Хю Лофтинг
Историята на доктор Дулитъл (4) (В която се разказва за неговия чудноват живот в родината и за удивителните му приключения в далечни и непознати страни)

Четвърта глава
Вест от Африка

Тази зима била наистина много студена. През една декемврийска нощ, когато всички седели край кухненското огнище и докторът им четял на глас от книгите, които сам бил написал на езика на животните, бухалът Ту-Ту внезапно се обадил:

— Шт! Какъв е този шум отвън?

Всички се ослушали; и скоро чули забързани стъпки, сякаш някой тичал. После вратата с трясък се отворила и вътре връхлетяло запъхтяно маймунчето Чи-Чи.

— Докторе! — извикал Чи-Чи. — Току-що получих вест от братовчед ми в Африка. Страшна болест е нападнала тамошните маймуни. Всички са се заразили — и мрат със стотици. Научили за тебе и те умоляват да отидеш в Африка и да спреш болестта.

— Кой донесе тази вест? — запитал докторът, докато свалял очилата си и поставял книгата на своя скут.

— Една лястовичка — казал Чи-Чи. — Чака вън на стряхата.

— Покани я край огъня — наредил докторът. — Сигурно е примряла от студ. Шест седмици вече откак лястовиците заминаха на юг.

И тъй, довели лястовицата, настръхнала и разтреперана; но колкото и да се страхувала отначало, тя скоро се стоплила, кацнала на полицата на камината и започнала да разправя.

Като свършила, докторът казал:

— Да-а, с удоволствие бих заминал за Африка, особено в това студено време. Ала страхувам се, че нямаме пари за билети. Подай ми касичката, Чи-Чи.

Маймунчето се покатерило по кухненския шкаф и я свалило от най-горната полица.

В нея нямало нищичко — нито едно пени!

— А пък аз бях сигурен, че са ни останали две пени — въздъхнал докторът.

— Вярно, имаше две пени — обадил се бухалът, — но ти ги изхарчи за дрънкалка на бебето на язовеца, когато му растяха зъби, не помниш ли?

— Забравил съм — казал докторът. — Боже, боже, каква беля са това парите! Но, както и да е. А може пък ако отида край брега, да намеря в заем някой кораб и с него да заминем за Африка. Едно време познавах един моряк, бебето му беше хванало шарка. Той може да ни отстъпи кораба си — бебето се оправи.

И така, рано на другата сутрин докторът тръгнал за морския бряг. А когато се върнал, казал на животните, че всичко е наред — морякът се съгласил да им заеме своето корабче.

Тогава крокодилът, маймунчето и папагалката страшно се зарадвали и викнали да пеят, защото щели да се върнат в Африка, тяхната родина. А докторът рекъл:

— Мога да взема само вас тримата — заедно с кучето Джип, гъската Даб-Даб, прасето Гъб-Гъб и бухала Ту-ту. Останалите животни, като например съселите и водните плъхове, и прилепите, ще трябва да си отидат в полето, където са родени, докато се върнем. Но тъй като повечето от тях спят през зимата, не вярвам да се разсърдят, а освен това Африка няма да им понесе добре.

Сега папагалката, която била стара и опитна морячка, започнала да изброява на доктора какво да вземе на кораба.

— Ще трябва да купиш голямо количество щурмански хляб — или, както го наричат, сухар — казала тя. — И месо в консерви, и непременно — котва.

— Надявам се корабът да си има котва — забелязал докторът.

— Може, но ти не забравяй да провериш — продължила Полинезия, — защото е извънредно важно. Без котва не можеш да спираш. А освен това ще ти трябва и камбана.

— Тя пък за какво ми е? — учудил се докторът.

— За да познаваш колко е часът — обяснила папагалката. — На всеки половин час отиваш и я удряш и тогава знаеш колко е часът. И си вземи повече въже — то винаги е от полза при морски пътешествия.

Замислили се откъде да намерят парите, с които да накупят всички тези неща.

— О, по дяволите! Пак пари! — извикал докторът. — Повярвайте! С радост заминавам за Африка, защото там няма да ни трябват пари. Ще ида да попитам бакалина дали ще почака за парите, докато се върнем. Не, май по-добре да пратя моряка да го пита.

Отишъл морякът да пита бакалина. И скоро се върнал с всички необходими неща.

Тогава животните събрали багажа и след като завъртели водните кранове, за да не замръзнат тръбите, и като затворили капаците на прозорците, те заключили къщата и предали ключа на стария кон, който живеел в конюшнята. А когато се уверили, че в плевника сеното ще му стигне за през цялата зима, те отнесли багажа си на морския бряг и се качили на кораба.

Продавача на котешка храна дошъл да ги изпрати и донесъл на доктора един голям кейк със сини сливи, защото му били казали — така обяснил той, — че в чужбина и да искаш, не можеш да намериш кейк със сини сливи.

Още щом се качили на кораба, прасето Гъб-Гъб попитало къде са леглата, понеже било вече четири след обед и то искало да си подремне, както винаги. Полинезия го завела долу във вътрешността на кораба и му показала леглата, наредени едно връз друго също като полици за книги до стената.

— О, не, та това не е легло! — извикал Гъб-Гъб. — Това е полица.

— Не е никаква полица. Леглата в корабите са само такива — обяснила папагалката. — Хайде, качвай се и лягай да спиш. Това се нарича „койка“.

— Знаеш ли, май вече не ми се спи — измърморил Гъб-Гъб. — Твърде много съм развълнуван. Ще ми се да ида горе и да видя как ще потеглим.

— Прав си, това е първият ти морски воаяж — съгласила се Полинезия. — Няма да мине много и ще свикнеш с този живот. — И тя поела по стълбите нагоре, като си тананикала следната песничка:

В какви ли не морета бродих —

и в Черно, и в Червено;

и остров Уайт го цял обходих,

видях реки и в жълто, и в пембено.

Сега Гренландия зад мене чезне

и стрелкам се отново в океана Син —

омръзнаха ми всички тия цветове безбрежни,

затуй при теб се връщам, моя Джин!

Тъкмо вече се канели да тръгнат, докторът изведнъж заявил, че трябва да слезе на брега и да иде да пита моряка за пътя към Африка.

Ала лястовичката казала, че вече много пъти била ходила до тази страна и ще им обясни как да стигнат там.

Тогава докторът наредил на Чи-чи да изтегли котвата — и пътешествието започнало.