Хю Лофтинг
Историята на доктор Дулитъл (12) (В която се разказва за неговия чудноват живот в родината и за удивителните му приключения в далечни и непознати страни)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Доктор Дулитъл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Story of Doctor Dolittle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor
Източник
bezmonitor.com

Библиотека вълшебници

Хю Лофтинг

Историята на доктор Дулитъл

Преведе от английски Жени Божилова

Второ издание

Коректор Донка Попова Редактор Добринка Савова-Габровска

Художник Симеон Спиридонов Художествен редактор Йова Чолакова

Технически редактор Иван Андреев

95375 26237

Код 11 6254-18-79

Националност английска.

Литературна група VI

Дадена за набор на 29. I. 1979. Подписана за печат на 5. V. 1979.

Излязла от печат на 25. V. 1979. Формат 1/16/70/100 — Печатни коли 9.50. Издателски коли 9.50. Цена 2.40 лв.

Издателство „Отечество“, София. бул. Г. Трайков №2а. ДПК „Д. Благоев“ — София

 

Hugh Lofting

THE STORY OF DOCTOR DOLITTLE

J. B. Lippincott Co Philadelphia & New Jork

История

  1. — Корекция

Дванадесета глава
Медицина и магия

Тихо, много тихичко, оглеждайки се никой да не я забележи, Полинезия се измъкнала от задните клони на дървото и прехвръкнала до тъмницата.

Мушнал зурла през решетката на прозореца, Гъб-Гъб вдъхвал миризмите от различните гозби, довявани от дворцовата кухня. Тя заповядала на прасето да повика доктора до прозореца, за да говори с него. Гъб-Гъб отишъл и събудил доктора, който спял следобедния си сън.

— Слушай! — прошепнала папагалката, щом се появило лицето на Джон Дулитъл. — Тази нощ принц Бъмпо ще дойде при тебе. А ти трябва да измислиш начин, за да го направиш бял. Но първо не забравяй да го накараш да ти отвори вратата на тъмницата и да ти намери кораб, с който да прекосиш морето.

— Добре, отлично! — зарадвал се докторът. — Но да не мислиш, че е лесно да направиш от черния човек бял? Разправяш си, сякаш е дреха да го боядисаш. Никак не е толкова просто. Дори и поетът го е казал: „Както леопардът не може да смени кожуха си, тъй черният не може да смени цвета си“ — разбра ли?

— От тия работи аз не разбирам — отвърнала Полинезия нервно, — но ти просто си длъжен да избелиш този човек. Измисли някакъв начин — помисли си добре. Я виж колко много лекарства останаха в чантата ти. Той е готов да стори за тебе всичко, каквото му поискаш, ако му помогнеш. Много добро момче е. Това ти е единствената възможност да се измъкнеш от затвора.

— Добре, добре, май че няма да е чак съвсем невъзможно — казал докторът. — Чакай да видим — и той отишъл до медицинската си чанта, мърморейки си нещо за хлор върху човешки пигмент, — а може би пък цинкова мас, като временно средство, намазана в дебел пласт…

Щом се стъмнило, принц Бъмпо тайничко се промъкнал при доктора в тъмницата и му казал:

— Бели човече, аз съм един нещастен принц. Преди година тръгнах да търся Спящата красавица, за която прочетох в тази книга. След това пътувах много, много дни, най-сетне я намерих и нежно я целунах, за да я събудя, както пише в книгата. Наистина тя се събуди. Но щом видя лицето ми, красавицата извика: „О, той бил черен!“, и хукна да бяга, и не поиска да се оженим. Вместо това сигурно е отишла да спи някъде другаде. Тъй аз се върнах, изпълнен с тъга, в двореца на баща ми. Сега научих, че ти си бил магьосник-чудотворец и си притежавал вълшебни лекарства. Дошъл съм при теб да ми помогнеш. Ако ме направиш бял, за да мога да се върна при Спящата красавица, ще ти дам половината си кралство и всичко, каквото поискаш.

— Принц Бъмпо — казал докторът, втренчил замислен поглед в шишетата с лекарства, — да речем, че превърна косата ти в златисторуса — това няма ли да е по-добре, отколкото да ти избелвам лицето?

— Не — решително отвърнал Бъмпо. — Нищо друго не би могло да ме задоволи. Аз трябва да се превърна в бял принц.

— А знаеш ли колко трудно е да промениш цвета на един принц? — попитал докторът. — Това е най-трудното нещо за един магьосник. Ти искаш само лицето ти да побелее, нали така?

— Да — отвърнал Бъмпо. — Защото тялото ми ще е скрито в блестящи доспехи и ръкавици от стомана също като на другите бели принцове и ще яздя на кон.

— Цялото ти лице ли трябва да бъде бяло? — попитал докторът.

— Да, цялото — обяснил Бъмпо, — а очите ми искам да са сини, но май че това ще стане много трудно.

— Да, страшно трудно — бързо отвърнал докторът. — Е, добре тогава, да видим какво мога да направя за теб. Но трябва да имаш търпение — нали знаеш, някои лекарства не винаги действуват, както ние искаме. Вероятно ще се наложи да опитам два или три пъти. Кожата ти е издръжлива, нали? Е, това е чудесно! А сега ела насам при светлината — ах, щях да забравя. Преди да започнем с избелването, ти трябва да отидеш на брега и да ми приготвиш кораб, да го напълниш с храна, за да мога да прекося океана. За всичко това — никому ни дума! А след като изпълня молбата ти, ще трябва да ни пуснеш от затвора — мен и моите животни. Закълни се в короната на Джолигинки!

Принцът се заклел и отишъл на брега да приготвя кораб.

Като се върнал и съобщил, че всичко е готово, докторът наредил на Даб-Даб да донесе един леген. След това размесил в легена най-различни лекарства и казал на Бъмпо да си потопи лицето.

Принцът се навел и мушнал лице вътре — чак до ушите.

Задържал го натопено дълго време — толкова дълго, че докторът се притеснил и разтревожил, започнал да пристъпя от крак на крак, поглеждал непрестанно към шишенцата с лекарства и отново прочел всички етикетчета по тях. Силна миризма изпълнила тъмницата — миризма на изгорена хартия.

Най-сетне принцът вдигнал глава от легена и дълбоко си поел дъх. А всички животни хлъцнали от изненада.

Защото лицето на принца било бяло като сняг, а очите му сияели със стоманен блясък!

Когато Джон Дулитъл му подал едно малко огледалце, за да се огледа, принцът запял от радост и започнал да танцува из тъмницата. Ала докторът го смъмрил да не вдига такъв шум и като натикал набързо лекарствата в чантата, казал му да отвори вратата на затвора.

Бъмпо го помолил да му подари огледалцето, защото то било единственото в цялото кралство Джолигинки, а той искал да се оглежда непрестанно. Но докторът отвърнал, че огледалцето му трябвало, за да се бръсне.

Тогава принцът измъкнал от джоба си една връзка медни ключове и отключил двойните ключалки. А докторът и всичките му животни затичали с все сила към морския бряг; Бъмпо останал облегнат на стената на празната тъмница, усмихнат щастливо, с лице, блеснало като излъскана слонова кост на светлината на луната.

Като стигнали на брега, намерили Полинезия и Чи-Чи да ги очакват на скалите до кораба.

— Жал ми е за Бъмпо — казал докторът. — Страхувам се, че това лекарство, с което го избелих, ще е много нетрайно. По всяка вероятност утре ще се събуди черен, както винаги. И все пак, кой знае, може пък завинаги да си остане бял — за пръв път използувам тази смес. Да си призная, аз сам се изненадах, че тъй добре подействува. Но нали трябваше да направя нещо? Представяте ли си — цял живот да търкам дъските в кралската кухня! По-мръсна кухня не съм виждал! Разгледах я през прозореца на затвора. Ех, ех! Бедният Бъмпо!

— О, но той ще разбере, че сме се пошегували и нищо повече — намесила се Даб-Даб и гневно поклатила опашка. — Какво лошо им сторихме? Пада му се, ако пак почернее! Тъмночерен да стане дано!

— Но какво е виновно горкото момче? — отвърнал докторът. — Не то, а баща му, кралят, ни хвърли в тъмницата… Май че трябва да се върна и да му се извиня! О, всъщност по-добре е да му изпратя един голям шоколад, като се върнем в Пудълби. А пък кой знае? Може и завинаги да си остане бял.

— Бял или черен, Спящата красавица никога няма да го вземе — казала Даб-Даб. — Според мен черен си беше много по-хубав. Но както и да се гласи, все ще си е грозен.

— И все пак той има много добро сърце — въздъхнал докторът. — Прекалено романтично наистина, но добро. В края на краищата „Доброто сърце прави и грозния красив“.

— Сигурен съм, че този глупчо не е намирал никаква Спяща красавица — обадило се кучето Джип. — Главата си отрязвам, че е целунал дебелата жена на някой селянин, заспала под сянката на ябълковото дърво. Представям си как се е уплашила! Коя ли ще целуне този път? Ама че идиотска история!

След тези думи Бутни-Дръпни, бялата мишка, Гъб-Гъб, Даб-Даб, Джип и бухалът Ту-Ту се качили на кораба с доктора. Но Чи-Чи, Полинезия и крокодилът останали на брега, защото Африка била тяхното отечество, страната, в която се били родили.

Щом докторът стъпил на палубата, той погледнал през борда към морето. И чак тогава се сетил, че никой от тях не знае обратния път до Пудълби.

Безбрежното море изглеждало ужасно голямо и самотно в лунната светлина и докторът се запитал какво ли ще стане, ако загубят пътя, когато бреговете изчезнат от погледите им.

Но докато си блъскал ума с тези въпроси, високо над тях от нощния въздух долетял страшен шум, подобен на шепот. Животните прекъснали прощалните си думи и се ослушали.

Шумът ставал все по-силен и по-всеобхватен. Той сякаш идвал все по-близо до тях — звук като есенен вятър в листата на топола, като бурен, пороен дъжд върху стръмен покрив.

Кучето Джип — проточило муцуна към небето и опънало опашка, изведнъж изджафкало:

— Птици! Милиони птици — в устремен полет — това е то!

Тогава всички погледнали нагоре. А там, потекли през лицето на луната, като огромен рой дребни мравки, се носели милиони и милиони малки птици. Скоро те сякаш запълнили цялото небе, след тях идвали все нови и нови, и нови… Били толкова много, че вече закрили луната, луната престанала да свети и от това морето потъмняло, почерняло — както когато буреносен облак похлупи слънчевия диск.

Бавно всички тези птици се смъкнали надолу, стрелкайки се над самата вода и над земята; а горе небето се изчистило и луната засияла отново. Но нищо друго не се чувало наоколо — ни писък, ни песен долитала от тях — само това оглушително шумолене на пера, което ставало все по-силно и по-силно. Когато започнали да кацат по пясъка, по корабните въжа, всякъде и навсякъде освен по дърветата, докторът успял да види, че крилата на птиците са сини, гърдите — бели, а крачката — къси и пернати. Щом всяка намерила място да кацне, изведнъж, внезапно — възцарило се пълно мълчание: всичко замряло, всичко притихнало.

В тази лунна тишина прозвучал гласът на Джон Дулитъл:

— Колко неусетно е минало времето ни в Африка. Като се върнем, ще бъде вече ранно лято. Защото това са лястовиците, които се завръщат. Благодаря ви, лястовици, загдето ни дочакахте. Много мило от ваша страна. Сега вече не ме е страх, че ще загубим пътя си в морето… Вдигнете котва и опнете платната!

Щом корабът се плъзнал по водата, онези на брега — Чи-Чи, Полинезия и крокодилът, били обхванати от дълбока скръб. Защото за тях нямало човек, по-любим от доктор Джон Дулитъл от град Пудълби-край-Блатото.

Те викали след него: „Сбогом! Сбогом!“, стояли на скалите още дълго, проливали горчиви сълзи и махали, докато корабът се скрил в далечината.