Хю Лофтинг
Историята на доктор Дулитъл (6) (В която се разказва за неговия чудноват живот в родината и за удивителните му приключения в далечни и непознати страни)

Шеста глава
Полинезия и кралят

Повървели малко през гъстата гора, стигнали до широка, разчистена поляна и видели кралския палат, който бил построен от… кирпич.

Там живеел кралят със своята кралица — Ерминтруде, и техния син, принц Бъмпо. Принцът бил отишъл да лови сьомга в реката. Ала кралят и кралицата седели под един чадър пред вратата. Кралица Ерминтруде сладко спяла.

Щом докторът стигнал пред палата, кралят го попитал по каква работа е пристигнал; и докторът му обяснил защо е дошъл в Африка.

— Не, не позволявам да вървите през моите владения — заявил кралят. — Преди много години на този бряг слезе един бял човек; аз го приех най-любезно. Обаче след като изкопа дълбоки дупки в земята, за да измъкне оттам златото ми, и като изтрепа всичките ми слонове, за да им вземе бивните, този бял се качи тайно на кораба си, без да каже дори едно „благодаря!“, както му беше редът. Затова съм решил — никога вече бял човек в земите на Джолигинки!

И кралят се обърнал към чернокожите, които стоели край него, и заповядал:

— Хванете този лечител с всичките му животни и ги хвърлете в най-здравата ми тъмница!

Шестима от чернокожите отвели доктора и любимците му и ги затворили в каменна тъмница. Тя имала само едно мъничко прозорче, високо горе в стената, запречено с решетки; а вратата била здрава и дебела.

Изпаднали в дълбоко униние, а прасенцето Гъб-Гъб се разревало. Но Чи-Чи казал, че ще го напердаши, ако не спре този ужасен шум, и то замълчало.

— Всички ли сме тук? — запитал докторът, когато очите му привикнали с полумрака.

— Да, да, всички — отговорила гъската и започнала да ги брои.

— А Полинезия къде е? — попитал крокодилът. — Не е тук.

— Сигурен ли си? — усъмнил се докторът. — Я пак се огледай. Полинезия! Полинезия! Къде си?

— Избягала е, разбира се — измърморил крокодилът. — Колко й прилича. Мушна се в джунглата веднага щом приятелите й изпаднаха в беда.

— Не съм от тия птици, извинявай! — обадила се папагалката и се измъкнала из джеба на доктора. — Както виждате, достатъчно съм малка, за да се промуша между решетките на този прозорец, затова се уплаших да не ме тикнат в някой кафез и докато кралят приказваше, аз се вмъкнах в джеба на доктора, а сега — ето ме тук! Това се казва „хитрост“ — обяснила Полинезия, докато приглаждала с човка разрошените си пера.

— Мили боже! — извикал докторът. — Да благодариш, че не съм те смачкал.

— А сега слушайте! — започнала Полинезия. — Тази нощ, веднага щом се стъмни, аз ще се промъкна през решетката на прозореца и ще прехвръкна в двореца. И тогава — ще видите — все ще намеря някакъв начин да накарам краля да освободи всички ни от затвора.

— Ох, какво ли можеш да направиш ти? — въздъхнал Гъб-Гъб, сбръчкал нос и отново заплакал. — Ти си една обикновена птица и нищо повече!

— Да, така е! — отвърнала папагалката. — Но не забравяй, че макар да съм само птица, аз мога да говоря като човек — а освен това познавам тези хора още от малка.

И тъй, през нощта, когато луната засияла през палмовите клони и всички кралски слуги заспали тежък сън, папагалката се измъкнала през затворническата решетка и хвръкнала към двореца. Прозорецът на дворцовия килер бил счупен предишната седмица от някаква топка за тенис; Полинезия се промушила вътре през дупката на стъклото.

Тя чула как принц Бъмпо хърка в своята спалня, в задната част на двореца. Тихичко се изкачила по стълбите и стигнала до спалнята на краля. Внимателно отворила вратата и подскочила в стаята.

Тази вечер кралицата била канена на танци у свои братовчеди, но кралят си бил легнал и дълбоко спял.

Полинезия пропълзяла много внимателно и се наместила под леглото.

След това се покашляла — точно както се кашлял доктор Дулитъл. Полинезия умеела да подражава на всички звуци.

Кралят отворил очи и сънливо попитал:

— Ти ли си, Ерминтруде? (Помислил, че кралицата вече се е върнала от бала.)

Тогава папагалката отново се изкашляла — силно, като човек. А кралят скочил, напълно разбуден, и извикал:

— Кой е тук?

— Аз съм, доктор Дулитъл — отвърнала папагалката, също сякаш сам докторът говорел.

— А какво търсиш в спалнята ми? — креснал кралят. — Как смееш да напускаш тъмницата? Къде си, не те виждам!

Ала папагалката само се изсмяла — с дълбокия весел смях на доктора.

— Престани да се хилиш и веднага ела тук да те видя — извикал кралят.

— Колко си глупав, кралю! — отговорила Полинезия. — Нима забрави, че разговаряш с Джон Дулитъл, Д. М. — най-големия чудотворец на света? Разбира се, че няма да ме видиш. Та аз се направих невидим! На този свят няма нищо, което не бих могъл да сторя. А сега слушай: дойдох при тебе тази нощ да те предупредя — не пуснеш ли мен и моите животни да преминем през страната ти, аз ще накарам и теб, и всички твои хора да се разболеете също като маймуните. Защото аз мога да лекувам хората, но мога и да ги разболявам — достатъчно е само да помръдна малкия си пръст. Веднага прати войниците си да отворят тъмничната врата, или преди още сутрешното слънце да е огряло баирите на Джолигинки, вече ще си пипнал страшни заушки!

Тогава кралят започнал да трепери и много се уплашил.

— Докторе — завайкал се той, — ще стане, както ти казваш. Само не помръдвай малкия си пръст, от сърце те моля! — И той скочил от леглото и затичал да каже на войниците да отключат тъмничната врата. Ала кралицата, която тъкмо отваряла задния вход със секретния си ключ, съгледала папагалката да излиза през счупеното стъкло. И когато кралят отново се мушнал в леглото, тя му разказала за онова, което видяла.

Сега кралят вече разбрал, че са го измамили, ужасно се разгневил и веднага хукнал пак към затвора.

Но бил закъснял. Вратата зеела отворена. Тъмницата била празна. От доктора и от неговите животни нямало и следа.