Хю Лофтинг
Историята на доктор Дулитъл (7) (В която се разказва за неговия чудноват живот в родината и за удивителните му приключения в далечни и непознати страни)

Седма глава
Мостът от маймуни

Никога в живота си кралица Ерминтруде не била виждала съпруга си по-разгневен, отколкото през тази нощ. Той скърцал със зъби от яд, Наричал всички до един глупаци. Замерил дворцовата котка с новата си четка за зъби. Сновял насам-натам, както си бил по нощница, разбудил всичките си войници и ги изпратил в джунглата да хванат доктора. След тях изпратил и всичките си слуги — и готвачите, и градинарите, и собствения си бръснар, и учителя на принц Бъмпо — изпратил дори и кралицата, макар че била капнала от умора, защото през нощта танцувала с тесни обувки, и нея принудил да върви да помага на войниците.

А в това време докторът и животните му тичали презглава из гората към Страната на маймуните.

Гъб-Гъб с неговите къси крачета скоро се изморил, наложило се докторът да го вземе на ръце — сякаш не му стигали куфара и чантата, които едва мъкнел.

Кралят на Джолигинки се надявал, че войниците му лесно ще ги заловят, защото докторът не познавал ни страната, ни пътя. Но той грешал: маймунчето Чи-чи знаело всички пътеки из джунглата — дори и ония, за които войниците на краля не били чували. Чи-Чи повел доктора и любимците му към най-гъстата част на гората — място, където човешки крак не бил стъпвал — и ги скрил в една огромна хралупа, сред високи, непристъпни скали.

— Най-добре да почакаме тук — обяснил Чи-чи, — докато войниците се приберат да спят. Тогава пак ще продължим към Страната на маймуните.

Останали там през цялата нощ.

Често до тях долитали гласовете на кралските хора, които ги търсели наоколо. Но те били на безопасно място, защото никой друг освен Чи-Чи не знаел за това скривалище — не го знаели и маймуните.

Най-сетне, когато слънцето започнало да наднича през дебелия покрив от листа над тях, чули кралица Ерминтруде да казва с отпаднал глас, че нямало смисъл да търсят повече и че най-добре ще е да идат и да си подремнат.

Веднага щом войниците се прибрали, Чи-Чи измъкнал доктора и животните от тяхното скривалище и отново поели към Страната на маймуните.

Пътят бил много, много дълъг и често всички страшно се изморявали — особено Гъб-Гъб. Но щом заплачел, давали му мляко от кокосов орех, което той много обичал.

Храна имало предостатъчно, защото Чи-Чи и Полинезия познавали многобройните плодове и зеленчуци, които растат в джунглата, знаели и къде да ги търсят: така намирали и фурми, и смокини, и фъстъци, и джинджифил, и сладки картофи. Лимонада си приготвяли от сок на диви портокали, подсладен с мед от пчелните гнезда в хралупите. Каквото и да им поисквали, Чи-Чи и Полинезия успявали да го намерят — ако не съвсем същото, то много подобно. Донесли дори тютюн на доктора, когато си свършил запаса, а му се допушило.

Нощем спели в палатки от палмови листа, върху дебели, меки легла от суха трева. Скоро привикнали с дългите си преходи, не се уморявали и дори им било приятно.

И все пак винаги се радвали, когато паднела нощта и настъпвало време за почивка. Тогава докторът стъквал малък огън от съчки, а след вечеря всички сядали наоколо да послушат моряшките песни на Полинезия или разказите за джунглата на Чи-чи.

Много от неговите разкази били страшно интересни. Защото, макар маймуните да не са имали писана история преди доктор Дулитъл да отиде и да им я напише, те помнят всичко, което се е случило, понеже го разказват на своите деца. Чи-Чи им разправял много от нещата, чути от неговата баба — предания за най-най-стари времена, още преди Ной и ковчега, — за времената, когато хората се обличали в мечи кожи и живеели в пещери, ядели месото сурово, тъй като не знаели какво значи да готвиш — още не били открили огъня. Разказвал им за огромните мамонти и гущери, дълги като цял влак, които населявали планините в ония времена и гризели върховете на дърветата. Често те тъй се захласвали в неговите думи, че не усещали как огънят изгасвал и после трябвало да търсят още съчки и да палят нов.

Когато войниците се върнали и казали на краля, че не са успели да хванат доктора, кралят веднага ги изпратил обратно и им наредил да не излизат от джунглата, докато не го пипнат. И тъй, през цялото време, докато докторът и неговите животни напредвали към Страната на маймуните и си мислели, че са в безопасност, тях все още ги преследвали кралските хора. Ако Чи-Чи знаел това, той непременно щял да ги скрие. Но той не знаел.

Един ден Чи-Чи се изкатерил на една висока скала и погледнал над дърветата. Като слязъл, съобщил им, че вече са наближили Страната на маймуните и скоро ще стигнат там.

И същата вечер те съзрели братовчеда на Чи-Чи и цял куп маймуни, още незасегнати от болестта, насядали по клоните на дърветата край едно блато да се оглеждат и да ги очакват. А когато се уверили, че прочутият доктор наистина е пристигнал, маймуните вдигнали страхотна врява, развикали се радостно, размахали зелени листа и се залюлели по клоните, за да ги приветствуват.

Нахвърлили се да носят чантата и куфара на доктора и всичко, каквото мъкнел със себе си — една от най-едрите пък вдигнала Гъб-Гъб, който отново се бил уморил. Две от тях хукнали напред да съобщят на болните маймуни, че великият доктор най-сетне е пристигнал.

Обаче кралските хора, които все още вървели подире им, чули радостните крясъци на маймуните, разбрали къде се намира докторът и се впуснали да го заловят.

Голямата маймуна, гдето носела Гъб-Гъб, вървяла отзад и видяла как капитанът и войниците му се промъкват край дърветата. Тя забързала към доктора и му съобщила това.

Тогава всички се втурнали да тичат като луди; кралските войници и те хукнали зад тях, а от всички най-бързо тичал капитанът.

Тогава докторът се спънал в медицинската си чанта и се пльоснал в калта, а капитанът решил, че сега е моментът да го хване. Той скочил напред, за да го сграбчи, но едното му ухо се закачило на някакво дърво и цялата армия трябвало да спре, за да го откачи.

В това време докторът се изправил и те пак се впуснали напред и все напред. Чи-Чи ободрително подвиквал:

— Не бойте се! Още малко остана! Не бойте се!

Добре, но преди да влязат в Страната на маймуните, достигнали до една страшна пропаст, на дъното на която течала дълбока река. Тук свършвало кралство Джолигинки; на отвъдната страна била Страната на маймуните — отвъд реката.

Джип, кучето, погледнало надолу в много дълбоката пропаст и рекло:

— Оле-ле-е! Ами сега, как ще прескочим?

— Майчице мила! — хлъцнал Гъб-Гъб. — Ето ги войниците на краля. Виж ги! Страх ме е, че пак ще ни хвърлят в тъмницата! — и ревнал с глас.

Ала голямата маймуна, гдето носела Гъб-Гъб, пуснала прасето на земята и викнала на другите маймуни:

— Момчета! Мост! Бързо! Правете мост! Само минутка ни остава. Те откачиха ухото на капитана и сега той тича насам като сърна. По-живо! Мост! Мост!

Докторът започнал да се чуди от какво ли пък ще правят този мост и се заоглеждал да открие някъде укрити дъски за строеж.

Но когато отново погледнал към пропастта, там, увиснал над реката, се проточвал мостът за него — мост от живи маймуни! Защото, докато бил с гръб към тях, маймуните — бързи като светкавица, — се наредили в мост, просто като се заловили една друга за ръцете и краката.

Голямата маймуна викнала на доктора: — Преминавайте всички, преминавайте бързо!

Гъб-Гъб се страхувал да върви по такъв тесен мост над толкова дълбока пропаст. Но все пак минал, минали и всички останали.

Джон Дулитъл прекосил последен. Тъкмо когато стигнал на отсрещния бряг, кралските хора дотичали запъхтени до пропастта. И започнали да размахват юмруци и да крещят от гняв. Защото разбрали, че са закъснели. А докторът и всичките му животни вече се намирали на сигурно място в Страната на маймуните и мостът се прибрал при тях.

Тогава Чи-Чи се обърнал към доктора и му казал:

— Много велики изследователи и белобради естествоизпитатели с месеци са лежали скрити в джунглата, за да разберат как маймуните правят това нещо. Но никога досега не сме позволили бял човек да го види. Ти, мили докторе, си първият в целия свят, който вижда прочутия „Мост от маймуни“.

Докторът от сърце се зарадвал, като чул тези думи.