Пер Вальо, Май Шьовал
Заключената стая (9)

IX.

С редки изключения, професионалистите, които се борят с престъпността, са такива хора като всички останали. И даже при изпълнението на сериозни и отговорни задачи те понякога са способни на обикновени човешки емоции. Например могат да се вълнуват и да преживяват, когато им предстои да се запознаят с доказателства от първостепенна важност.

Членовете на специалната група за борба с банковите обири и високопоставените самозвани гости седяха като на тръни. Светлината в залата беше намалена и всички гледаха към правоъгълния екран. Всеки момент ще започне прожекцията на живите картинки, които разказват за нападението на Хурнсгатан. Присъстващите ще видят със собствените си очи въоръжения обир, убийството и персоната, която вечерните вестници вече бяха кръстили „смъртоносната бомба в пола“ и „русата красавица с тъмни очила и пистолет в ръка“. По тези и други все такива оригинални епитети се виждаше, че репортерите поради липса на собствена фантазия черпеха вдъхновението си един от друг.

Такава беше традицията: на страниците на вечерните вестници жените, замесени в крупни престъпления, винаги се рисуваха като някакви прекрасни балерини.

Прожекцията на заветните кадри можеше да се състои и по-рано, но техниката, както винаги, изневери, нещо в касетата беше заяло и в лабораторията трябваше доста да поработят, за да не повредят лентата. Най-сетне бяха я извадили и проявили, без даже да повредят перфорацията й. Според техниците всичко било великолепно.

— Е, с какво ще ни зарадват днес — обади се Ларсон, сякаш предчувстваше нещо. — Май ще е Уолт Дисни, нещо за Патаран.

— Предпочитам да е за тигърчето — отговори му Колберг.

— Разбира се, някой би предпочел и „Партайтаг в Нюрнберг“^[1] — отвърна Гюнвалд Ларсон.

Те седяха най-отпред и говореха високо, но в задните редове цареше тишина. Присъстващите шефове, начело с началника на Централното полицейско управление и заместника му Малм, мълчаха. „Интересно, за какво ли са се замислили?“ — запита се Колберг.

Сигурно решават как да подрежат опашките на опърничавите си подчинени. Пренасят се мислено в миналото, когато наоколо цареше пълен ред и делегатите на шведската полиция, без да им мигне окото, избраха Хайдрих^[2] за президент на Интерпол^[3]. Спомнят си колко по-добре вървяха работите само преди година, когато никой не смееше да оспорва разумността на решението, според което обучението на полицаите беше отново поверено на реакционерите от армията.

На остроумията хихикна само Булдозера Улсон.

Преди време Колберг и Гюнвалд Ларсон не си симпатизираха много. Но през последните години те преживяха доста неща заедно. Приятели не станаха и извън службата изобщо не се срещаха, но все по-често чувствуваха някакво сродство помежду си. А в специалната група отдавна се смятаха като съюзници.

Техникът беше вече готов.

Напрежението в залата достигна предела си.

— Добре де, ще видим — рече Булдозера Улсон, потривайки ръце. — Ако кадрите са толкова сполучливи, както ни се каза тук, довечера ще ги покажем по телевизията и докато преброим до две, ще пипнем цялата компания.

— Все пак предпочитам дългите бедра — не се предаваше Гюнвалд Ларсон.

— А шведски стриптийз? — продължи Колберг. — Знаете ли, аз никога не съм гледал порнография. Девица Луиза, седемнадесетгодишна, се разсъблича и така нататък.

— Я млъкнете — изръмжа началникът на ЦПУ.

Кадрите се завъртяха, яркостта беше забележителна, никой от присъствуващите не помнеше такова чудо. Обикновено на подобни прожекции вместо хора на екрана се мяркаха някакви размазани петна. Но този път изображението беше изумително ясно.

Камерата е била поставена много хитро и благодарение на специалната високочувствителна лента сега можеше добре да се види човекът, който стоеше от другата страна на гишетата. Вярно, отначало залата беше празна. Но след половин минута на екрана се появи човек. Спря се, погледна надясно, а след това наляво. После, сякаш да се види по-добре анфасът му, се вторачи в обектива. Ясно се виждаше облеклото му: велурена куртка и стилна риза с двойна яка. Енергично, сурово лице, сресани назад светли коси, недоволен поглед под гъстите вежди… Ето че дигна голямата си космата ръка, изскубна от ноздрата си дълъг косъм и започна внимателно да го разглежда.

Лицето на екрана беше добре познато на присъствуващите: Гюнвалд Ларсон. Светлина. Специалната група мълчеше. Най-сетне се обади началникът на ЦПУ:

— За тази история на никого нито дума.

— Разбира се, че как иначе.

Колберг се изсмя.

— Как се е получило така? — попита Булдозера Улсон. Той даже изглеждаше озадачен.

— Хм — изкашля се киноекспертът. — От гледна точка на техниката не е трудно да се обясни: може да е заяло пускането и камерата е започнала да работи със закъснение. Какво да се прави, деликатно устройство.

— Ако само една думичка проникне в пресата — ръмжеше началникът на ЦПУ, — то…

— Цял месец не мога да се покажа пред министъра — допълни Гюнвалд Ларсон.

— Гледай я ти нея, как се е маскирала само — ликуваше Колберг.

Началникът на ЦПУ се понесе към изхода. Малм заситни подире му.

Колберг се задъхваше от смях.

— Нищо не може да се направи повече — съкрушено рече Булдозера Улсон.

— Лично аз бих казал, че филмът съвсем не е лош — скромно заключи Гюнвалд Ларсон.