Хю Лофтинг
Историята на доктор Дулитъл (10) (В която се разказва за неговия чудноват живот в родината и за удивителните му приключения в далечни и непознати страни)

Десета глава
Най-рядкото от всички животни

Днес животните Бутни-Дръпни са реликтни. Това означава, че вече са изчезнали от лицето на земята. Но преди много, много години, когато доктор Дулитъл бил още жив, в най-дълбоките джунгли на Африка все още можело да се намерят няколко от тях; ала дори и тогава те били извънредно редки. Опашка нямали, вместо това на всеки край стояла по една глава, а на всяка глава — остри рога. Били ужасно срамежливи и много трудно се ловели. Чернокожите хващат повечето животни, като се промъкват зад гърба им, когато те гледат на друга страна. Но да сториш това с един Бутни-Дръпни, е направо невъзможно, защото, откъдето и да го наближиш, той винаги е с лице към теб. Освен това той спи само с едната си половина. Другата му глава винаги е будна — и винаги нащрек. Ето затова никога не са заловили ни един Бутни-Дръпни и никой не бил виждал такова животно в зоологическа градина. По цели години най-изкусни ловци и най-хитри собственици на менажерии са дебнали из джунглите и в пек, и в дъжд, и все пак никой не е уловил ни един Бутни-Дръпни. Дори и тогава, преди години, той бил единственото животно в света с две глави.

И тъй, маймуните потеглили да търсят това животно из гората. Изминали били доста дълъг път, когато открили някакви особени стъпки край брега на една река; по това разбрали, че наблизо някъде се крие Бутни-Дръпни.

Повървели още малко по речния бряг и видели едно място, където тревата била висока и гъста; решили, че той е вътре.

Маймуните се заловили за ръце и образували огромно хоро край високата трева. Бутни-Дръпни ги чул да наближават, подскочил насам, подскочил нататък, опитал с всички сили да разкъса техния кръг — но напразно! Тогава, като разбрал, че е невъзможно да избяга, седнал и зачакал те да му кажат какво искат.

Маймуните го попитали дали е готов да тръгне с доктор Дулитъл и да бъде излаган на показ в Страната на Белите хора.

Но той решително поклатил и двете си глави и отвърнал:

— В никакъв случай!

Обяснили му, че няма да го затварят в менажерията, а само ще го изложат на показ. Уверили го, че докторът е много добър човек, но е останал без пари; а хората са готови да плащат, за да видят двуглаво животно, и по този начин докторът ще забогатее и ще може да се издължи за кораба, който заел за пристигането си в Африка.

Но Бутни-Дръпни пак отказал.

— Не. Знаете колко съм срамежлив — не мога да търпя да ме гледат. — И едва не заплакал.

Тъй цели три дни и три нощи те се опитвали да го увещаят.

Най-сетне, на края на третия ден, той склонил да отиде с тях, за да види първо с очите си какъв човек е този доктор.

Маймуните потеглили обратно заедно с Бутни-Дръпни. А като стигнали до малката, покрита с трева къщичка на доктора, почукали на вратата.

Гъската, която прибирала багажа в куфара, извикала:

— Влез!

Чи-Чи много гордо въвел животното и го показал на доктора.

— Но какво, моля ви се, е това нещо? — възкликнал Джон Дулитъл, вторачен в странното същество.

— Майчице мила! — изкрякала гъската. — Като има два ума, дали вечно се двоуми?

— Според мен ни един ум няма — отвърнало кучето Джип.

— Ето, виж, докторе — започнал Чи-Чи, — това се нарича Бутни-Дръпни — най-рядко срещаното животно от африканската джунгла, единственото двуглаво същество на света! Вземи го със себе си и ще бъдеш вечно богат. Хората ще плащат, колкото им поискаш, само да го видят.

— Да, но на мен пари не ми трябват — отвърнал докторът.

— Виж го ти, не му трябвали! — възмутила се гъската Даб-Даб. — А забрави ли, когато се чудехме откъде да вземем, та да платим на месаря в Пудълби? Я ми кажи как ще върнеш на моряка новото корабче, за което разправяш — като нямаш пари да му го купиш?

— Смятах сам да му го построя — обяснил докторът.

— О, я се съвземи! — креснала Даб-Даб. — А откъде дърво и пирони, за да го направиш? И после — ние от какво ще преживяваме? Като се върнем, ще бъдем най-бедните в цяла Англия. Чи-Чи е много прав — вземи с нас това смехотворно същество!

— Е, може би има нещо вярно в думите ти — въздъхнал докторът. — Животното ми се струва много симпатично. Но дали — хм — как му беше името — е готово да тръгне с нас?

— Да, ще тръгна — отговорил Бутни-Дръпни, който още от пръв поглед разбрал, че докторът е добър човек. — Ти беше толкова мил към нашите животни, а освен това маймуните ми обясниха, че аз съм единственият, който може да ти бъде от някаква полза. Но трябва да ми обещаеш, че ако не ми хареса в Страната на Белите хора, ще ме изпратиш обратно тук.

— Ами естествено, разбира се, то се знае — отговорил докторът. — Извинявай, но ти, както те гледам, по всяка вероятност си от семейството на сърните, нали?

— Да — обяснил Бутни-Дръпни. — Аз съм роднина с Абисинските газели и Азиатските диви кози — по майчина линия. А пък прадядото на баща ми е бил последният Еднорог.

— Извънредно интересно! — възкликнал докторът и като измъкнал някаква книга от куфара, който Даб-Даб стягала за път, започнал да я прелиства. — Чакай да видим дали Бюфон казва нещо по този въпрос…

— Забелязвам — обадила се гъската, — че говориш само с едната си уста. Другата ти глава не може ли да приказва?

— А, може, разбира се — отвърнал Бутни-Дръпни. — Но аз съм определил другата си уста само за хранене — предимно, искам да кажа. По този начин мога да разговарям, докато ям, без да бъда невъзпитан. Ние сме от много учтив род.

Накрая, когато целият багаж и всичко било готово, маймуните уредили голямо празненство в чест на доктора, на което дошли животните от цялата джунгла. Имало толкова много ананаси и манго, и мед, и най-различни други лакомства, че всички яли и пили до насита.

Когато най-после свършили да ядат, докторът станал и казал:

— Приятели мои, аз не умея да произнасям дълги речи след ядене, като някои хора — а току-що погълнах много плодове и много мед. Но искам да ви кажа колко ми е мъчно, че се разделям с вашата хубава страна. Чака ме работа в Страната на Белите хора, затова трябва да си вървя. Когато вече ме няма, помнете: никога не оставяйте мухи да кацат по храната ви, преди да я ядете; и не спете на голата земя, когато дойдат дъждовете. Аз — хм, хм — пожелавам ви дълъг живот и щастие навеки.

Докторът свършил и седнал, а маймуните дълго пляскали с ръце и си казвали една на друга:

— Да се помни завинаги от нашия народ, че той седя и яде с нас, ето тук, под дърветата. Защото всички виждаме, че той е Най-великият Човек!

А Голямата Горила, която криела в косматите си ръце силата на седем едри коня, изтърколила една скала до края на масата и заявила:

— От днес нататък този камък за вечни времена ще ни напомня паметното място!

И наистина, до ден-днешен този камък стои в сърцето на джунглата. И всяка маймуна-майка, когато пресича гората със своето семейство, не пропуска да го посочи от клоните и да прошепне на малките си:

— Шт! Ето го — вижте! Ей там Добрият Бял човек седя и яде с нас в Годината на страшната болест!

Щом свършило тържеството, докторът и животните му поели обратния път към морския бряг. С тях тръгнали всички маймуни, да ги изпратят до границите на своята Страна и да поносят дотам куфара и многобройните торби.