Джордж Р. Р. Мартин
Сблъсък на крале (50)

ТИРИОН

— Гледай да не умреш глупаво, че ще нахраня с тялото ти козите — закани се Тирион, когато първият товар Каменни врани се отблъсна от кея.

Шага се засмя.

— Получовек няма кози.

— Ще намеря няколко специално за тебе.

Съмваше се и светлите вълни блещукаха по речната повърхност, разбиваха се под коловете и се сливаха отново, щом салът отминеше. Тимет беше отвел своите Горени мъже в кралския лес преди два дни. Предния ден Черните уши и Лунните братя също бяха заминали. Днес бе ред на Каменните врани.

— Каквото и да правите, не се опитвайте да започвате сражение — каза Тирион. — Удряйте лагерите им и обоза. Ловете съгледвачите им в засада и окачвайте телата им по дърветата, обикаляйте ги и избивайте изостаналите. Искам повече нощни атаки, толкова много и толкова изненадващи, че да ги е страх да спят.

Шага сложи лапата си на темето му.

— Всичко туй аз го знам от Долф, син на Хоглър, още отпреди да ми порасте брадата. Точно така се воюва в Лунните планини.

— Кралският лес не е Лунните планини и вие няма да се биете с Млечните змии и Рисуваните кучета. И слушайте водачите, които съм ви пратил — те ги познават тези гори, както вие планините си. Слушай съвета им и ще ти служат добре.

— Шага ще слуша паленцата на Получовека — обеща сериозно планинският воин. Време беше и той да качи коня си на сала. Тирион ги изгледа как отиват към средата на Черна вода. Нещо го жегна в стомаха, когато Шага се стопи в утринната мъгла. Без своите хора от клановете щеше да се чувства като гол.

Все още разполагаше с наемниците на Брон, наброяващи вече близо осемстотин, но те бяха пословично изменчиви. Тирион беше направил каквото можа, за да купи верността им — обеща на Брон и на най-добрите му мъже земи и рицарски санове, след като спечелят битката. Пиха от виното му, смяха се на шегите му и си викаха един на друг сир, докато не започнаха да залитат… всички освен Брон, който само се беше усмихнал с нахалната си усмивка — и след това каза:

— За това рицарство ще убиват, но не си мисли, че ще умрат.

Тирион не хранеше подобни заблуждения.

Златните плащове бяха почти толкова несигурно оръжие. Шест хиляди мъже в Градската стража благодарение на Церсей, но едва на четвъртина от тях можеше да се разчита.

— Все се разкрива по някой предател, макар че има и такива, дето и паякът ти няма да ги открие — беше го предупредил Байуотър. — Но има и стотици, дето са по-зелени от зелената трева, хора, които са се записали заради хляба, ейла и сигурността. Никой не обича да изглежда страхливец в очите на приятелите си, затова отначало ще се бият много храбро, докато всичко е само бойни рогове и веещи се знамена. Но ако битката се закучи, ще се прекършат, и ще се прекършат лошо. Един да си хвърли копието и да побегне, ще го последват още хиляда.

Разбира се, в Градската стража имаше и опитни ветерани, ядрото от двете хиляди, които бяха получили златните си плащове от Робърт, не от Церсей. Но дори и те… един страж все още не е воин, обичаше да казва лорд Тивин Ланистър. Колкото до рицари, скуайъри и ратници, Тирион разполагаше с не повече от триста. Скоро щеше да му се наложи да провери истинността на друга любима бащина поговорка: „Един мъж на стената струва колкото десет под нея“.

Брон и ескортът чакаха на кея между тълпата просяци, пъчещи гърди пристанищни курветини и кресливите рибарски жени, продаващи пресния улов. Рибарските жени вършеха повече работа от всички останали, взети заедно. Купувачите сновяха между бъчви и кошове и се пазаряха за охлюви, миди и речна щука. След като в града не идваше друга храна, цената на рибата се беше вдигнала десет пъти повече, отколкото преди войната, и продължаваше да расте. Онези, които имаха пари, слизаха до речния бряг сутрин и вечер, с надеждата, че ще се върнат у дома я с няколко змиорки, я с котле раци. Които нямаха, се въртяха между кошовете с надеждата, че ще откраднат, или просто чакаха под стените.

Златните плащове заразчистваха пътя му през хорската гмеж. Тирион се стараеше да не обръща внимание на ропота и ругатните. От тълпата изхвърча една слузеста гнила риба. Падна в краката му и се пръсна на късове. Той я прекрачи с погнуса и се качи на седлото. Деца с подути коремчета дотичаха и се сбиха за вонящите парчета.

След като се качи на коня, Тирион се загледа към речния бряг. В утринния въздух кънтяха чуковете на множеството дърводелци по скелето на бойниците над Калната порта. От тях имаше полза. Много по-недоволен остана от паянтовите съборетини, израснали зад кейовете и прилепили се до градските стени като раци по корпуса на някой кораб: гостилнички и бардаци, сергии и пивници, колиби, където най-евтините курви си разчекваха краката за жалък петак. „Всичко това трябва да се омете.“ Иначе на Станис нямаше да му трябват стълби, за да щурмува стените.

Извика Брон.

— Събери стотина души и изгори всичко, което видиш между реката и градските стени. — Махна с дебелите си пръсти и обгърна цялата крайречна нищета. — Искам нищо да не остане тук, разбра ли?

Чернокосият наемник завъртя замислено глава.

— На собствениците няма много да им хареса.

— Знам, че няма да им хареса. Тъкмо ще имат още един повод да проклинат дяволския маймунски демон.

— Някои може да се бият.

— Погрижи се да загубят.

— Какво да правим с тия, дето живеят тук?

— Остави им разумен срок да си пренесат вещите и след това ги разкарайте. Гледай, ако може, да не убивате никого — те не са ни врагове. И никакви изнасилвания! Дръж хората си, по дяволите!

— Те са наемници, а не септони — каза Брон. — Другия път ще ми кажеш и трезви да ги държа.

— Няма да навреди.

Тирион съжаляваше, че не може лесно да направи градските стени два пъти по-високи и три пъти по-дебели. Макар че това май нямаше значение. Масивните стени и високите кули не бяха спасили Бурен край, нито Харънхъл, нито дори Зимен хребет.

Зимен хребет го помнеше, какъвто го бе видял последния път. Не толкова гротескно огромен като Харънхъл, нито толкова стабилен и несъкрушим като Бурен край, но все пак в тези стени се долавяше някаква сила, внушаваха чувството, че зад тях човек е в пълна безопасност. Новината за падането на замъка го бе разтърсила. „Боговете дават с едната ръка и взимат с другата“, бе промърморил Тирион, когато Варис му го каза. Бяха дали на Старките Харънхъл и им бяха взели Зимен хребет. Лоша замяна.

Новината безспорно трябваше да го зарадва. Сега на Роб Старк щеше да му се наложи да се обърне на север. Що за крал щеше да е, ако не можеше да защити собствения си дом и огнище? Означаваше облекчение за запада, за дома Ланистър и все пак…

Тирион имаше съвсем смътен спомен за Теон Грейджой от времето, прекарано при Старките. Незрял младеж, вечно усмихнат, опитен с лъка. Не можеше да си го представи като владетел на Зимен хребет. Господарят на Зимен хребет открай време беше Старк.

Помнеше тяхната гора на боговете — високите смърчове в бронята на сиво-зелените игли, грамадните дъбове, глоговите трънаци и ясените, стройните като войници борове, а в центъра — дървото на сърцето, стоящо като замръзнал във времето великан. Помнеше дори мириса на това място, землист и унил, мирис на векове, помнеше и колко мрачна беше онази гора дори в ясен ден. „Онази гора беше Зимният хребет. Тя беше северът. Никога не съм се чувствал толкова не на място, колкото когато стъпих в нея, като нежелан натрапник.“ Зачуди се дали хората на Грейджой също ще го почувстват. Замъкът можеше да е техен, но не и гората на боговете. Не и след година, след десет или след петдесет.

Тирион Ланистър бавно подкара коня си към Калната порта. „Зимен хребет за теб е нищо — напомни си той. — Радвай се, че е паднал, и се погрижи за собствените си стени.“ Портата беше отворена. На пазарния площад стояха един до друг три огромни катапулта и краищата им надничаха над бойниците като клюнове на чудовищни птици. Изхвърлящите им лостове бяха направени от стари дъбове и обковани с желязо, за да не се кършат. Златните плащове ги бяха нарекли „Трите курви“, защото щели да предложат на Станис доста похотливо посрещане. „Така поне се надяваме.“

Тирион сръга коня с пети, подкара в тръс през Калната порта и навлезе в човешкото гъмжило. След като подмина Курвите, тълпата оредя.

Връщането в Червената цитадела мина без неприятности, но в Кулата на Ръката завари дузина разгневени търговски капитани, чакащи в приемната му, за да протестират за заграбването на корабите си. Той искрено им се извини и обеща да им се отплати щедро, след като свърши войната. Това не ги успокои много.

— А ако загубите, милорд? — попита един браавосец.

— Тогава си поискайте компенсацията от крал Станис.

Докато се отърве от тях, камбаните вече биеха и Тирион разбра, че ще закъснее за въвеждането. Той се заклатушка през двора почти на бегом и влезе в септата на замъка тъкмо когато Джофри закопчаваше бели копринени плащове на двамата най-нови членове на Кралската си гвардия. Ритуалът, изглежда, изискваше всички да стоят прави, затова Тирион не можа да види нищо освен стена от придворни задници. От друга страна, когато новият Върховен септон приключеше заниманията си с двамата рицари, след като изслушаше клетвите им и ги помажеше, той щеше да е в добра позиция да излезе пръв през вратата.

Одобряваше избора на Церсей сир Бейлон Сван да заеме мястото на убития Престън Грийнфилд. Сванови бяха погранични лордове: горди, силни и много предпазливи. Под предлог, че го е съборила болест, лорд Гулян Сван беше останал в замъка си, без да се меси във войната, но най-големият му син беше тръгнал с Ренли, а сега със Станис, а Бейлон, по-младият, служеше в Кралски чертог. Ако имаше трети син, Тирион подозираше, че щеше да е при Роб Старк. Това сигурно не беше най-достойният курс, но показваше благоразумие: който и да спечелеше Железния трон, Сванови смятаха да оцелеят. В добавка към знатното си потекло сир Бейлон беше доблестен, учтив и опитен с оръжията: добър с пиката, още по-добър с боздугана и върховен с лъка. Щеше да служи с доблест и кураж.

Уви, Тирион не можеше да каже същото за втория избор на Церсей. Сир Озмунд Черното котле изглеждаше много внушително. Беше висок шест стъпки и три пръста, мускулест и жилав, а клюнестият му нос, рунтавите вежди и острата му кафява брада му придаваха свиреп вид, докато не се усмихнеше. С долния си произход той изцяло зависеше от Церсей за израстването си и несъмнено това беше причината за избора й.

— Сир Озмунд е колкото смел, толкова и верен — беше казала тя. И беше права. За съжаление. Милият сир Озмунд беше издавал тайните й на Брон от деня, в който го беше наела, но Тирион точно това не можеше да й каже.

Смяташе, че няма причина да се оплаква. Назначението му беше осигурило още едно ухо близо до краля, при това неизвестно за сестра му. А дори сир Озмунд да се окажеше страхливец, нямаше да е по-лош от сир Борос Блънт, който в момента обитаваше една тъмница в Росби. Сир Борос беше придружавал Томен и лорд Джилс, когато сир Джейслин Байуотър и неговите златни плащове ги изненадаха, и беше предал поверения му принц с готовност, която щеше да разгневи сир Баристан Селми толкова, колкото разгневи Церсей. Един рицар на Кралската гвардия трябваше да умре в защита на краля и на кралската фамилия. Сестра му беше настояла Джофри да отнеме на Блънт белия му плащ поради измяна и страхливост. „А сега го подменя със също толкова кух човек.“

Молитвите, клетвите и помазванията, изглежда, щяха да изядат почти целия предобед. Скоро краката на Тирион го заболяха и той запремества нервно тежестта си от единия крак на другия. Лейди Танда стоеше няколко реда напред, но дъщеря й не беше с нея. Беше се надявал да зърне Шае. Варис го уверяваше, че е добре, но той предпочиташе да се убеди с очите си.

— По-добре слугиня на дама, отколкото момиче в кухнята — отвърна Шае, когато Тирион й разказа за плана на евнуха. — Мога ли да си взема коланчето със сребърните цветя и златното герданче с черните диаманти, за които ми каза, че отиват на очите ми? Няма да ги нося, ако кажеш, че не бива.

Колкото и да не обичаше да я разочарова, Тирион трябваше да изтъкне, че макар лейди Танда несъмнено да е умна жена, дори и тя може да се учуди защо една слугиня има повече накити от дъщеря й.

— Избери си две-три рокли и нищо повече — заповяда й той. — Вълна и никаква коприна, хермелин или кожа. Останалото ще ти го пазя в покоите си, когато идваш при мен. — Не беше отговорът, който искаше да чуе Шае, но поне щеше да е в безопасност.

Когато ритуалът най-после приключи, Джофри излезе важно със сир Бейлон и сир Озмунд в новите им бели плащове, а Тирион се задържа, за да поговори с новия Върховен септон (който беше негов избор и достатъчно благоразумен, за да се досеща кой маже меда на хляба му).

— Искам боговете да са на наша страна — каза му грубо Тирион. — Да им кажеш, че Станис се е заклел да изгори Великата септа на Белор.

— Вярно ли е, милорд? — попита Върховният септон, свит човечец с рехава бяла брада и сбръчкано лице.

Тирион сви рамене.

— Напълно е възможно. Станис изгори гората на боговете в Бурен край като жертвен дар на Господаря на Светлината. След като можа да оскърби старите богове, защо да щади новите? Това им кажи. Кажи им, че всеки човек, който смята да помага на узурпатора, изменя на боговете, както и на законния си крал.

— Ще им кажа, милорд. И ще им заповядам да се молят за здравето на краля, както и на Ръката му.

Пиромантът Халайн го чакаше в солария, а майстер Френкен беше донесъл писма. Алхимика остави да почака още малко, докато прочете какво са му донесли гарваните. Имаше едно старо писмо от Доран Мартел, който го предупреждаваше, че Бурен край е паднал, и друго, много по-интригуващо, от Бейлон Грейджой на Пайк, който се титулуваше „Крал на Островите и на Севера.“ Канеше крал Джофри да изпрати свой посланик на Железните острови, за да уговорят границите между двете владения и да обсъдят възможен съюз.

Тирион прочете писмото три пъти и го остави настрана. Корабите на лорд Бейлон щяха да са от голяма помощ срещу флотата на Станис, опнала платна от Бурен край, но те бяха на хиляди левги оттук, от другата страна на Вестерос, а Тирион съвсем не беше сигурен, че му се иска да предаде половината владение. „Това май трябва да го изсипя в скута на Церсей или да го представя на съвета.“

Чак тогава покани Халайн с последните сметки от алхимиците.

— Това не е възможно — заяви Тирион, след като огледа таблиците. — Почти тринадесет хиляди гърнета? Вие за глупак ли ме взимате? Няма да плащам с кралското злато за празни гърнета и помия, запечатана с восък, предупреждавам ви.

— Не, не — заграчи Халайн, — сумите са точни, кълна се. Напоследък извадихме, хм, голям късмет, милорд Ръка. Намери се още един склад на лорд Росарт, повече от триста гърнета. Под Драконова яма! Някакви курви използвали развалините да забавляват там клиентите си и един от тях пропаднал през гнилия под в едно мазе. Когато опипал гърнетата, помислил ги за вино. Бил толкова пиян, че счупил печата и отпил малко…

— Имаше един принц, който го опита веднъж — каза сухо Тирион. — Не съм виждал дракони да се вдигат над града, тъй че май и този път не е подействало. — Драконова яма се намираше на билото на хълма на Ренис и беше изоставена от век и половина. Мястото не бе лошо за склад на адски огън, дори по-добро от повечето други, но щеше да е по-мило от страна на покойния лорд Росарт, ако все пак беше казал на някого. — Триста гърнета, казваш? Това все още не се връзва със сумите. Вие сте с няколко хиляди гърнета по-напред от предвиждането, което ми дадохте на последната ни среща.

— Да, да, така е. — Халайн отри бледото си чело с ръкава на халата си на черни и червени ивици. — Но ние работим много усърдно напоследък, милорд Ръка…

— Това несъмнено би обяснило защо произвеждате много повече адски огън отпреди. — Тирион се усмихна и се взря в пироманта с разногледите си очи. — Въпреки че повдига въпроса защо не сте работили толкова усърдно досега.

Халайн имаше вид на гъба, поради което беше трудно човек да разбере как може да пребледнее повече, но той все пак успя някак.

— А, работехме, милорд Ръка, с братята ми работехме ден и нощ от самото начало, уверявам ви. Само че, хм, понеже направихме много адски огън, взехме, че станахме по-опитни, хм, и освен това… — алхимикът запристъпва неловко от крак на крак — някои заклинания, хм, древни тайни на нашия орден, много деликатни, много трудни, но необходими, за да стане веществото, хм, каквото трябва да бъде…

Тирион започна да губи търпение. Сир Джейслин Байуотър сигурно беше дошъл вече, а Желязната ръка не обичаше да чака.

— Да, имате си тайни заклинания. Чудесно. И какво?

— Ами те, хм, като че ли взеха да действат по-добре отпреди. — Халайн се усмихна плахо. — Не допускате, че наоколо има дракони, нали?

— Не, освен ако не сте намерили някой в Драконова яма. Защо?

— О, простете, просто си спомних какво ми каза веднъж Негова мъдрост Политор, още когато бях послушник. Попитах го защо толкова много наши заклинания не са, да речем, толкова ефективни, колкото ни уверяват древните ръкописи, а той каза, че е защото магията си е отишла от света, когато умрял последният дракон.

— Съжалявам че ще трябва да ви разочаровам, но дракони не съм виждал. Забелязах обаче, че Кралското правосъдие се мотае без работа. Ако някой от тези плодове, които ми продавате, се окаже пълен с нещо друго, а не с адски огън, ще съжалявате.

Халайн изхвърча толкова бързо, че едва не се блъсна в сир Джейслин… не, лорд Джейслин, не биваше да го забравя. Джейслин както винаги беше благословено прям. Беше се върнал от Росби, за да доведе нов набор копиеносци от именията на лорд Джилс и да си върне командването на Градската стража.

— Как е племенникът ми? — попита Тирион, след като обсъдиха защитата на града.

— Принц Томен е здрав и щастлив, милорд. Гледа си едно фавънче, което хората ми му донесоха от лов. Имал е едно преди, казва, но Джофри му съдрал кожата, за да му ушият елече. Понякога пита за майка си и все започва писма до принцеса Мирцела, но така и не може да ги довърши. Брат му обаче, изглежда, изобщо не му липсва.

— Уредихте ли подходящо нещата с него в случай, че загубим битката?

— Хората ми си получиха указанията.

— Които са?

— Заповядахте ми да не казвам на никого, милорд.

Това го накара да се усмихне.

— Доволен съм, че не го забравяте. — Ако Кралски чертог паднеше, сигурно щяха да го заловят жив. По-добре беше да не знае къде могат да намерят наследника на Джофри.

Варис се появи скоро след като лорд Джейслин излезе.

— Ама това хората са много вероломни! — проплака той вместо поздрав.

— Днес кой е предателят? — въздъхна Тирион.

Евнухът му подаде един свитък.

— То бива, бива, ама толкова вероломство… Тъжна песен за нашия век. Нима достойнството умря с бащите ни?

— Моя баща още не е умрял. — Тирион прегледа списъка. — Някои от тези имена са ми познати. Това са богати хора. Търговци, прекупвачи, занаятчии. Защо трябва да заговорничат срещу нас?

— Изглежда, са убедени, че лорд Станис трябва да победи, и искат да споделят победата му. Нарекли са се Рогатите мъже на коронования елен.

— Някой трябва да им каже, че Станис си е сменил герба. Могат да станат Горещите сърца. — Но въпросът не търпеше шеги. Тези Рогати мъже, изглежда, бяха събрали и въоръжили неколкостотин последователи, за да овладеят Старата порта в началото на битката и да пуснат противника в града. Сред имената в списъка беше и това на майстор-оръжейника Салореон. — Това май означава, че няма да си получа онзи ужасен шлем с демонските рога — оплака се Тирион, докато подписваше ареста на оръжейника.