Хю Лофтинг
Историята на доктор Дулитъл (16) (В която се разказва за неговия чудноват живот в родината и за удивителните му приключения в далечни и непознати страни)

Шестнадесета глава
Ту-Ту слухарят

След като повторно поблагодарили на акулите за любезната им помощ, докторът и неговите животни подновили пътешествието към дома с бързоходния кораб с трите червени платна.

Когато излезли в открито море, всички животни слезли долу, за да разгледат вътрешността на новия си кораб, а докторът се облегнал на парапета на задната палуба, с лула в уста, и се загледал в Канарските острови, които се стопявали в синия вечерен здрач.

Както си стоял така и си мислел какво ли правят сега африканските маймуни и колко ли е буренясала градината му в Пудълби, Даб-Даб дотичала запъхтяна от високите стълби, усмихната и пълна с новини.

— Докторе! — изгракала тя. — Нямаш представа колко прекрасен е този пиратски кораб. Чудесен е просто! Леглата долу са от розова коприна — отрупани с възглавници и възглавнички; подовете са покрити с дебели, меки килими; чиниите са от чисто сребро, а да знаеш само какви неща има за ядене и за пиене — най-хубави неща! А пък килерът — не, това не е килер, а същински магазин. Подобно нещо в живота си не си виждал. Ама помисли си само: пет различни вида сардини са струпали в килера тези хора! Ела, ела да видиш! О, намерихме и една малка стаичка със заключена врата; и страшно ни се иска да влезем и да видим какво има вътре. Джип разправя, че там било пиратското съкровище. Но не можем да отворим вратата. Ела, моля ти се, долу и виж дали ще можеш да отвориш, а?

Докторът слязъл долу и се уверил, че корабът наистина е хубав. Намерил животните събрани пред една малка врата, всички говорели едновременно и се опитвали да отгадаят какво ли има вътре. Докторът натиснал дръжката, но тя не се отворила. Тогава всички тръгнали да търсят ключа от вратата. Погледнали под изтривалката, погледнали под всеки килим, надникнали във всички бюфети, гардероби и долапи — отворили огромните сандъци в трапезарията, — търсили навсякъде.

И докато търсели, открили още много нови неща, които пиратите били ограбили от други кораби: кашмирски шалове, тънки като нежна паяжина, бродирани със златни цветя; гърнета с най-хубав тютюн от Ямайка; кутии от слонова кост, покрити с най-чудна резба и пълни с ароматен руски чай; стара цигулка с една скъсана струна и картина, нарисувана на гърба; един комплект от големи шахматни фигури, изработени от корал и кехлибар; бастун, който се превръщал в шпага, щом издърпаш дебелата му дръжка; шест винени чаши, украсени с тюркоаз и сребро, и една красива, голяма захарница от чист седеф. Но никъде, ама никъде в целия кораб не могли да намерят ключ за тази ключалка.

Тогава пак се събрали пред вратата, а Джип се опитал да погледне през ключалката. Но нещо било сложено на вътрешната й страна и той не видял нищо.

Докато седели вкупом и се чудели какво да предприемат, бухалът Ту-Ту изведнъж се обадил:

— Шт! Тихо! Струва ми се, че вътре има някой!

Всички замълчали. А докторът казал:

— Сбъркал си, Ту-Ту. Аз нищо не чувам.

— Сигурен съм! — настоял бухалът. — Шт! Ето пак — не чухте ли сега?

— Не, — нищо не чух — отвърнал докторът. — Какво точно чуваш?

— Чувам шума, който прави човек, когато си слага ръката в джоба.

— Но това става съвсем безшумно — възкликнал докторът. — Не е възможно да чуваш такова нещо, и то през вратата!

— Да ме извиняваш, но напълно е възможно — засегнал се Ту-Ту. — И пак ти повтарям, че зад тази врата седи някой, който си слага ръката в джоба. Почти всяко нещо си има и свой шум — стига да имаш остри уши, за да го чуеш. Прилепите могат да чуят дори къртица, която се провира в дупката си под земята — а те наистина имат силен слух. Но ние, бухалите, о — ние познаваме, и то с едно ухо, какъв е цветът на котето само по начина, по който мига с очички в тъмното.

— Гледай, гледай! — извикал докторът. — Ти направо ме изненадваш… Това е много интересно наистина… Я сега пак се ослушай и ми кажи какво прави мъжът в момента?

— Не съм сигурен дали това е мъж — обяснил Ту-Ту. — Може да е жена. Повдигни ме малко, за да послушам през ключалката, тогава ще ти кажа.

Докторът повдигнал бухала и го задържал близко до ключалката на вратата. След малко Ту-Ту се обадил:

— Сега си търка лицето с лявата ръка. Малка ръка и малко лице. Може да е жена… А, не! Сега си вдига косата от челото. Да, да — мъж е, и нищо друго!

— Понякога и жените правят това — намесил се докторът.

— Така е — потвърдил бухалът. — Но когато го правят, дългите им коси издават съвсем друг звук… Шт! Накарайте това нервно прасе да пази тишина. А сега всички затаете дъх, за да мога да се ослушам както трябва. Това, което правя сега, е извънредно трудно, а проклетата врата е много дебела! Шт! Тихо! Затворете очи и затаете дъх!

Ту-Ту се навел и отново се заслушал напрегнато и продължително.

Най-сетне той погледнал доктора в очите и заявил:

— Човекът вътре е нещастен. Той плаче. Старае се да не хълца и да не подсмърча, за да не го разберем, че плаче. Но аз чувам — и то съвсем отчетливо — звука на сълза, която пада на ръкава му.

— А откъде знаеш, че това не е водна капка, паднала от тавана върху му? — попитал Гъб-Гъб.

— Пфу! Какво невежество! — презрително извикал Ту-Ту. — Водна капка, която пада от тавана, вдига десет пъти по-голям шум!

— Но в такъв случай — заявил докторът, — щом човек е нещастен, ние веднага трябва да влезем и да видим какво му се е случило. Намерете ми брадва и аз ще разбия вратата.