Джордж Р. Р. Мартин
Сблъсък на крале (60)

ТИРИОН

Неподвижен като водоливник, Тирион Ланистър беше клекнал на зъбера на крепостната стена. Отвъд Калната порта и овъглената пустош на доскорошния рибен пазар и пристанищните скели самата река сякаш беше пламнала. Половината от флотата на Станис гореше заедно с повечето от корабите на Джофри. Целувката на адския огън превръщаше гордите кораби в погребални клади, а хората — в живи факли. Въздухът беше изпълнен с дим, стрели и писъци.

Простолюдие и знатни капитани щяха да видят как вихърът на зелената смърт се носи надолу по течението към техните салове, гемии и баржи, повлечени от бързея на Черна вода. Дългите бели гребла на мирските галери бляскаха като крака на стоножки в усилието си да се измъкнат, но напразно. Стоножките нямаха къде да избягат.

Под стените на града бушуваха пожари — там където бяха избухнали бъчви с горящ катран, но зноят на адския огън ги смали до тлеещи свещи в запалена къща, оранжевите им и пурпурни пряпорци се вееха дрипави на фона на нефритовата гибел. Ниските облаци улавяха цвета на пламналата река и застилаха небето със зловещо красиво зелено сияние. „Ужасна красота. Като драконов огън.“ Тирион се зачуди дали Егон Завоевателя е изпитвал същото, когато се е носел над Полето на огъня.

Нажеженият като лъх от отворена пещ вятър повдигна пурпурното му наметало и плесна оголеното му лице, но той не можеше да се насили да го отвърне. Едва забелязваше златните плащове с техните възгласи на възторг по скелетата. Нямаше глас да се присъедини към тях. Победата беше половинчата. „Все още нищо не е свършило.“

Видя как пламъците жадно погълнаха още един от тромавите кораби, натъпкан с презрелите плодове на крал Ерис. Над реката се вдигна фонтан от горящ нефрит, толкова ярък, че трябваше да заслони очите си. Огнени пера, високи по тридесет-четиридесет стъпки, заиграха безумния си танц над водите, сред пукот и съсък. За няколко мига заглушиха писъците. Във водата имаше стотици хора, давеха се, горяха или и двете.

„Чуваш ли добре крясъците им, Станис? Виждаш ли ги как горят? Това беше колкото мое дело, толкова и твое.“ Тирион знаеше, че някъде сред кипящото гъмжило мъже на юг от Черна вода Станис също гледа. Той не притежаваше неистовата жажда за битка като брат си Робърт. Щеше да командва от тила, също както предпочиташе да прави лорд Тивин. Най-вероятно сега седеше на гърба на коня си, в ярки доспехи и с корона на главата. „Корона от червено злато, казва Варис, с върхове с форма на пламъци.“

— Корабите ми — чу се кресливият глас на Джофри — беше се присвил с личната си охрана зад амбразурите. Златното кръгче на кралския му сан красеше бойния му шлем. — Гори моят „Кралски десант“, „Кралица Церсей“, „Верни“. Вижте, онова там е „Морското цвете“! — Той посочи с новия си меч зелените пламъци, заблизали златистия корпус на „Морско цвете“. Капитанът го беше подкарал нагоре по течението, но не достатъчно бързо, за да избяга от адския огън.

Тирион разбираше, че корабът е обречен. „Нямаше друг начин. Ако не бе излязъл напред да ги пресрещне, Станис щеше да усети клопката.“ Стрелата можеш да я прицелиш, както и копието, дори и камъка от катапулта, но адският огън действаше по своя воля. Пуснеш ли го, излизаше от човешки контрол.

— Не можеше да се избегне — каза той на племенника си. — Нашият флот все едно беше обречен.

Макар да бе кацнал на зъбера — беше твърде нисък, за да вижда над каменните перила между бойниците и затова заповяда да го вдигнат — пламъците, пушекът и хаосът на битката му пречеха да види какво става надолу по реката под замъка. Но го беше виждал хиляда пъти в ума си. Брон щеше да подкара волските впрягове в мига, в който флагманският кораб на Станис преминеше под Червената цитадела; веригата беше тромава и тежка и огромните макари щяха да се превъртат бавно, със стържене и тропот. Цялата флота на узурпатора щеше да е преминала, когато металните брънки се покажеха над водата. Щяха да излизат една по една, вода и кал да капят от тях, брънка по брънка, една след друга, докато цялата огромна верига не се изпънеше здраво. Крал Станис щеше да вкара — и вече беше вкарал флотата си в Черна вода, но нямаше да може да я изтегли.

Въпреки всичко част от тях се измъкваха. Речните течения са капризни, а адският огън не се разпространяваше равномерно, както Тирион се беше надявал. Главното русло беше пламнало изцяло, но немалко от мирските галери успяха да се изтеглят към южния бряг и се мъчеха да се спасят, а поне осем кораба бяха акостирали под градските стени. „Акостирали или разнебитени — все едно, стоварват хора на брега.“ По-лошото беше, че немалка част от южното крило на първите две бойни линии на противника бе избягала от пъкъла нагоре по течението. На Станис щяха да му останат тридесет-четиридесет галери: повече от достатъчно, за да прехвърли цялата си войска, когато им се върнеше куражът.

Това, виж, щеше да отнеме малко време. Дори най-храбрите щяха да са отчаяни, след като пред очите им адският камък погълне хиляди техни съратници. Халайн твърдеше, че понякога веществото горяло с такава жар, че плътта се топяла като лой. И въпреки това…

Колкото до собствените му хора, Тирион не хранеше илюзии. „Ако битката вземе, че се вгорчи, ще се прекършат и ще се прекършат лошо“, беше го предупредил Джейслин Байуотър. Следователно единственият начин да я спечели беше да се погрижи битката да си остане сладка — отначало докрай.

Вече се мяркаха тъмните силуети, прииждащи през овъглените руини на крайбрежните кейове. „Време е за нов излаз“ — помисли Тирион. Мъжете бяха най-уязвими, докато стъпват залитайки на брега, преди още да са се окопитили. Не биваше да им дава възможност да се прегрупират на северния бряг.

Той скочи от зъбера.

— Съобщете на лорд Джейслин че имаме противник по речния фронт — каза той на един от вестоносците. На друг нареди: — Предайте моите поздрави на сир Арнолд и го помолете да извърне Курвите на тридесет градуса западно. — Ъгълът щеше да им позволи да хвърлят по-надалече, макар и не чак през реката.

— Мама ми обеща, че мога да разполагам с Курвите — заяви Джофри. Тирион се стъписа, като видя, че кралят пак е вдигнал забралото на шлема си. Момчето несъмнено се печеше в тази тежка стомана… но последното, което му трябваше сега, бе някоя стрела да се забие в окото на племенника му.

Дръпна забралото надолу и то издрънча.

— Това да го държите затворено, ваша милост; скъпата ви особа е ценна за всички нас. — „А и няма нужда да го разваляш това красиво личице.“ — Спокойно, Курвите са си твои. — Моментът беше подходящ; да се хвърлят повече горящи гърнета по пламналите кораби изглеждаше безсмислено. Джоф бе заповядал да изкарат голи Рогатите мъже на площада при катапултите и да им наковат еленови рога на главите. Когато ги доведоха пред Железния трон за съд, кралят им обеща, че ще ги прати на Станис. Един човек не беше толкова тежък, колкото буре с катран или голям камък, и можеше да се хвърли много по-надалече. Някои от златните плащове бяха започнали да залагат дали предателите ще прелетят над Черна вода чак до отсрещния бряг. — Но побързайте с това, ваша милост — каза той на Джофри. — Много скоро катапултите отново ще ни потрябват за хвърляне на камъни. Дори адският огън не гори вечно.

Джофри тръгна щастлив, придружен от сир Мерин, но Тирион хвана сир Озмунд за китката, докато се обръщаше да ги последва.

— Каквото и да се случи, пазете му живота и го дръжте там, ясно?

— Както заповядате. — Сир Озмунд се усмихна.

Тирион беше предупредил Трант и Черното котле какво ще ги сполети, ако позволят и косъм да падне от главата на краля. А освен тях Джофри имаше дузина златни плащове ветерани, чакащи в подножието на стълбището. „Пазя нещастното ти копеле, доколкото мога, Церсей — помисли той с горчивина. — Дано и ти да направиш същото с Алайая.“

Скоро след като Джоф се махна, един от вестоносците дотича задъхан.

— Милорд, бързо! Свалиха хора на терена за турнирите. Стотици! Понесли са овен към Кралската порта.

Тирион изруга и забърза с тромави патешки крачки към стълбите. Долу чакаше Подрик Пейн с конете. Препуснаха в галоп по Речната улица, с Под и сир Мандън Муур по петите им. Къщите тънеха в зелени сенки, хора нямаше: Тирион беше заповядал да държат улиците празни, за да могат бранителите по-лесно да се придвижват от една порта към друга. Въпреки това, докато стигнат до Кралската порта, вече се чуваше глухо думкане на дърво в дърво, което му подсказа, че овенът е влязъл в действие. Стонът на грамадните панти звучеше като хрипове на умиращ гигант. Площадът зад порталната кула беше пълен с ранени мъже, но той видя и конни редици. Не всички тук бяха пострадали. Имаше и достатъчно наемници в златни плащове, за да се оформи силна колона.

— Строй се! — викна той, след като скочи от седлото. — Кой командва тук? Пригответе се за излаз.

— Не.

Една сянка се отдели от сенките покрай стената — висок мъж в тъмносива броня. Сандор Клегейн. Свали шлема си и го пусна на земята. Стоманата беше осаждена и очукана, лявото ухо на озъбеното псе бе откършено. Над едното око Хрътката имаше рана и кръвта се беше спекла като червено-кафява маска върху старите белези от изгоряло.

— Майната му на всичко — изхриптя Клегейн. — И на тебе съшо.

До него пристъпи един от наемниците.

— Бяхме навън, милорд. Три пъти. Половината ни хора загинаха или са ранени. Адският огън гърмеше навсякъде, конете пищяха като хора и хората като коне…

— Да не мислиш, че сме ви наели, за да се биете на турнир? Може би трябва да ви сервирам изстудено мляко и боровинки? Качвай се на шибания си кон! Ти също, куче.

Кръвта по лицето на Клегейн лъщеше червена, но очите му се бяха подбелили. Той извади дългия си меч.

„Уплашен е — помисли стъписано Тирион. — Хрътката е уплашен.“ Опита се да им обясни защо се налага.

— Донесли са овен при портата, чувате ги. Трябва да ги разпръснем…

— Отворете портата. Като влязат вътре, ги обкръжете и ги избийте. — Хрътката заби острието на меча в земята и се подпря — едва се държеше на краката си. — Загубих половината си хора. И коня си. Повече в оня огън не влизам.

Сир Мандън Муур пристъпи до Тирион, в безукорно бялата си броня.

— Кралската ръка ти заповядва.

— Майната му на Кралската ръка. — Здравата, неоплескана с кръв половина от лицето на Хрътката беше пребледняла като платно. — Някой да ми донесе пиене. — Един златен плащ му подаде чаша, Клегейн глътна, изплю и я хвърли. — Вода? Майната ви на водата! Вино ми донесете!

„Мъртъв е, макар и да е на крака.“ Тирион вече го разбра. „Раната, огънят… с него е свършено, трябва да намеря някой друг, но кого? Сир Мандън?“ Огледа мъжете и разбра, че няма да стане. Страхът на Клегейн ги беше потресъл. Без водач те също щяха да откажат, а сир Мандън… опасен мъж, беше му казал Джайм, да, но не и мъж, когото другите мъже ще следват.

Чу поредния трясък в дървото. Помръкващото небе над стените се къпеше в зелено и оранжево сияние. Колко дълго щеше да издържи портата?

„Това е лудост — каза си той. — Но по-добре лудост, отколкото поражение. Поражението е смърт и позор.“

— Добре. Аз ще водя.

Ако си беше въобразявал, че това ще засрами Хрътката и ще му помогне да си върне доблестта, сгреши. Клегейн само се изсмя.

— Кой, ти?!

Тирион долови неверието по лицата им.

— Аз. Сир Мандън, вие ще носите кралското знаме. Под, донеси ми шлема. — Момчето затича покорно. Хрътката изгледа Тирион с бялото на очите си. Сир Мандън му помогна да се качи на коня.

— Строй се! — изрева Тирион.

Високият му дорест жребец беше с метални набузници и плетена ризница. Пурпурна коприна покриваше задницата му и чула. Високото седло беше позлатено. Подрик Пейн му подаде шлема и щита, от тежък дъб и с изрисувана в средата златна ръка на червено поле, обкръжена от златни лъвчета. Той подкара коня в кръг, оглеждайки малкия отряд. Едва шепа мъже се бяха отзовали на командата му, не повече от двадесетина. Седяха на конете си и го гледаха като Хрътката. Той погледна презрително останалите — рицарите и наемниците, излизали с Клегейн.

— Разправят, че съм половин мъж — каза той. — Какво излиза тогава, че сте вие?

Това вече ги засрами. Един от рицарите мълчаливо се присъедини към тях. Двама наемници го последваха. След тях — още. Кралската порта се разтърси отново. След още няколко мига отрядът на Тирион се беше удвоил. Беше ги хванал в капана си. „Щом аз се бия, и те трябва да се бият, иначе излиза, че са по-долу от едно джудже.“

— Няма да чуете да викам името на Джофри — каза им той. — Нито ще чуете да рева за Скалата на Кастърли. Станис иска да опустоши вашия град и вратата, която блъска, е вашата врата. Затова елате с мен и да убием тоя кучи син!

Тирион измъкна тежката си секира, обърна жребеца и препусна към задната порта. Мислеше, че го следват, но не посмя да погледне назад.