, но след миг той махна камата от гърлото й, без да каже дума.

Някакъв инстинкт я накара да вдигна ръка и да погали бузата му с пръсти. В стаята беше твърде тъмно, за да го види, но усети допира на лепкавата кръв и влагата, която не беше кръв.

— Малко птиченце — повтори той хрипливо, като стържеща по камък стомана. После се надигна от леглото. Санса чу как се разкъса някакъв плат и след това — отдалечаващи се стъпки.

Когато изпълзя от леглото си, много по-късно, беше съвсем сама. Намери плаща му на пода, усукан и разкъсан, бялата вълна бе оцапана с кръв и кал. Небето отвън вече бе станало по-тъмно, с няколко бледозелени призрака, танцуващи на фона на звездите. Духаше мразовит вятър и биеше капаците. На Санса й стана студено. Тя изтръска скъсаното наметало, уви се и се сгуши трепереща на пода.

Колко дълго беше седяла така не знаеше, но след време чу някъде далече в града да бие камбана. Кънтеше глухо с бронзовия си тътен и с всеки нов удар звукът долиташе все по-бързо и по-бързо. Санса тъкмо се чудеше какво ли може да означава това, когато запя нова камбана, после трета и гласовете им се понесоха над хълмове и низини, по алеите и над кулите, из всяко ъгълче на Кралски чертог. Тя захвърли наметалото и отиде до прозореца.

Първото бледо зарево вече се виждаше на изток и сега вече биеха камбаните и на Червената цитадела, включиха се и те в пороя от звуци, леещ се от седемте кристални кули на Великата септа на Белор. Камбаните бяха били, когато умря крал Робърт, спомни си тя, но сега беше различно, не беше онзи бавен и скръбен звън на умряло, а радостен тътен. Чу и човешки викове по улиците, и нещо, което можеше да бъде само възгласи на възторг.

Вестта й донесе сир Донтос. Влезе залитайки през отворената врата, хвана я в отпуснатите си ръце, завъртя я из стаята и заграчи толкова несвързано, че Санса не разбра и една дума. Пиян беше като Хрътката, но неговото пиянство беше щастливо. Тя остана без дъх и замаяна, когато най-сетне я пусна.

— Какво става? — Санса се хвана за пилона на леглото. — Какво се е случило? Кажи ми!

— Свърши се! Край! Свърши се! Градът е спасен. Лорд Станис е мъртъв, лорд Станис е избягал — никой не знае и никой не го интересува, войската му е разбита, опасността си отиде. Изклани са, пръснали са се, разбягали са се. О, тези ярки знамена! Знамената, моя Джонквил, знамената! Вино имаш ли? Трябва да пием за този ден, да. Това означава, че си спасена, не разбираш ли?

— Кажи ми какво става! — викна Санса.

Сир Донтос се засмя, заподскача и за малко не падна.

— Дойдоха през пепелищата, докато реката гореше. Станис тъкмо я прекосяваше, и те го удариха в гръб. О, защо не съм рицар отново, да бях част от този триумф! Казват, че собствените му хора почти не са оказали съпротива. Някои побягнали, но повечето преминали на тяхна страна, викайки името на лорд Ренли! Какво ли трябва да си е помислил Станис, когато е чул това? Разбрах го от Озни Черно котле, който го чул от сир Озмунд, но сир Бейлон се върна и хората му разправят същото, и златните плащове — също. Спасени сме, скъпа! Дошли са по Пътя на розата по реката, през изгорените от Станис поля, пепелта се вдигала от копитата им и доспехите им били посивели, но… о-о-о! Знамената им били ярки, златната роза и златният лъв, и всички други, дървото на Марбранд и Роуан, ловецът на Тарли и гроздовете на Редвин, и дъбовият лист на лейди Оукхарт. Всички мъже на запада, цялата сила на Планинския рай и на Скалата на Кастърли! Самият лорд Тивин водел дясното им крило по северния бряг на реката, Рандил Тарли командвал центъра, а Мейс Тирел лявото крило, но битката спечелил авангардът. Пронизали Станис както пика пронизва тиква, виели като демони! И знаеш ли кой водел авангарда? Знаеш ли? Знаеш ли?

— Роб? — Беше прекалено да се надява на това, но…

— Бил е самият лорд Ренли! Лорд Ренли в зелените си доспехи, с пламъците, танцуващи по златните му еленови рога! Лорд Ренли с дългото копие! Казват, че той лично убил сир Гиард Мориген в двубой и още дузина други рицари. Ренли е бил, Ренли, Ренли! О! Знамената, скъпа ми Санса! О! Защо пак не съм рицар!