Хю Лофтинг
Историята на доктор Дулитъл (18) (В която се разказва за неговия чудноват живот в родината и за удивителните му приключения в далечни и непознати страни)

Осемнадесета глава
Миризми

— Сега вече ще трябва да намерим вуйчо ти — казал докторът. — Сега със сигурност знаем, че не се е удавил в морето.

Даб-Даб пак приближила до него и му прошепнала:

— Помоли орлите да потърсят човека. никое живо същество не вижда по-ясно от орлите. Когато летят високо горе в небето, могат да преброят колко мравки пълзят по земята. Помоли орлите.

И докторът изпратил лястовиците да повикат няколко орли.

Не минало и час, малките птички се завърнали с шест различни вида орли: един Черен орел, един Плешив орел, един Орел-рибар, един Златен орел, един Орел-лешояд и един Белоопашат Морски орел. Всеки от тях бил два пъти по-висок от момченцето. Те накацали по парапета на кораба, като широкоплещести войници, строени в редица, строги, мълчаливи, неподвижни, а огромните им черни, лъскави очи обхождали зорко всяко най-малко ъгълче наоколо.

Гъб-Гъб се уплашил и се скрил зад едно буре. После разправял, че имал чувство, сякаш тези ужасни очи прониквали чак вътре в стомаха му и виждали какво си бил откраднал за обяд.

Докторът се обърнал към орлите:

— Изчезнал е човек — рибар с червена коса и котва, татуирана на ръката. Ще бъдете ли тъй любезни да го потърсите? Това момченце е племенник на този рибар.

Орлите не са приказливи. Единственото, което отговорили с дрезгавите си гласове, било:

— Бъди уверен, че ще сторим всичко по нашите сили — за Джон Дулитъл.

След тези думи те отлетели, а Гъб-Гъб се измъкнал иззад бурето, за да ги види как си отиват. Нагоре, нагоре, нагоре се вдигали те — все по-високо, по-високо и по-високо. А после, когато докторът едва успявал да ги различи във висините, те се разделили и всеки поел по различен път — на север, на изток, на юг и на запад — зрънца от черен пясък по необятното синьо небе.

— Майчице мила! — промълвил Гъб-Гъб прехласнато. — Колко са високо! Как не им се опърлят перата — та те са до самото слънце!

Орлите се бавили дълго време. А когато се върнали, било почти тъмно. Ето какво казали на доктора:

— Претърсихме всички морета и всички държави, и всички острови, и всички градове, и всички села в тази половина на земното кълбо. Но напразно. На главната улица на Гибралтар видяхме три червени косъма в една ръчна количка пред една хлебарница. Но те не бяха коси на човек — а косми от едно кожено палто. Никъде — по земята и по водата — не открихме следа от вуйчото на това момченце. А щом ние не можахме да го видим, значи, че него наистина го няма… За Джон Дулитъл сторихме всичко по силите си!

След тия думи огромните птици плеснали с дългите си криле и отлетели към домовете си сред планините и скалите.

— Добре де — обадила се Даб-Даб. — ами сега какво ще правим? Трябва да намерим вуйчото на детето — това е съвсем ясно. Момченцето е още малко и не може да тръгне да го търси само по света. Момченцата не са като патенцата — за тях човек трябва да се грижи, чак докато пораснат. Жалко, че го няма тук Чи-Чи. Той скоро щеше да намери моряка. Добрият стар Чи-Чи! Какво ли прави той сега?

— Ах, да беше тука Полинезия! — въздъхнала бялата мишка. — Тя непременно щеше да измисли нещо умно. Помниш ли как ни измъкна от тъмницата втория път? Страшно умна птица е!

— Нямам много високо мнение за тези орли! — заявил Джип. — Прекалено са самонадеяни. Добре де, съгласен съм, може да имат силни очи и тъй нататък, но ето какво става — помолиш ги да ти потърсят някой човек и нищо не могат да направят — а имат нахалството да твърдят, че никой друг не можел да го намери. Просто са много самонадеяни — като онова кученце в Пудълби. И морските свине не ги бива за нищо. Какво всъщност ни казаха и те? Че човекът не бил на морското дъно. Абе, глупави риби, че на нас не ни трябва да знаем къде не е човекът — ние искаме да разберем къде е!

— О, я стига си дрънкал! — прекъснал го Гъб-Гъб. — Лесно е да се приказва, но никак не е лесно да се намери един човек, особено когато не знаеш къде да го търсиш. А може пък косата на рибаря да е побеляла от тревоги по момчето и тъкмо затова орлите да са го пропуснали. Като не знаеш, няма да приказваш, разбра ли? Кажи с какво помогна да се намери? И ти като орлите не можеш да намериш горкичкия моряк — и половината от тяхното дори не си направил.

— Не съм ли? — озъбило се кучето. — Толкова ти разбира умът на тебе, глупава неварена сланино! Аз още дори не съм започнал да правя нещо — разбра ли? Почакай и ще видиш!

Джип отишъл при доктора и му казал:

— Попитай момчето дали има нещо в джобовете си, което да принадлежи на вуйчо му, може ли?

Докторът попитал момчето. Момчето им показало един златен пръстен, който носело на верижка около врата си, защото бил прекалено голям за неговите пръсти. И обяснило, че вуйчо му му го бил дал, когато видял, че пиратите ги настигат.

Джип помирисал пръстена и казал:

— Не. Това не върши работа. Попитай има ли нещо друго, което е било на вуйчо му.

Тогава момчето измъкнало от джоба си голяма, червена носна кърпа и казало:

— И това беше на вуйчо ми.

Още щом момчето я извадило, Джип изкрещял:

— Енфие, ура-а-а! Черно, силно енфие. не го ли надушвате? Вуйчо му е смъркал енфие. Попитай го така ли е, докторе!

Докторът отново попитал момчето, а то отговорило: „Да, вуйчо ми много обичаше да смърка енфие.“

— Отлично! Сега вече все едно, че сме го намерили. По-лесно ще е дори, отколкото да откраднеш млякото на малко коте. Кажи на момчето, че ще намеря вуйчо му за по-малко от седмица. Хайде — да се качим горе и да видим откъде духа вятърът.

— Но навън вече е тъмно — казал докторът. — Къде ще го търсиш в мрака?

— Не ми трябва светлина, за да търся човек, който мирише на черно, силно енфие — отвърнал Джип и продължил да изкачва стълбата. — Ако човекът миришеше на нещо мъчно — като например на връв или на топла вода, тогава вече щеше да е друго. Но на енфие! Ехе!

— Че топлата вода мирише ли? — попитал докторът.

— Мирише, разбира се — отвърнал Джип. — Топлата вода мирише съвсем различно от студената. Именно топлата вода, а също и ледът — имат най- мъчната миризма. Веднъж аз вървях по следата на един човек в продължение на цели десет мили през една тъмна нощ и знаеш ли какво ме водеше подир него? Миризмата на топлата вода, с която се беше бръснал — защото, бедничкият, нямал никакъв сапун … А сега чакай да видим от коя посока духа вятърът. За душене от голямо разстояние вятърът е от най-голямо значение. Не бива да е много силен — и трябва да духа, откъдето трябва. Един хубав, постоянен, влажен бриз е най-подходящ от всички ветрове… Ха!… Този вятър духа откъм север.

Джип отишъл на носа на кораба и започнал да души вятъра и да си мърмори:

— Катран, пържен лук, газ за горене, мокри шлифери, натрошени лаврови листа, горяща гума, накиснати в корито дантелени пердета — не, грешка, дантелени пердета, прострени да съхнат, и лисици — стотици лисици — лисичета, и…

— Нима наистина успяваш да помиришеш всички тези различни миризми от един единствен вятър? — удивено възкликнал докторът.

— Много естествено — отвърнал Джип. — И това са само няколко от най-лесните миризми — силните миризми. Всяко улично куче може да ги помирише дори с хремав нос. А сега почакай и ще ти кажа някои от мъчните миризми, които се носят с този вятър — някои наистина мъчни миризми.

И кучето стиснало здраво очи, вдигнало нос във въздуха и започнало да души с полуотворена уста.

Дълго време то мълчало. И стояло неподвижно като камък. Като че ли спряло и да диша дори. А когато започнало да говори, сякаш не приказвало, а пеело тъжно като в полусън.

— Тухли — промълвило то, — стари, жълти тухли, натрошени от старост в градинска ограда; сладкият дъх на млади крави, застанали в хладен планински поток; оловеният покрив на гълъбарник — а може и на хамбар, — напечен от обедното слънце; черни детски ръкавици в чекмеджето на бюро от орехово дърво; прашен път с водопой за коне под платаново дърво; малки гъбки, които никнат през гнили листа, и… и… и…

— Не ти ли мирише на пащърнак? — обадил се Гъб-Гъб.

— Не — казал Джип. — Ти само за ядене мислиш. Никакъв пащърнак. И никакво енфие — цигари и лули колкото щеш, няколко пури. Но никакво енфие. Ще трябва да почакаме, докато задуха южнякът.

— Ами да, вятърът ти е крив! — изгрухтял Гъб-Гъб. — Право да ти кажа, ти си един истински измамник, Джип. Къде се е чуло и видяло да се търси човек в средата на океана само по някаква си миризма! Знаех си аз, че няма да можеш.

— Слушай! — ядосано креснал Джип. — Знаеш ли, като те ухапя по носа! Да не мислиш, че ако докторът не ни оставя да те сложим на мястото ти, можеш да безобразничиш до безкрайност!

— Стига сте се карали! — спрял ги докторът. — Стига! Животът и тъй е прекалено кратък. Я ми кажи, Джип, откъде според теб долитат тези миризми?

— От Девън и Уелс, от нашата Англия — казал Джип. — Поне повечето са оттам. Вятърът иде оттам.

— Да, да — възкликнал докторът. — Забележително е това, което умееш — необикновено. Ще трябва да си го отбележа за новата ми книга. Питам се дали би могъл да ме обучиш и аз да познавам миризмите като теб… Но не — тъй може би съм си добре. Достатъчно е малко да имаш, но на място да го използуваш, както казва поговорката. А сега — хайде да вечеряме. Много съм гладен.

— И аз — обадил се Гъб-Гъб.