Хю Лофтинг
Историята на доктор Дулитъл (14) (В която се разказва за неговия чудноват живот в родината и за удивителните му приключения в далечни и непознати страни)

Четиринадесета глава
Предупреждението на плъховете

Да се влачи кораб през морето, не е лека работа. Затова след два-три часа лястовичките почувствували умора в крилете и започнали да се задъхват. Тогава изпратили съобщение на доктора, че скоро ще трябва да починат и че ще довлекат кораба до един близък остров, а там ще го скрият в дълбокия залив, докато си поемат дъх и отново бъдат готови за път.

След малко докторът съзрял острова, за който те му казали. По средата му се издигала красива, висока, зелена планина. Щом корабът доплавал в прикритието на залива, където пиратите не можели да го съзрат, докторът съобщил, че слиза на острова да потърси прясна вода, защото запасите от вода за пиене се били свършили. Наредил и на животните да слязат, та да се поразтъпчат из свежата трева.

На тръгване докторът забелязал, че дълга редица плъхове се измъква от корабния трюм и също напуща кораба. Джип се спуснал да ги гони — гоненето на плъхове било най-любимата му игра, — но докторът го спрял.

Тогава един голям черен плъх, който очевидно искал да каже нещо на доктора, пропълзял към него по парапета, като страхливо попоглеждал към кучето. Покашлял се нервно, почистил си мустаците, избърсал устни и започнал:

— Х-м, х-м — хм — ти, докторе, естествено знаеш, че във всеки кораб има и плъхове, нали така?

Докторът отвърнал:

— Да.

— И сигурно си чувал, че плъховете напущат потъващия кораб, нали?

— Да — потвърдил докторът, — чувал съм такова нещо.

— Хората — продължил плъхът — винаги говорят за това язвително като за някаква подлост. Но кажи, моля ти се, какво лошо има в това? В края на краищата кой нормален човек би останал на един потъващ кораб, ако има възможност да слезе от него?

— Но то е съвсем естествено — успокоил го докторът, — съвсем естествено. Напълно ви оправдавам… Х-м — има ли — има ли нещо друго, което би искал да ми кажеш?

— Да — отвърнал плъхът. — Дойдох да ти съобщя, че напущаме този кораб. Но искахме преди това да те предупредим. Този твой кораб нищо не струва. Не е сигурен. Обшивката му не е здрава. Дъските са прогнили. Утре, преди да е паднала нощта, той ще потъне на дъното на морето.

— Но откъде знаеш? — попитал докторът.

— Ние всякога разбираме — обяснил плъхът. — Във връхчетата на опашките си усещаме нещо като гъдел — също както когато ти изтръпне кракът. Тази сутрин, в шест часа, както си закусвах, почувствувах гъдел в опашката си. В първия момент си казах, че пак ме хваща моят ревматизъм. Затова отидох и попитах леля ми как се чувствува — спомняш ли си моята леля? Една такава дълга, пъстра на цвят, много слаба, миналата година в Пудълби ти я излекува от жълтеница — помниш я, нали? Е, добре — отивам, значи, при леля и тя ми казва, че и нейната опашка усещала гъдела! Тогава разбрахме, че този кораб ще потъне, преди да са минали два цели дни; и взехме решение да го напуснем при първата му близост със земя. Не струва корабът ти, докторе. Не плувай повече с него, иначе ще се удавиш… А сега — довиждане. Ще идем да потърсим някое местенце да се заселим на този остров.

— Довиждане — отвърнал докторът. — И много благодаря, че ми каза. Много, много мило от твоя страна! Поздрави леля си. Много добре си я спомням… Остави този плъх на мира, Джип! Ела тук! Лягай долу!

И тъй, докторът и всички негови животни с кофи и тенджери слезли на брега, за да търсят вода на острова, докато лястовиците си поемали дъх.

— Как се казва този остров? — рекъл докторът, докато се катерели по планинския склон. — Изглежда ми много приятен. И колко много птици има!

— Ами че как! Та това са Канарските острови — обяснила Даб-Даб. — Не чуваш ли песента на канарчетата?

Докторът спрял и се ослушал.

— Но да, разбира се! — възкликнал. — Колко съм глупав! А дали те не биха ни показали къде да намерим вода?

Канарчетата, които знаели всичко за доктор Дулитъл от прелетните птици, дошли и го завели край един извор с хладка, бистра вода, в който канарчетата ходели да се къпят; показали му плодородните ливади, засети с канарено семе, и всички други забележителности на острова.

А Бутни-Дръпни бил най-щастлив от всички, защото зелената трева му била много по-вкусна от сухите ябълки, с които се хранел на кораба. Гъб-Гъб пък примрял от радост, когато открил една цяла долина, покрита с вкусна дива тръстика.

След известно време, когато всички били вече похапнали здравата, пийнали били прясна водица и се излежавали, заслушани в песента, която им пеели канарчетата, пристигнали две забързани лястовици, много притеснени и развълнувани.

— Докторе — изчуруликали те. — Пиратите влязоха в залива и всички до един се качиха на твоя кораб. Сега са в трюма, търсят нещо интересно за заграбване. Оставиха кораба си без никакви пазачи. Ако побързате и веднага отидете на брега, можете да се вмъкнете в техния кораб — а той е много бърз — и да избягате с него. Но трябва да бързате!

— Отлична идея — извикал докторът, — великолепна!

И той веднага събрал животните си, сбогувал се с канарчетата и затичал към залива.

Щом стигнали брега, видели пиратския кораб с трите му червени платна, закотвен във водата; и — точно както съобщили лястовичките — на него нямало никой; пиратите били в трюма на докторския кораб с надежда да откраднат нещичко оттам.

Така Джон Дулитъл и неговите животни се промъкнали много тихо и до един се качили на пиратския кораб.