Пер Вальо, Май Шьовал
Заключената стая (10)

X.

След като си пое дъх, Колберг хвърли изпитателен поглед към човека, на когото беше временно подчинен.

Булдозера Улсон беше водещата ос на специалната група. Той обожаваше банковите обири и за последната година, когато броят им нарасна неимоверно много, разцъфтя повече от всякога. Той беше генератор за идеи и концентрат от енергия, можеше да работи със седмици по осемнадесет часа в денонощието без оплаквания, без какъвто и да било намек за отчаяние и умора.

Булдозера Улсон явно смяташе полицейската работа за най-интересното нещо в света.

Това сигурно се дължеше на обстоятелството, че самият той не беше полицай.

Уилсон работеше в прокуратурата и водеше разследванията за въоръжените банкови обири. При него вече бяха се натрупали несметно количество подобни дела. Някои от тях разкриваха, наистина не съвсем изцяло, някого арестуваха, другиго осъждаха, но обирите се умножаваха: три или четири седмично и на всички беше ясно, че много от тях имат нещо общо помежду си. Но какво?

Разбира се, не ограбваха само банки. Нападенията на частни лица бяха много повече, не минаваше и час, без да са ограбили някого. На улицата на площада, в магазина, в метрото, в собственото жилище — никъде човек не можеше да се чувствува сигурен. Но на банките се придаваше особено значение. Да посегнеш на банка, това беше равносилно на посегателство срещу основите на самото общество.

Системата на държавното устройство демонстрираше на всяка крачка своите недостатъци. Що се отнася до полицията, то само в Стокхолм през последните две години останаха неразкрити, поради безсилието на блюстителите на реда, 220 хиляди правонарушения. Разкриваше се само едно от всеки четири по-сериозни престъпления, а колко други изобщо не ставаха известни на полицията?

Едно беше съвършено ясно. За много неща полицията си беше виновна сама. След централизацията през 1965 година, когато управлението на всички полицейски органи беше поверено на едни ръце, веднага стана ясно, че тези ръце не са най-подходящите.

Много изследователи и социолози отдавна се питаха от какви съображения се ръководи в действията си Централното полицейско управление. Естествено, този въпрос оставаше без отговор. Ръководейки се от правилото „по този въпрос никому нито дума“, началникът на ЦПУ по принцип не отговаряше на никакви въпроси. За сметка на това той умираше да произнася речи, които най-често не представляваха интерес даже от гледна точка на риториката.

Не много отдавна някой от полицейските чинове измисли простия, но напълно сигурен способ да се представя статистиката за престъпността по този начин, че тя, макар и да си оставаше формално вярна, заблуждаваше хората. Всичко започна с това, че по върховете решиха да направят полицията по-монолитна и по-боеспособна, като я снабдят изобщо с техника и с оръжие в частност. За да се получат средства за тази цел, трябваше да се преувеличат опасностите, които заплашваха сътрудниците. Тук думите не можеха да помогнат, затова и започна шмекерията със статистиката.

В това отношение много навреме дойдоха политическите манифестации през втората половина на шестдесетте години. Демонстрантите манифестираха за мир, а ги разгонваха със сила. Бяха въоръжени с лозунги и с вяра в правдата си — срещу тях употребяваха сълзотворен газ, водомети и гумени палки. Почти всяка манифестация завършваше със сбиване. Тези, които се опитваха да се съпротивляват, пребиваха и арестуваха. След това ги привличаха под отговорност за „нападение на представители на властта“ или за „буйна съпротива“ и независимо от това, дали историята завършваше със съд или не, всичките тези случаи се включваха в статистиката.

Така хитроумните тактици получиха своето. Полицията беше въоръжена до зъби. За дела, с които преди се справяше един човек, въоръжен само с молив и здрав разум, сега се изпращаше препълнен автобус полицаи, с автомати и непробиваеми жилетки.

Наистина в крайна сметка всичко излезе не така, както беше замислено. Насилието ражда не само антипатия и ненавист, то сее тревога и страх. Стигна се дотам, че хората наистина започнаха да се страхуват един от друг. Стокхолм се превърна в град на десетки хиляди наплашени граждани, а наплашените хора са опасни.

* * *

От шестстотин полицаи, които без особени причини напуснаха службата, мнозина я оставиха в действителност от страх. Макар че, както вече се каза, ги бяха въоръжили до зъби и повечето време седяха в патрулните коли. Естествено, има и други причини: някой изобщо не се чувствал добре в Стокхолм, на друг не му било по сърце да носи службата така, както го заставяли. С една дума, налице беше явен провал на новия курс, чийто източници се губеха някъде в мрака. В този мрак някои забелязваха даже кафяви оттенъци.

Когато забраниха на политическата полиция да подслушва частните телефонни разговори, отново на помощ дойдоха теоретиците от ЦПУ. Те наговориха толкова ужаси, че успяха да убедят риксдага да приеме закон, който разрешава подслушването на телефонни разговори за борба против търговията с наркотици. След което споменатата търговия разцъфтя още повече, но затова пък антикомунистите можеха спокойно да продължават подслушването.

„Да, не е много приятно да си полицай“ — казваше си често Ленарт Колберг.

Какво да правиш, когато твоята организация се разлага жива? Когато чуваш как зад стената шумолят фашистките плъхове? Целият му съзнателен живот е отдаден на полицейската организация…

Как да постъпи?

Ако кажеш всичко, което мислиш — ще те уволнят.

Лошо. Трябва да съществуват някакви други, по-рационални средства. И сигурно не само той разсъждава така, мнозина от колегите му споделят неговите възгледи. Но кои именно и колко са те?

Съвестта на Булдозера Улсон не беше обременена с подобни проблеми. Той си живееше превъзходно на този свят и всичко му беше „ясно като бял ден“.

— Само едно не мога да разбера — каза той.

— Нима? — удиви се Гюнвалд Ларсон. — И какво е то?

— Къде се е дянала тази кола? Нали сигналните инсталации са били в ред?

— Трябва да се предполага.

— Значи мостовете са били взети веднага под контрол.

Сьодермалм е остров, към него водят шест моста и специалната група беше изработила отдавна подробни инструкции за колкото се може по-бързото изолиране на централните райони на Стокхолм.

— Точно така — потвърди Гюнвалд Ларсон. — Аз направих справка в службата за охрана на реда.

— Каква е каруцата? — попита Колберг.

Той не беше още успял да се запознае с подробностите.

— „Рено-16“, светлосива или бежова. С буква „А“ и две тройки в номера.

— Номерът, разбира се, е фалшив — каза Гюнвалд Ларсон.

— Естествено, но аз още не съм чувал, че е възможно да се пребоядисваш по пътя от Мариантогрет до Слюсен. А ако те са сменили колата?

— Да?

— Тогава къде е първата?

Булдозера Улсон крачеше бързо из стаята и се тупаше с длани по челото. Той беше на четиридесет години, по-нисък от среден, пълен, червендалест, непрекъснато в движение. Сега той разсъждаваше на глас:

— Те вкарват колата в някой гараж, недалеч от метрото или от автобусна спирка. Един от тях веднага изнася парите. Другият сменя номера и веднага офейква. В събота идва бояджия и пребоядисва каросерията. И вчера сутринта вече е било възможно да се премести каруцата на друго място. Но…

— Какво „но“? — попита Колберг.

— Моите хора вчера до два часа през нощта проверяваха всяко „Рено“, което идваше от района на Сьодор.

— В такъв случай или колата се е измъкнала още през първия ден, или тя е още на острова — заключи Колберг.

Гюнвалд Ларсон мълчеше. Той гледаше с погнуса дрехите на Булдозера Улсон. Измачкан син костюм, розова риза, широка връзка на цветя. Черни чорапи, островърхи кафяви обувки с дантелена украса, при това нечистени кой знае откога.

— А за какъв бояджия говориш?

— Те не се занимават с колите, за тази цел си наемат страничен човек, най-често от друг град, от Малмьо, да речем, или от Гьотеборг. Той натъкмява колата на предварително уговореното място и сам я откарва оттам. При тях с транспорта всичко е точно разчетено.

— При тях? За кого говориш ти? — учуди се Колберг.

— За Малмстрьом и Мурен, за кого другиго?

— Кои са тези Малмстрьом м Мурен?

Булдозера Улсон го изгледа някак странно, но погледът му веднага се проясни:

— О, да. Забравих, че при нас има новак. Малмстрьом и Мурен са бандити, специалисти по банките. От четири месеца са на свобода и това е четвъртата им операция. Те избягаха от Кумла в края на февруари.

— Но нали казват, че оттам било невъзможно да се избяга.

— Зависи от бягството. Дали са им отпуска за събота и неделя. Естествено те не са се върнали. По наши данни не са предприемали нищо до края на април. Най-вероятно са почивали някъде — например на Канарските острови или в Гамбия.

— А след това?

— След това са се снабдявали с оръжие и всичко останало. Обикновено те живеят в Италия или Испания.

— Но това нападение в петък е извършено от жена — възрази Колберг.

— Маскировка — поучително произнесе Булдозера Улсон. — Светла перука, изкуствен бюст. Хващам се на бас, че това е работа на Малмстрьом и Мурен. Само те са способни на подобно нахалство. Заложили са на изненадата, много тънък ход! Усещаш ли какво интересно дело ни е поверено? Шикозна работа! Няма да ни е скучно. Все едно, че…

— … Ще играем шах с гросмайстор по пощата — вяло довърши вместо него Гюнвалд Ларсон. — Но понеже стана дума за гросмайстори, не забравяйте, че Малмстрьом и Мурен са яки като бикове. Тегло — деветдесет и пет килограма, обувки — четиридесет и шести номер, а ръцете като лопати. Гръдната обиколка на Мурен е сто и осемнадесет сантиметра — с петнадесет повече, отколкото е имала Анита Екберг през най-добрите си дни. Съвсем не мога да си го представя в рокля и с изкуствен бюст.

— Впрочем, тази жена, ако не греша, е била в панталони? — вметна Колберг. — И не много едра?

— Взели са някого със себе си — спокойно отвърна Булдозера Улсон. — Това е нормално.

Той притича към бюрото и хвана някаква хартия.

— Колко пари имат те сега? — размишляваше на глас той. — В Бурос взеха петдесет хиляди, четиридесет хиляди в Гюбенген, двадесет и шест в Мярста и сега деветдесет… Общо — малко повече от двеста. Това означава, че скоро ще се заемат…

— С какво? — заинтересува се Колберг.

— С голямата си работа. Работа с главна буква „Р“. Всичко досега е било подготовка за финансирането на главната операция. Точно така, сега само чакай, всеки момент може да гръмне.

Той отново се затича из стаята, обзет от радостни предчувствия.

— Но къде — къде, дами и господа? Хайде… нека да помислим. Какъв ход бих предприел, ако бях на мястото на Вернер Рус? На кой фланг бих атакувал царя? А вие?.. И кога?

— Кой е този Вернер Рус, дявол да го вземе? — попита Колберг.

— Иконом, нещо като главен бюфетчик, работи в самолетната компания — обясни Гюнвалд Ларгон.

— Преди всичко той е престъпник! — възкликна Булдозера Улсон. — Вернер Рус е гений по своему. Той им разработва плановете, без него Малстрьом и Мурен щяха да бъдат обикновени пионки. Той върши умствената работа, предвижда всичко до най-малките подробности. Колко апаши щяха да ходят без работа, ако не беше Вернер Рус. Цар на престъпния свят. Впрочем, както искате, може и професор…

— Не се навивай — намеси се Гюнвалд Ларсон. — Не си на съдебно заседание.

— А ние, знаеш ли какво ще направим: ще го арестуваме! — Явно беше, че Булдозера Улсон е възхитен от гениалната си идея. — Точно сега ще го заключим.

— А утре ще го пуснем — рече Гюнвалд Ларсон.

— Нищо. Важното е да направим ненадеен ход. Може би ще го объркаме.

— Сигурен ли си? От началото на годината са го задържали вече четири пъти.

— Няма значение.

Булдозера Улсон се устреми към вратата. Истинското му име беше Стен. Но за него никой не си спомняше, освен може би само жена му. Затова пък тя по всяка вероятност сигурно беше забравила как изглежда.

— Нищо не разбирам — оплака се Колберг.

— По отношение на Рус, Булдозера, трябва да ти кажа, че е прав — каза Гюнвалд Ларсон. — Това е изключителен мошеник, който винаги има алиби. Фантастично алиби. Щом стане нещо, той е или в Сингапур, или в Сан Франциско, или в Токио, или където и да било.

— Но откъде Булдозера знае, че Малмстрьом и Мурен са замесени в този обир?

— Шесто чувство, интуиция… — Гюнвалд Ларсон сви рамене и продължи: — Ти ми обясни друго. Малмстрьом и Мурен са известни гангстери. Задържаха ги сто пъти, те все се измъкваха, но най-сетне попаднаха в Кумла. И изведнъж тези юнаци ги пускат да си починат в къщи.

— Не бива хората да се държат вечно насаме с телевизори.

— Е, да, вярно е — съгласи се Гюнвалд Ларсон.

Замълчаха. Но и двамата мислеха за едно и също. Държавата беше похарчила не един милион за затвора Кумла, беше направено всичко, за да се изолират физически правонарушителите от обществото. Чуждестранните познавачи на заведения от подобен род казваха, че килиите на Кумла, както никой друг затвор в света, угнетяват и обезличават човека.

— Що се отнася до това убийство на Хурнсгатан — започна Колберг.

— Какво ти убийство. По-скоро това е нещастен случай. Тя е стреляла, без да иска. Може би не е знаела, че пистолетът е зареден.

— Все пак, ти сигурен ли си, че това е било момиче?

— Разбира се.

— В такъв случай къде отиват Малмстрьом и Мурен?

— Как къде — наели са и са изпратили да свърши работата момиче.

— А отпечатъци на пръстите няма ли? Тя, струва ми се, е била без ръкавици.

— Имало е отпечатъци. На входната врата. Но една от банковите чиновнички ги е размазала, преди да дойдем ние.

— Балистичната експертиза?

— Всичко е наред. Експертите получиха и куршума, и гилзата. Четиридесет и пети калибър, най-вероятно „лама“.

— Порядъчен пистолет… Особено за момиче.

— Така е. Булдозера казва, че оръжието също подсказва за тази компания — Малмстрьом, Мурен и Рус. Те винаги използуват големи калибри, плашат. И все пак…

— Все пак?

— Малмстрьом и Мурен не стрелят в хората. Във всеки случай досега не са стреляли. Ако някой почне да се таралежи, пуснат един в тавана и веднага настъпва пълен ред.

— Какъв смисъл има да се арестува този Рус?

— Не знам, може би Булдозера разсъждава така: ако Рус има неопровержимо алиби — да речем в петък е бил в Йокохама, — можеш да се хванеш на бас, че операцията е била разработена от него. Но ако е бил в Стокхолм, работата е съмнителна.

— А Рус как се държи? Не протестира ли?

— Никога. Не отричам, казва, че Малмстрьом и Мурен са ми стари приятели и, ах, колко жалко, че са тръгнали по лош път. Миналия път даже попита не може ли да помогне с нещо на земляците си. Като чу това, Малм едва не се вцепени от яд.

— А Улсон?

— Булдозера само изръмжа. Хитър ход, казва.

— На какво разчита той?

— Нали сам чу — чака следващата операция. Смята, че Рус е замислил голяма работа за Малмстрьом и Мурен. Изглежда, приятелите са решили да загребат с голямата лъжица, за да могат след това да се изметат в чужбина и да живеят като рентиери.

— И непременно ще оберат някоя банка?

— Булдозера се занимава само с банки, нищо друго не го интересува — каза Гюнвалд Ларсон. — Може би така му е заповядано.

— А свидетелят?

— Този, при който ходи Ейнар?

— Да, да.

— Тази сутрин беше тук, разглежда фотографии. Не разпозна никого.

— А по отношение на колата сигурен ли е?

— Твърдо.

Гюнвалд Ларсон замълча, теглейки пръстите на ръцете си така, че те пукаха в ставите, след което добави:

— Нещо с тази кола не е така, както трябва да бъде.