Хю Лофтинг
Историята на доктор Дулитъл (19) (В която се разказва за неговия чудноват живот в родината и за удивителните му приключения в далечни и непознати страни)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Доктор Дулитъл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Story of Doctor Dolittle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor
Източник
bezmonitor.com

Библиотека вълшебници

Хю Лофтинг

Историята на доктор Дулитъл

Преведе от английски Жени Божилова

Второ издание

Коректор Донка Попова Редактор Добринка Савова-Габровска

Художник Симеон Спиридонов Художествен редактор Йова Чолакова

Технически редактор Иван Андреев

95375 26237

Код 11 6254-18-79

Националност английска.

Литературна група VI

Дадена за набор на 29. I. 1979. Подписана за печат на 5. V. 1979.

Излязла от печат на 25. V. 1979. Формат 1/16/70/100 — Печатни коли 9.50. Издателски коли 9.50. Цена 2.40 лв.

Издателство „Отечество“, София. бул. Г. Трайков №2а. ДПК „Д. Благоев“ — София

 

Hugh Lofting

THE STORY OF DOCTOR DOLITTLE

J. B. Lippincott Co Philadelphia & New Jork

История

  1. — Корекция

Деветнадесета глава
Скалата

На другата сутрин рано-рано всички се измъкнали от копринените легла и видели, че слънцето грее весело и че вятърът духа от юг.

Джип душил южния вятър повече от половин час. После отишъл при доктора и поклатил глава.

— Никакво енфие не надушвам — казал той. — Ще трябва да почакаме източния вятър.

Източният вятър задухал в три часа следобед — но дори и с него не дошла миризмата на енфие.

Малкото момче било страшно отчаяно и отново започнало да плаче, защото решило, че никой не може да намери загубения му вуйчо. А Джип казал на доктора само това:

— Обясни му, че щом задуха западният вятър, аз ще открия вуйчо му, пък ако ще и в Китай да е отишъл — стига все още да смърка енфие.

Цели три часа чакали появата на западния вятър. Това станало в един петък на разсъмване — при първите лъчи на зората. Лека дъждовна пелена се стелела над океана като тънка, прозрачна мъгла. А вятърът бил нежен, топъл и влажен.

Още щом се събудил, Джип изтичал на палубата и започнал да души въздуха. Изведнъж го обхванала силна възбуда, той скочил и се втурнал долу, при доктора.

— Докторе! — извикал Джип. — Намерих го! Докторе! Докторе! Събуди се! Намерих го! Вятърът духа от запад и не мирише на нищо друго освен на енфие. Ела горе да подкараш кораба — бързай!

Докторът се измъкнал от топлите завивки и застанал на руля, за да направлява кораба.

— Аз сега отивам на носа — обяснил Джип, — а пък ти гледай моя нос — накъдето го обърна, нататък карай кораба. Човекът трябва да е наблизо — миризмата е страшно силна. А вятърът е точно такъв, какъвто ми трябва — постоянен и влажен. Хайде сега, наблюдавай ме!

Цяла сутрин Джип стоял на носа на кораба, душил въздуха и посочвал на доктора накъде да ги води; а всички останали животни и момченцето стоели наоколо с ококорени очи и удивени наблюдавали действията на кучето.

Някъде към обед Джип помолил Даб-Даб да съобщи на доктора, че е разтревожен и че иска да си поговори с него. Даб-Даб довела доктора от другия край на кораба и Джип му казал:

— Вуйчото на момчето е изнемощял от глад. Трябва да подкараме кораба колкото може по-бързо.

— По какво разбра, че е изнемощял от глад? — попитал докторът.

— По това, че целият западен вятър е пропит само и единствено с миризмата на енфие — обяснил Джип. — Ако човекът си беше сготвил или пък беше ял, каквато и да е храна, аз непременно щях да я подуша. Но той дори и вода за пиене няма. Единственото, с което се подкрепя, е енфие — и то с цели шепи. Ние все повече го наближаваме, защото миризмата става все по-силна и по-силна. Но подкарай кораба, колкото може по-бързо, защото съвсем съм сигурен, че човекът изнемогва от глад.

— Добре — казал докторът и пратил Даб-Даб да помоли лястовичките да се впрегнат в кораба — както направили, когато ги подгонили пиратите.

Тогава храбрите малки птички слезли по-ниско и отново затеглили кораба.

Сега корабът се впуснал през вълните със страшна скорост. Той летял толкова бързо, че рибите в морето едва успявали да отскачат встрани от неговия път и тъй да се предпазят от премазване.

Всички животни били много развълнувани. Те престанали да наблюдават Джип, започнали да се взират в морето и да търсят земята или острова, на който би могъл да се намира гладуващият вуйчо.

Но минал час, минали два, корабът летял напред, а морето си оставало все тъй гладко и празно… Никъде не се виждала земя.

Животните престанали да разговарят, те замълчали, смутени и нещастни. Момченцето отново се натъжило. А по лицето на Джип се изписала тревога.

Най-сетне, когато вече падал следобедният здрач и слънцето залязвало в морето, бухалът Ту-Ту, който бил кацнал на върха на корабната мачта, внезапно ги стреснал, като извикал с всичкия си глас:

— Джип! Джип! Съзирам голяма, голяма скала, ей там пред нас — погледни — ей там напред, където небето се слива с морето. Слънцето я е огряло — като златна блести! Оттам ли иде миризмата?

А Джип отвърнал:

— Да. Това е. Там е човекът. Най-после, най-после!

Когато наближили, видели, че скалата е много голяма — голяма като широко поле. По нея не растели дървета, нито трева — нищо. Голямата скала била гола и гладка като излъскания гръб на костенурка.

Докторът превел кораба около скалата. Но никъде по нея не се виждал човек. Животните напрегнали очи и втренчили погледи; а Джон Дулитъл си донесъл телескопа. Но не видели ни едно живо същество — нито чайка, нито морска звезда, нито дори стръкче от водорасли.

Стояли смълчани и напрегнати, слухтели за най-малкия звук. Ала единственият звук, който долитал, бил тихият плясък на вълните по обшивката на техния кораб.

Тогава решили да викат:

— Хей, ало там! Ало-о-о! — докато гласовете им прегракнали съвсем. Но само ехото се връщало обратно.

Момченцето избухнало в сълзи и казало:

— Страхувам се, че никога вече няма да видя моя вуйчо! Какво ще им разправя, когато ида у дома.

Джип викнал на доктора:

— Но той трябва да е тук — трябва — трябва! Миризмата започва оттук. Казвам ви, че той е тук! Доведи кораба близо до скалата и аз ще скоча на нея.

Докторът докарал кораба съвсем близо до сушата и спуснал котва. Тогава той и Джип слезли на скалата.

Джип веднага навел нос до земята и започнал да тича наоколо. Тичал нагоре, тичал надолу, тичал напред и тичал назад — тичал в зигзаг, извивал се, премятал се и се обръщал. Където и да ходил, докторът бягал след него, просто по петите му, докато се задъхал съвсем.

Най-сетне Джип излаял силно и седнал на земята. Щом докторът го настигнал, той видял кучето да се взира в една голяма, дълбока дупка по средата на скалата.

— Вуйчото на момчето е вътре в дупката — тихо обяснил Джип. — Не се учудвам, че онези глупави орли не са могли да го намерят! Никой освен кучето не може да намери човека!

Сега докторът влязъл в дупката, която приличала на пещера или тунел, провиращ се навътре под земята. Той драснал клечка кибрит и тръгнал по тъмния коридор следван от Джип.

Клечката скоро изгаснала, той запалил втора, после трета и четвърта…

Най-сетне проходът свършил; докторът се озовал в една мъничка стая със стени от скала.

И там, в средата на стаята с глава, облегната на ръцете, лежал един мъж с много червена коса — и сладко спял!

Джип приближил и подушил нещо, сложено на земята до човека. А докторът се навел и го вдигнал. Била огромна кутия за енфие. Кутия — пълна с черно енфие!