Хю Лофтинг
Историята на доктор Дулитъл (17) (В която се разказва за неговия чудноват живот в родината и за удивителните му приключения в далечни и непознати страни)

Седемнадесета глава
Океанските клюкари

Веднага намерили брадва. И скоро докторът пробил във вратата дупка достатъчно голяма, за да може да се промъкне през нея.

Отначало не можал нищичко да види — толкова тъмно било вътре. Затова драснал клечка кибрит.

Стаята била мъничка, прозорец нямало, таванът — нисък. За сядане имало един единствен стол. Край всички стени били наредени големи бъчви с дъна, здраво закрепени към дъските на пода, за да не се търкалят от клатушкането на кораба; а над бъчвите, закачени на дълги пирони, висели глинени стомни от най-различен вид. Разнасяла се тежка, винена миризма. В средата на стаята седяло едно малко момченце, около осемгодишно, и горчиво плачело.

— Кълна се, това е пиратският винен склад! — прошепнал Джип.

— Да, много е винен! — потвърдил Гъб-Гъб. — Главата ми се замая от миризмата.

Момчето уплашено огледало застаналия пред него човек и всичките тези животни, които надничали през дупката на вратата. Но щом видяло лицето на доктор Дулитъл при светлината на кибритената клечка, то спряло да плаче и се изправило.

— Ти не си от пиратите, нали? — попитало то.

А докторът отметнал глава и се разсмял дълбоко и от все сърце, момченцето също се усмихнало, отишло при него и му стиснало ръката.

— Смееш се като приятел — казало то — а не като пират. Би ли ми казал къде се намира вуйчо ми?

— Страхувам се, че не знам — отвърнал докторът. — Кога го видя за последен път?

— Оня ден — отвърнало момчето. — вуйчо и аз бяхме излезли да ловим риба с нашата малка лодка, но изведнъж върху ни се нахвърлиха пиратите и ни плениха. Потопиха рибарската ни лодка и ни довлякоха на този кораб. Казаха на вуйчо, че трябва да стане пират като тях — той умее да управлява кораб и в слънце, и в буря. Но той им отвърна, че не желае да става пират, защото да се избиват хора и да се грабят кораби, не е работа, подходяща за един добър моряк. Тогава предводителят им Бен Али страшно се разгневи, скръцна със зъби и каза, че щял да хвърли вуйчо в морето, ако не правел онова, което му нарежда.

. Изпратиха ме долу; и до мене долетя шум от борба. А когато на другия ден ми позволиха да се кача на палубата, вуйчо вече го нямаше тук. Попитах пиратите къде е, но те не пожелаха да ми кажат. Много ме е страх, че са го хвърлили в морето и той се е удавил.

И малкото момченце отново започнало да плаче.

— Слушай, слушай, почакай! — помъчил се да го утеши докторът. — Не плачи. Хайде да идем да пием чай в трапезарията и да си поговорим. Може пък вуйчо ти да е жив и здрав. Ти не си сигурен, че са го удавили, нали така? А това вече е нещо много важно. Защото възможно е и да го намерим. Но първо да идем и да пием чай — с ягодово сладко; а после ще видим какво може да се направи.

Животните стояли наоколо и слушали с най-голямо любопитство. А когато отишли в корабната трапезария и взели да си пият чая, Даб-Даб се промъкнала зад стола на доктора и прошепнала:

— Докторе, попитай морските свине, братовчедите на делфините, дали вуйчото на момчето наистина се е удавил — те най-добре ще знаят.

— Добре — съгласил се докторът, като си взел повторно хляб със сладко.

— Какви са тия смешни, крякащи звуци, които правиш с уста? — попитало момчето.

— О, просто казах няколко думи на патешки — обяснил докторът. — Да ви запозная, това е Даб-Даб, едно от моите любими животни.

— И през ум не ми е минавало, че гъските могат да говорят — учудило се момчето. — Тези другите животни тук и те ли са ти любимци? А какво е онова странно същество с две глави?

— Шт! — прошепнал докторът. — Това е Бутни-Дръпни! Само да не разбере, че за него говорим — иначе ужасно ще се притесни… Я ми кажи, как стана така, че те заключиха в тази стаичка?

— Пиратите ме затвориха вътре, когато тръгваха да ограбват някакъв кораб. Като чух, че някой разбива вратата, не знаех кой може да бъде. Много се радвам, че това беше ти. Кажи ми, чичо докторе, мислиш ли, че ще успееш да намериш моя вуйчо?

— Обещавам да направя всичко възможно — отвърнал докторът. — А сега ми опиши как изглежда вуйчо ти?

— Косата му е червена — започнало момчето, — ама много червена, а на ръката си има татуирана котва. Той е здравеняк, добър вуйчо и най-добрият моряк в целия Южен Атлантик. Рибарската му лодка се наричаше „Веселата Сали“ — катерче с една мачта.

— Какво значи „Като рачел — една мечта?“ — прошепнал Гъб-Гъб в ухото на Джип.

— Шт! Такова било корабчето на човека — отвърнал Джип. — Не може ли да млъкнеш?

— О! — разочаровало се прасето. — Това ли било? Аз пък мислех, че е нещо за ядене!

Тогава докторът оставил момченцето да си играе с животните в трапезарията и се качил горе да причака някои морски свине.

Не след дълго цяло стадо се появило; то подскачало и танцувало във водата на път за Бразилия.

Като съгледали доктора надвесен над борда, те се отбили да го видят как е, какво прави.

А пък докторът ги попитал дали са срещали един мъж с червена коса и с котва, татуирана на ръката.

— За собственика на „Веселата Сали“ ли приказваш? — казали морските свине.

— Да — отвърнал докторът. — За него. Дали се е удавил?

— Рибарската му лодка е потопена — съобщили морските свине. — Видяхме я на морското дъно. Но в нея нямаше никой — нарочно я разгледахме.

— Племенникът му е на нашия кораб — обяснил докторът. — И много се страхува, че пиратите може да са хвърлили вуйчо му в морето. Бъдете тъй любезни, разберете със сигурност дали се е удавил, или не и ми кажете. Може ли?

— О, не, не се е удавил — успокоили го морските свине. — Ако се беше удавил, десетокраките раци от морското дъно щяха непременно да ни кажат. Ние знаем всички соленоводни новини. Стридите ни наричат „океанските клюкари“. Не, не — кажи на момченцето, че съжаляваме, загдето не знаем къде точно се намира вуйчо му, но го успокой — съвсем сме сигурни, че не се е удавил.

Докторът веднага изтичал долу и съобщил новината на племенника, който запляскал радостно с ръце. А Бутни-Дръпни го качил на гърба си и го разходил из трапезарията; зад тях подтичвали всички други животни, блъскали с лъжици по капаците на тенджерите и весело крещели.