Пер Вальо, Май Шьовал
Заключената стая (7)

VII.

Мартин Бек вдигна отново телефонната слушалка.

Трябваше да открие полицаите от патрулната кола, които бяха ходили на Бергсгатан. Загуби доста време, докато изясни, че единият от тях е в отпуск, а другият е призован в съда като свидетел по някакво дело.

Най-сетне Мартин Бек се свърза със следователя, който беше препратил делото от участъка в криминалната полиция. Оказа се, че той много се е мотал — едва в понеделник на двадесет и седми е оформил изпращането на документите… Мартин Бек намери за нужно да се осведоми:

— Вярно ли е, че сте получили заключението на съдебния лекар още в сряда?

— Ей богу, не си спомням точно — в гласа на следователя се усещаше неувереност. — Във всеки случай аз го прочетох едва в петък.

И понеже Мартин Бек чакаше мълчаливо обяснения, той продължи:

— В нашия участък само половината от хората са на работа. Едва се справяме с най-неотложните дела. А преписките продължават да се трупат.

— Значи до петък никой не е чел протокола?

— Напротив, началникът на оперативния отдел го видя. В петък сутринта той пита и мен у кого е пистолетът?

— Какъв пистолет?

— Този, с който се е застрелял Свярд. Самият аз не съм го виждал, но реших, че някой от полицаите, които първи са отишли на местопрестъплението, е намерил оръжието.

— Пред мен е тяхното донесение — каза Мартин Бек. — Ако в квартирата е имало огнестрелно оръжие, те са били длъжни да упоменат за това.

— Аз не виждам никакви пропуски в действията на нашия патрул.

Иска да запази хората си… Съображенията му са ясни. През последните години критиките към полицията стават все по-остри, отношенията с обществеността рязко се влошават, а натоварването почти се удвои. В резултат на това хората напускат на групи полицията, при което, като правило, си отиват по-добрите. И макар че в страната безработицата расте, да се направи пълноценна замяна е невъзможно. Затова тези, които са останали, се пазят един друг.

— Да допуснем — каза Мартин Бек.

— Момчетата са действували правилно. Веднага след като са проникнали в апартамента и са открили покойника, те са извикали следовател.

— Имате предвид Гюставсон?

— Точно така. Той е от криминалната полиция, нему се полага да прави изводи и да докладва за всичко, което е открито. Аз реших, че те са му обърнали внимание за пистолета и той го е взел.

— И после е премълчал за това в донесението си?

— Всичко се случва — сухо отбеляза сътрудникът.

— И все пак излиза, че в стаята изобщо не е имало оръжие.

— Като че ли. Но аз научих за това едва миналия понеделник, когато разговарях с Кристиансон и Квастму. И моментално препратих всички документи в Кунгсхолмсгатан.

Полицейският участък и криминалната полиция се намираха в един и същ квартал, поради което Мартин Бек си позволи да отбележи:

— Не е кой знае колко далеч.

— Действахме според правилника — отвърна следователят.

— Честно казано, мен ме интересува повече Свярд, отколкото пропуските на тази или онази страна.

— Ако някой е направил пропуск, то това не е полицията.

Намекът беше достатъчно прозрачен и Мартин Бек предпочете да приключи разговора.

— Благодаря за помощта — каза той. — Всичко хубаво.

След като помисли минута, той набра номера на Гюставсон.

— Ах, да, онова дело — спомни си той. — Непонятна история. Какво да се прави, случва се.

— Какво се случва?

— Непонятни случаи, загадки, които просто е невъзможно да решиш. Безнадеждно дело, това се вижда веднага.

— Ще ви помоля да дойдете тук.

— Сега? На Вестберг?

— Именно.

— За съжаление това е невъзможно.

— Съмнявам се — Мартин Бек си погледна часовника. — Да речем, в три и половина.

— Но на мен не ми е…

— В три и половина — повтори Мартин Бек и прекъсна връзката.

Той стана и се заразхожда из стаята с ръце на гърба.

Всичко е нормално. През последните пет години нещата потръгнаха тъй, че най-напред се налагаше да се изясни как е действувала полицията. И нерядко това се оказваше по-трудно, отколкото да се вникне в самото дело.

Алдор Гюставсон се яви в пет без пет.

Презимето Гюставсон не говореше нищо на Мартин Бек, но лицето му беше познато. Слаб брюнет на около тридесет години с безцеремонно и предизвикателно поведение. Мартин Бек си спомни, че беше го виждал в дежурната на криминалната полиция и на други не толкова забележителни места.

— Моля, седнете.

Гюставсон седна в най-удобното кресло, преметна крак върху крак и извади цигара. Запуши и каза:

— Неприятно дело, нали? Какви въпроси имате?

Мартин Бек си поигра мълчаливо с химикалката, след това попита:

— Кога отидохте на Бергсгатан?

— Вечерта, някъде около десет.

— И какво видяхте?

— Ужас. И гадна миризма…

— Къде бяха полицаите?

— Единият стоеше на пост пред вратата. Вторият беше в патрулната кола.

— През цялото време ли са наблюдавали вратата?

— Казаха, че през цялото време.

— А вие… ти какво предприе?

— Как какво — влезнах и огледах. — Картината, разбира се, беше ужасна. Но нали трябва да се провери, може работата да се окаже нечиста.

— Но ти заключи противното.

— Естествено. Всичко беше ясно като бял ден. Вратата заключена отвътре със сума ти катинари и резета. Момчетата едва са успели да я разбият. И прозорецът затворен, и щорите спуснати.

— Прозорецът беше ли затворен?

— Не. Те са го отворили веднага след като са влезли. Иначе би трябвало да се сложи противогаз.

— Колко време престоя?

— Малко. Точно толкова, колкото да се убедя, че там няма работа за криминалната полиция. Картината е ясна — или самоубийство или естествена смърт, а с тия неща полицията не се занимава.

Мартин Бек прелисти донесението.

— Не виждам описа на иззетите вещи.

— Така ли? Сигурно са забравили. Пък и какво има там за описване? Вехтории почти нямаше. Маса, стол, креват и разни дреболии в кухнята, това е всичко.

— Но ти оглед направи ли?

— Разбира се. Огледах всичко и едва след това дадох разрешението.

— Кое?

— Как кое? Не разбрах.

— Кое разрешение си дал?

— Да се вдигнат останките. Старчето трябваше да се аутопсира. Даже и от естествена смърт да е умрял, все едно има такова правило.

— Можеш ли да изложиш наблюденията си.

— Много лесно. Трупът лежеше на три метра от прозореца. Горе-долу.

— Горе-долу?

— Не носех рулетка. Трябва да е пролежал най-малко два месеца, съвсем беше изгнил. В стаята имаше два стола, маса и креват.

— Два стола?

— Аха.

— Ти току-що каза, че е бил един.

— Така ли? Не, струва ми се, че бяха два. Освен това лавица с книги и стари вестници. А в кухнята две-три тенджери, кафеник и разни други работи.

— Какви разни други работи?

— Ами че ножове, вилици, ножче за рязане на консервни кутии, кофа за боклук.

— Ясно. На пода не лежеше ли нещо?

— Нищо, ако не се смята покойникът. Полицаите също не са намерили нищо, питай ги.

— Някой друг влизал ли е в квартирата?

— Не, момчетата казаха, че никой не е влизал. Само аз и те. След това дойдоха работниците с фургона и отнесоха трупа в полиетиленов чувал.

— И причините за смъртта на Свярд с изяснени?

— Точно така. Застрелял се е. Само едно не го разбира умът ми! Къде е дянал патлака.

— Ти имаш ли някакви предположения в това отношение?

— Никакви. Идиотски случай. Тази история няма да се разкрие, аз ви го казвам. Рядко, но се случва.

— Полицаите какво казаха?

— Нищо. Какво могат да кажат — намерили труп, убедили се, че всичко е затворено, нищо повече. Ако в квартирата имаше патлак, нима нямаше да го намерим. Пък и къде ли би могъл да бъде, ако не до покойничето.

— Ти изясни ли личността на покойника?

— Че как иначе. Фамилия Свярд — пише го на вратата. Веднага се разбира какъв човек е.

— Тъй, тъй…

— Най-обикновен пияница. Такива често се самоубиват. Или се напиват до смърт, или от инфаркт отиват на оня свят.

— Нещо друго съществено да добавиш?

— Нищо. Това е такава главоблъсканица… Загадъчен случай. Тук даже ти няма да се справиш, помни ми думата. Пък и няма ли по-важни дела?

— Може би няма.

— Жаден съм. Мога ли да се омитам?

— Не бързай — отвърна Мартин Бек.

— Нищо повече не мога да кажа — Алдор Гюставсон загаси цигарата си в пепелника.

Мартин Бек стана и се приближи до прозореца.

— Затова пък аз имам — отбеляза той, застанал с гръб към събеседника си.

— И какво е то?

— Сега ще чуеш. Например миналата седмица на местопроизшествието е ходил специалист по криминалистична техника. Повечето от следите са унищожени, но на килима веднага били открити петна от кръв, едно по-голямо и две по-малки. Ти видя ли ги?

— Не. Пък и не съм ги търсил.

— Това се усеща. А какво търси ти?

— Ами че нищо. Всичко беше ясно.

— Щом не си забелязал кръвта, може да си пропуснал и нещо друго.

— Всеки случай огнестрелно оръжие нямаше.

— Обърна ли внимание на облеклото на покойника?

— Не особено. Трупът беше вече изгнил. Какво можеше да има на него, освен някакви парцали. Изобщо аз мисля, че това не играе някаква роля.

— Ти веднага разбра, че покойникът е бедняк и е живеел самотно. Че не е видна личност.

— Точно така. Ако се нагледаш като мен на всякакви пияници и негодници.

— Е та?

— Това, че аз си познавам публиката.

— А ако покойникът заемаше по-високо обществено положение? Тогава, мисля, щеше да работиш по-щателно, нали?

— Че какво, човек трябва да има всичко предвид. И без това сме претрупани от работа.

Алдор Гюставсон огледа кабинета.

— Вие тук може би да сте по-хайлази, но при нас работата ни е затрупала. Нямам желание да наподобявам Шерлок Холмс, щом ми попадне някой мъртъв бедняк. Имаш ли да ми кажеш още нещо?

— Да. Искам да отбележа, че си водил това дело извънредно лошо.

— Какво?

Гюставсон стана. Май едва сега той се усети, че Мартин Бек може да навреди на кариерата му.

— Почакай — измърмори той. — Само за това, че не съм забелязал някакви кървави петна и несъществуващия пистолет.

— Тези пропуски не са най-главното — прекъсна го Мартин Бек. — Макар че също са непростими. По-лошото е, че си позвънил на съдебния лекар и си дал указания, които се основават на предвзети и неверни съждения. Освен това си объркал главите на полицаите и те са повярвали, че делото е елементарно и че на теб ти е достатъчно само да влезеш в стаята, да й хвърлиш един поглед, за да ти стане всичко ясно. Заявил си им, че не е нужно да се викат никакви специалисти, след това си се разпоредил да вдигнат тялото и даже не си се погрижил да направят снимки.

— Господи — произнесе Гюставсон. — Но нали старчето се беше самоубило.

Мартин Бек се обърна и го изгледа мълчаливо.

— Тези забележки… трябва ли да разбирам като официално мъмрене?

— Именно, като строго мъмрене. Всичко хубаво.

— Почакай, Защо така, аз ще се постарая да поправя…

Мартин Бек поклати отрицателно глава. Следователят тръгна към вратата. Той явно беше угрижен, но преди да я затвори, Мартин Бек го чу да казва:

— Дърт дявол.

Искрено казано, такъв като Алдор Гюставсон съвсем не е за криминалната полиция, пък и въобще за полицията. Бездарен тип, надут, нахален и без представа за служебните си задължения.

Обикновено в криминалната полиция привличат най-добрите полицаи.

Но щом този човек са го взели за следовател още преди две години, какво ли трябва да се очаква в бъдеще?

Е, добре — първият работен ден е завършен. Утре трябва да отиде и да разгледа тази заключена стая.

А довечера? Ще хапне, каквото има в къщи, след това ще поседи и ще попрелисти книгите, които трябва да прочете. Ще лежи в леглото и ще чака, докато дойде сънят. Сам-самичък. Затворен в себе си.