Пер Вальо, Май Шьовал
Заключената стая (24)

XXV.

В петък, седми юли, Гюнвалд Ларсон се събуди много рано. Вярно, не със слънцето, това щеше да бъде вече прекалено — според календара на този ден слънцето в Стокхолм изгряваше в три без единадесет минути.

До шест и половина той се изкъпа, закуси и се облече, а след половин час вече стоеше пред вратата на онази типова къщичка на Сонгарвеген в Солентюн, пред която преди четири дни се мяркаше и Ейнар Рьон.

Гюнвалд Ларсон искаше да реши една малка загадка, която не му даваше спокойствие цяла седмица. Това беше дреболия, дето се вика прашинка в окото, но щеше да е по-добре да се отърве от нея, а едновременно с това да докаже на самия себе си, че е разсъждавал правилно и е направил верен извод.

Стен Шьогрен явно не ставаше със слънцето. Мина доста време, преди той да отвори, прозявайки се и мотаейки се в банската хавлия.

Гюнвалд Ларсон хвана веднага бика за рогата.

— Вие излъгахте полицията — меко каза той.

— Аз съм излъгал?

— През миналата седмица вие на два пъти описахте бандита, който уж приличал на жена. Освен това вие подробно описахте колата „Рено-16“, която според вас гангстерът е използувал при бягството си, както и двамата мъже, които са били в колата.

— Точно така.

— В понеделник вие дума по дума повторихте версията си пред старши следователя, който идва тук, за да говори с вас.

— И това е така.

— Вярно е и това, че почти всичко казано от вас е абсолютна лъжа.

— Описах точно бандита, казах това, което съм видял.

— Естествено, тъй като и другите са го видели. Освен това сте съобразили, че на наше разположение ще бъде и лентата от кинокамерата, инсталирана в банката.

— Но аз, както, и преди, съм убеден, че това беше жена.

— Защо?

— Не знам. Според мен, момичетата могат да се разпознаят по усет.

— Този път усетът ви е подвел. Но аз дойдох тук по друга причина. Нужно ми е да получа потвърждение от вас, че историята с колата и двамата мъже е ваша измислица.

— Това пък за какво ви е?

— Моите мотиви не ви засягат. Още повече, че те са чисто лични.

Сънливостта изчезна от лицето на Шьогрен. Той изгледа изпитателно Гюнвалд Ларсон и каза бавно:

— Доколкото ми е известно, непълните или неверни показания, ако не са дадени под клетва, не се считат за престъпление.

— Съвършено вярно.

— При това положение аз не виждам смисъл в нашия разговор.

— Аз пък виждам. Нужно ми е да се оправя в тази работа. Да предположим, че съм стигнал до някакъв извод и сега искам да го проверя.

— И какво гласи вашият извод?

— Че вие сте заблуждавали полицията не от користни подбуди.

— В нашето общество са предостатъчно онези, които мислят само за собствените си интереси.

— Но ти не си от тях, нали?

— Мъча, се… Наистина, не всички ме разбират. Например жена ми не можеше да ме разбере. Ето защо съм и ерген.

— Значи ти смяташ, че е добре да се ограбват банките и че полицията е враг на народа.

— Нещо от този род. Само че не толкова опростено.

— Да се ограби банка и да се убие един учител по гимнастика — това съвсем не е политическа акция.

— В този случай — не е. Но идейните мотиви трябва да се имат предвид изобщо. Понякога ограбването на банки е предизвикано от чисто политически причини. Да вземем за пример революцията в Ирландия. Освен това съществува и неосъзнат протест.

— Ти предлагаш да разглеждаме криминалните престъпници като бунтовници?

— Защо не, това е идея.

След известно мълчание Гюнвалд Ларсон попита:

— Значи, нямаше никакво бежово рено?

— Нямаше.

— И никакъв блед шофьор в бяла блуза, и никакъв момък в черно?

— Не.

Гюнвалд Ларсон кимна замислено. След това продължи:

— Работата е там, че бандитът е разкрит. И не е никакъв стихиен революционер, а мръсен плъх, който паразитства на капитализма, хранейки се с препродажба на наркотици и порнография и за нищо друго, освен за аванта не мисли. Само това му е в ума. Започна веднага да предава приятелите си само и само да спаси собствената си кожа.

Шьогрен сви рамене.

— Не е само той… Но тъй или иначе, човекът, който е ограбил тази банка — как да ти го обясня — е нещастник. Разбираш ли ме?

— Разбирам, разбирам.

— Слушай, откъде тези мисли у тебе?

— Познай… Опитай се да се поставиш на моето място.

— Тогава кой дявол те е пратил в полицията?

— Случайността. Изобщо аз съм моряк. Това стана отдавна, а тогава много неща ми изглеждаха другояче. Но тези неща не се отнасят към делото. Аз изясних каквото ми беше нужно.

— Значи, край?

— Край. Довиждане.

— Довиждане — отвърна Шьогрен. — Всичко хубаво.

Лицето му изразяваше пълно недоумение.

Но Гюнвалд Ларсон не видя това, тъй като вече си беше заминал. И не можа да чуе последните думи на Шьогрен.

— Все пак аз съм убеден, че това беше момиче.

 

В този ранен утринен час в една от къщите на Пилгатан в град Йончопинг фру Свеа Мауритсон шеташе в кухнята си — печеше за закуска сладки кифлички, за да зарадва завърналия се в къщи блуден син.

Пронизителен звън разкъса утринната тишина. Фру Мауритсон изтри ръце в престилката си и заситни към антрето, шляпайки с подпетените си чехли. Старинният часовник показваше седем и половина и тя хвърли тревожен поглед към затворената врата на спалнята.

Там спи нейното момче. Беше му постлала на кушетката в хола, но биенето на часовника му пречеше да заспи и посред нощ те си смениха местата. Съвсем е капнал, бедният, нужна му е пълна почивка. А на нея, старата и глуха кокошка, часовникът не й пречи.

На стълбата стояха двама едри мъже.

Тя напразно се опитваше да им обясни, че сега е още много рано, нека да дойдат по-късно, когато синът й се наспи.

Гостите настояваха на своето, виждате ли, работата им е много важна; в края на краищата тя влезе в стаята и разбуди внимателно сина си. Той се приповдигна на лакти, погледна часовника на нощното шкафче и се възмути:

— Ти, какво — полудя ли? Нали ти казах, че трябва да се наспя.

— Търсят те двама господа — виновно обясни тя.

— Какво? — Мауритсон скочи на крака. — Надявам се, че не си ги пуснала?

Той реши, че Малмстрьом и Мурен са подушили къде се крие и са дошли да го накажат.

Клатейки учудено глава, фру Мауритсон наблюдаваше как нейният син облече костюма си направо върху пижамата, след което тичайки засъбира разхвърляните си вещи в куфара.

— Какво се е случило? — страхливо попита тя.

Той затвори куфара, хвана я за ръката и пошепна:

— Разкарай ги, разбираш ли? Мен ме няма, заминал съм за Австралия!..

Майката не чуваше какво й казва. Докато наместваше слуховия си апарат, Мауритсон се промъкна до вратата и се ослуша, допрял ухо до процепа. Тишина. Стоят там и го чакат със заредени пистолети…

Мауритсон закопча сакото и взе куфара.

— Вече си отиваш — огорчи се майката. — А аз ти изпекох кифлички. Любимите ти, препечени.

Той се обърна рязко към нея.

— Какви ти кифлички, когато…

Мауритсон не се доизказа. От антрето се чуха гласове.

… Те вече идват. Божичко, ще го застрелят на място… Той се огледа, обливайки се в студена пот. Седми етаж, не може и да се мисли за скачане през прозореца, а изходът от спалнята е само един — в антрето, където го чакат Малмстрьом и Мурен.

Той пристъпи към майка си, която беше замръзнала, объркана до леглото.

— Иди при тях! Кажи им, че ще изляза ей сега. Заведи ги в кухнята. Предложи им кифлички. Хайде, по-бързо!

Той я изтласка през вратата и се прилепи с гръб към стената.

Тишина. След това нещо щракна, като че ли се пъха пачка патрони в пистолет. Някой се изкашля, чу се внимателно почукване по врата и някакъв непознат глас произнесе:

— Мауритсон, излезте. Полиция.

Мауритсон разтвори вратата и просто плачейки от облекчение, падна в прегръдката на следователя Хьофлюгт от Йончопингската криминална полиция, който стоеше с приготвени белезници.

… След половин час Мауритсон вече седеше в стокхолмския самолет с пълен пакет пресни кифлички на коленете си. Той успя да убеди Хьофлюгт, че няма да избяга и пътуването мина без белезници.

От време навреме поднасяше на придружителя си пакета с кифлите, но следователят Хьофлюгт само поклащаше глава: летенето със самолет не му се отразяваше добре.

Точно по разписание, в девет и двадесет и пет, самолетът се приземи на летище Бома и след двадесет минути Мауритсон отново се озова в полицейското управление на Кунгсхолмен. По пътя той се мъчеше да отгатне какво ли си е наумил сега Булдозера. Облекчението, което изпита сутринта, когато разбра, че страхът му е бил напразен, вече се беше изпарило и го беше обладала тревога.

Булдозера Улсон очакваше с нетърпение пристигането на Мауритсон. Очакваха го също и избраните представители на специалната група, а именно Ейнар Рьон и Гюнвалд Ларсон; останалите, под ръководството на Колберг, подготвяха операцията против шайката на Мурен.

Когато доложиха на Булдозера за находката в противосамолетното скривалище, той едва не се побърка от радост. И сега предчувстваше велик ден: Мауритсон му е в ръцете, Мурен и събратята му ще ги пипнат като зайци, щом се появят в банката на Русенлюндсгатам. Дори и да не е този петък — следващият, това е сигурно. С една дума, на шайката на Мурен не й остава да се разхожда още дълго на свобода, а чрез нея той ще се добере и до Вернер Рус.

Телефонът наруши лъчезарните мечти на Булдозера. Той вдигна слушалката и почти веднага изкрещя:

— Доведете го, бързо!

Той тръшна слушалката на вилката, плесна с длани и съобщи делово:

— Господа, след малко той ще бъде тук. Готови ли сме?

Гюнвалд Ларсон измърмори нещо; Рьон отвърна вяло:

— Готови сме.

Той разбираше великолепно, че на него и на Гюнвалд Ларсон е предназначена ролята на слушатели. Булдозера обожаваше представленията пред публика, а днешният ден за него безспорно беше празник.

Изпълнителят на главната роля, а така също и режисьор, премести двадесет пъти столовете на другите действуващи лица, преди да остане доволен. Самият той се намести в креслото зад бюрото; Гюнвалд Ларсон седна в ъгъла до прозореца. Рьон — отдясно на бюрото. Столът на Мауритсон стоеше в средата на стаята, точно срещу Булдозера.

На вратата се почука и в кабинета въведоха Мауритсон. Той и без друго нямаше настроение, а сега, като видя каква суровост е изписана на познатите му лица, направо се разтрепери.

Вярно, този, едрият блондин — май че Ларсон му беше името, — се заяде с него още от първия ден, а другият, този с лилавия нос, сигурно от рождение имаше такава мрачна муцуна, но това, че дори Булдозера, който миналия път беше ласкав като дядо Мраз, сега го гледа като вълк — да, това не е добър признак…

Мауритсон седна послушно, огледа се и каза:

— Здравейте.

Понеже не му отвърнаха, продължи:

— В документа, който ми даде господин прокурорът, не се казва, че не бива да напускам града. И изобщо, доколкото си спомням, такава уговорка помежду ни нямаше.

Но като видя какъв поглед му хвърли Булдозера, побърза да добави:

— Но аз, разбира се, съм на вашите услуги, стига да мога да ви помогна с нещо.

Булдозера положи ръце върху бюрото и сплете пръсти. Около минута оглежда Мауритсон и най-сетне заговори с елеен глас:

— Виждате ли — хер Мауритсон бил на нашите услуги. Колко любезно от негова страна. Само че сега е наш ред да му окажем услуга. Ако си спомняте, хер Мауритсон не беше съвсем откровен с нас, нали? И много естествено, че сега го мъчи съвестта. Точно затова и ние се потрудихме, да организираме тази малка среща, за да може хер Мауритсон да облекчи душата си.

Мауритсон гледаше объркано Булдозера.

— Не ме ли разбирате? Може би хер Мауритсон съвсем не изпитва нужда от покаяние?

— Аз… честна дума, съвсем не разбирам за какво трябва да се кая.

— Нима? Но ако кажа, че става дума за миналия петък?

— За миналия петък!

Мауритсон се размърда неспокойно на стола. Погледна към Булдозера, после към Рьон, след това пак към Булдозера, натъкна се на хладния поглед на сините очи на Гюнвалд Ларсон и отъпя. Тишина. Най-сетне Булдозера заговори отново:

— Да, да — за миналия петък. Не е възможно хер Мауритсон да не си спомня с какво се е занимавал през този ден… А? Пък и възможно ли е да се забрави такава печалба? Деветдесет хиляди не са малко!

— Какви деветдесет хиляди? За пръв път чувам!

Явно Мауритсон се перчеше и затова Булдозера продължи вече с твърд глас:

— Естествено хер Мауритсон няма и понятие за какво му говоря?

Мауритсон кимна с глава.

— Може би хер Мауритсон иска да се изразявам по-ясно? Иска ли това хер Мауритсон?

— Много ви моля — смирено каза Мауритсон.

Гюнвалд Ларсон се изправи:

— Хайде, стига представления! Ти знаеш отлично за какво става дума.

— Разбира се, че знае — добродушно рече Булдозера. — Просто хер Мауритсон хитрува, иска да ни покаже, че не е толкова лесно да го разобличим. Така е прието — в началото трябва да се потрудим повече. А може би той просто е срамежлив?

— Когато пееше за приятелите, не се стесняваше — жлъчно отбеляза Гюнвалд Ларсон.

— Точно това ще проверим сега — Булдозера се наведе, пронизвайки с очи Мауритсон. — Значи, ти искаш да се изразявам по-ясно? Добре, слушай. Ние знаем, че през този минал петък си ограбил банката на Хурнсгатан, излишно е да отричаш, ние имаме доказателства. За съжаление не е минало само с ограбването, тъй че сам го разбираш, загазил си здравата. Естествено ти можеш да кажеш, че са те нападнали, че ти изобщо не си искал да убиваш никого, но фактът си остава факт и мъртвият няма да се съживи.

Мауритсон побледня, в основите на косите му заблестяха капчици пот. Той отвори уста, искаше да каже нещо, но Булдозера го прекъсна:

— Надявам се разбираш, че в твоето положение не си струва да извърташ, само ще си влошиш положението. Има само един начин да облекчиш участта си — като престанеш да отричаш. Сега разбра ли ме?

Мауритсон клатеше глава, отворил уста.

— Аз… аз не зная нищо… нищо не разбирам… — изговори най-сетне той.

Булдозера стана и се заразхожда из кабинета.

— Скъпи Мауритсон, моето търпение е безгранично, но глупостта, когато човек е глупав като тапа, това не мога да понасям.

По гласа на Булдозера се усещаше, че дори неговото безгранично търпение има граници.

Мауритсон продължаваше да клати глава, а Булдозера, разхождайки се величествено пред него, не спираше:

— Стига си шикалкавил. Каза ти се — имаме доказателства.

— Какви доказателства? Никакви банки не съм ограбвал и никого не съм убивал.

Гюнвалд Ларсон въздъхна, изправи се и застана пред прозореца с гръб към останалите.

— И с такъв като него трябва да разговарят вежливо — процеди той през рамо. — Прасни го по муцуната — веднага ще разбере всичко.

Булдозера се подпря на бюрото с лакти, подпря брадичката си на дланите и погледна загрижено към Мауритсон.

— И така, уважаеми?

Мауритсон разпери ръце.

— Нищо не разбирам. Честна дума! Кълна се!

Булдозера издърпа внезапно долното чекмедже на бюрото:

— Значи, кълнеш се…

Той се изправи, хвърли на бюрото зелена брезентова чанта и погледна тържествуващо Мауритсон, който се взираше в чантата с явно удивление.

— Да, да, Мауритсон, както виждаш всичко е налице.

Той размести акуратно върху бюрото съдържанието на чантата.

— Перука, блузка, очила, шапка и накрая пистолет. Какво ще кажеш сега?

Мауритсон местеше шашардисано очите си от предмет на предмет, след това застина, бял като чаршаф.

— Какво е това… какви са тези вещи… — гласът му секна, той се изкашля и повтори въпроса си.

Булдозера го погледна уморено и се обърна към Рьон.

— Ейнар, виж, моля ти се, дали са се явили свидетелите?

— Добре — каза Рьон, ставайки. След няколко минути той се върна и доложи:

— Тук са.

— В такъв случай, Мауритсон, да минем в съседния кабинет за едно малко модно ревю. Ще дойдеш ли с нас, Гюнвалд?

Булдозера се устреми към вратата, притиснал чантата до гърдите си. Гюнвалд Ларсон го последва, подбутвайки грубо Мауритсон.

Кабинетът, в който влязоха, не се различаваше от другите помещения на криминалната полиция. Бюро, стопове, шкафове, масичка за пишеща машина. На едната стена имаше огледало, през което можеше да се наблюдава от съседната стая всичко, което става в това помещение.

Застанал зад този таен прозорец, Ейнар Рьон наблюдаваше, как Булдозера помага на Мауритсон да надене синята блузка, как намества на главата му светлата перука, как му подава шапката и очилата против слънце. Мауритсон се приближи до огледалото и удивено се взря в изображението си. Той гледаше право в очите на Рьон, на него даже му стана неудобно, макар да знаеше, че не се вижда.

Очилата и шапката също се оказаха като че ли по мярка и Рьон покани първия свидетел — касиерката от банката.

Касиерката се извърна към Рьон и кимна.

— Вгледайте се внимателно — каза Рьон.

— Ама разбира се, тя е. Без съмнение. Може би само панталоните бяха по-тесни, само това е разликата.

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно. Сто процента.

Следващият свидетел беше счетоводителят от банката.

— Това е тя — решително каза той, след като хвърли само един поглед върху Мауритсон.

— Вие сте длъжен да се вгледате както трябва — рече Рьон. — Не бива да се допуска никаква грешка.

Свидетелят гледа около минута как Мауритсон се разхожда из стаята.

— Тя е, само е тя. Походката, осанката, косите… мога да се закълна. — Той поклати глава. — Жалко, толкова симпатична девойка.

Наближаваше един часът, когато Булдозера прекъсна разпита, без да получи признание. Но той не се съмняваше, че съпротивата на Мауритсон ще бъде скоро сломена, тъй като доказателствата и без това бяха достатъчни.

На задържания позволиха да се свърже с адвокат, след което го изпратиха в предварителния арест.

Изобщо, Булдозера беше доволен от постигнатото и веднага след като излапа в стола порция калкан с картофено пюре, се включи с нови сили в хайката срещу шайката на Мурен.

Колберг се беше потрудил добре и беше съсредоточил крупни сили в двете главни точки, където се очакваше нападението: на Русенлюндсгатан и в околностите на банката.

Подвижните отряди бяха получили заповед да бъдат в готовност, но да не привличат внимание. При случай, че на гангстерите им се удаде възможност да се измъкнат, по пътя на отстъплението им бяха организирани моторизирани засади.

В гаража и в двора на полицейското управление на Кунгсхолмен не беше останал даже един мотоциклет, целият моторизиран транспорт беше разположен по тактически важните точки на града.

В критичните минути Булдозера трябваше да се намира в управлението, да следи по радиото за хода на събитията и да приема участниците в обира по реда на тяхното залавяне.

Членовете на специалната група се бяха разположили в банката и около нея. Освен Рьон, на когото беше наредено да следи за Русенлюндсгатан.

В два часа Булдозера тръгна с едно сиво волво-амазон да проверява постовете. В района на Русенлюндсгатан май изобилието от полицейски коли правеше впечатление, но затова пък в района на банката нищо не показваше, че е устроена засада. Напълно удовлетворен, Булдозера се завърна на Кунгсхолмсгатан, за да изчака решаващата минута.

И ето стрелките на часовника показват 14,45. Обаче на Русенлюндсгатан всичко оставаше спокойно. Нищо не се случи една минута по-късно и пред зданието на полицейския щаб. А след като в 14,50 от банката не дойдоха никакви тревожни известия, стана ясно, че обирът не е предвиден за този петък.

За всеки случай Булдозера изчака до три и половина, след което даде отбой. Репетицията премина организирано и успешно.

Той събра специалната група, за да разработят още по-щателно операцията и да решат кои детайли изискват поправка и по-тънка отработка: все пак имат още цяла седмица на разположение. Обаче членовете на групата дойдоха до извода, че не е имало никакви засечки.

Всички участници в операцията бяха действували точно.

Никой не беше нарушил графика.

В набелязания час всеки се беше оказал на нужното място.

Наистина обирът не се състоя, но след една седмица акцията ще бъде повторена с не по-малка, а може би и с още по-голяма точност и ефективност.

Стига Малстрьом и Мурен да не подведат.

* * *

Впрочем през този петък се случи онова, от което се страхуваха най-много. В ЦПУ си бяха въобразили внезапно, че някои си възнамеряват да хвърлят яйца по посланика на Съединените щати. А може би не яйца, а домати, и то не по посланика, а по посолството. А може би не да хвърлят, а да подпалят, и то не посолството, а звездно-раирания флаг.

Тайната полиция нервничеше. Тя живееше в измислен свят, изпълнен с коварни комунисти, анархисти-терористи и опасни смутители, които подриват устоите, като протестират против ограничената продажба на алкохол и замърсяването на околната среда. Тайната полиция получаваше информацията си за така наречените леви активисти от фашистките организации, с които си сътрудничеше активно.

Най-много нервничеше началникът на ЦПУ.

Ето защо поредната демонстрация против войната във Виетнам дойде не съвсем навреме.

Десетки хиляди хора се възмущаваха от бомбардирането на дигите и беззащитните села на Северен Виетнам, когото американците искаха заради престижа си да върнат в стадия на неолита; негодуващата тълпа се събра на Хакбергет, за да приеме резолюция. Оттам демонстрантите имаха намерение да отидат до посолството на САЩ и да връчат протеста си на дежурния портиер.

Това не трябваше да се допуска. Остротата на положението се задълбочаваше от факта, че полицмейстерът на Стокхолм се намираше в командировка, а началникът на управлението за охрана на реда — в отпуск.

И началникът на ЦПУ прие историческо решение: той лично ще се погрижи демонстрацията да мине встрани, лично ще увлече демонстрантите на безопасно място, по-далеч от звездно-раираното знаме. Такова безопасно място той считаше парка Хумлегорден в центъра на града. Нека си прочетат там своята проклета резолюция и се пръждосват.

Демонстрантите бяха настроени миролюбиво и не се заинатиха. Процесията тръгна по Карлавеген на север.

За обезпечаване на операцията бяха мобилизирани всички налични полицейски сили. В числото на мобилизираните беше и Гюнвалд Ларсон, който, седнал във вертолет, наблюдаваше от високо демонстриращите с лозунги и знамена хора. Той виждаше ясно какво ще се случи след малко, но не можеше да стори нищо. Пък и защо ли?..

На ъгъла на Карлавеген и Стюрегатан колоната, чието движение направляваше самият началник на ЦПУ, се сблъска с тълпа запалянковци — те се връщаха от централния стадион леко загрети от винени пари и много недоволни от безцветната игра на футболистите. Това, което последва, твърде напомняше отстъплението на Наполеоновите войски след Ватерлоо или посещението на римския папа в Йерусалим. Не изтекоха и три минути и въоръжените с палки полицаи вече млатеха наляво и надясно запалянковците и привържениците на мира. От всички страни на тълпата напираха мотоциклети и коне. Обърканите демонстранти и любители на футбола се пердашеха един друг; разпалените полицаи налагаха своите цивилни колеги. Наложи се да спасяват началника на ЦПУ с вертолет.

Само че не с този, в който се намираше Гюнвалд Ларсон, тъй като Ларсон само след няколко минути заповяда:

— Лети по-бързо, лети, където искаш, само да сме по-далеч оттук!

Стотина човека бяха арестувани, още повече бяха пребити. И никой от тях не знаеше за какво е пострадал.

В Стокхолм цареше хаос.

А началникът на ЦПУ се разпореди по стар навик:

— За случилото се на никого нито дума.