Пер Вальо, Май Шьовал
Заключената стая (27)

XXVIII.

В петък Мартин Бек се яви в къщата на Тюпегатан в шест без четвърт с бутилка вино в ръка и пакет под мишница. На първия етаж го срещна Рея, облечена само в дълга лилава роба, тя трополеше по стъпалата. С червени дървени налъми, държейки в двете си ръце по една торба с боклук.

— Здравей — поздрави тя. — Хубаво е, че дойде. Ще ти покажа нещо.

— Дай ми торбите — предложи той.

— Защо, това е боклук. Пък и без това ръцете ти са заети. Ще ми отвориш ли?

Мартин Бек отвори вратата към двора и Рея отиде към боклукчийските сандъци.

… В кухнята на чаша чай седяха две момичета — Ингела и една друга, която той още не беше виждал.

— Какво искаш да ми покажеш? — попита той.

— Сега — каза Рея. — Да вървим.

Мартин Бек тръгна подире й.

Тя посочи една от вратите, които водеха към антрето.

— Ето, моля. Заключената стая.

— Детската?

— Точно така. Никого няма, а е заключена отвътре.

Той я погледна внимателно. Колко е весела и жизнерадостна днес…

— Вратата се затваря отвътре с райбер, Сама го завинтих. За да могат децата, когато им се прииска, да се скрият.

— Но нали тях ги няма в къщи?

— Ех, глупчо! Почиствах стаята, минах с прахосмукачката, а след това тръшнах вратата. Райберът е паднал и се е зацепил за скобата. Сега не се отваря.

Той натисна вратата. Вярно, не помръдваше.

— И как ще отвориш сега?

Тя сви рамене:

— Изглежда, ще трябва да се употреби сила. Действай. Както се казва, мъжете ги държат в къщи за такива неща.

Сигурно той изглеждаше много глупаво, защото тя се разсмя. После го погали бързо по бузата.

— Добре, остави я. Сама ще се справя. Но каквото и да стане, пред тебе е заключена стая. Не знам само кой вариант.

Рея хвана дръжката на вратата, събу десния си налъм и се опря в касата на вратата с крак.

— Почакай — намеси се той. — По добре аз.

— Добре — отмести се тя и отиде в кухнята при гостенките си.

Мартин Бек оглежда известно време вратата. След това постъпи точно така, както и Рая — опря се с крак в касата и хвана дръжката. Тя беше стара, солидна и правеше напълно надеждно впечатление.

Отначало той натисна не много силно, но втория път блъсна вече както трябва. Едва на петия опит усилията му се увенчаха с успех — винтовете поддадоха с жално скриптене и вратата се разтвори.

Не бяха издържали винтовете, които крепяха куката на райбера, а скобата беше на мястото си, сякаш беше запоена в касата. Тя беше отлята заедно с опорната пластина. Мартин Бек се огледа. Стаята беше празна, прозорецът затворен.

В кухнята разговаряха оживено за геноцида във Виетнам. — Рея — каза той, — къде са инструментите? Ще завинтя куката.

— Ей там, в сандъчето.

Ръцете и бяха заети с бродерия и тя посочи с крак.

Той намери отвертка и шило, но тя го спря:

— Не е толкова бързо. Вземи си чаша и сядай при нас. Виж какви кифли е изпекла Ана.

Той седна и се зае с една прясна кифла, слушайки разсеяно разговора им, но затова пък в мозъка му сякаш се включи магнетофон, който възпроизвеждаше съвсем друг разговор, станал преди единадесет дни.

Разговор в един от коридорите на Стокхолмския градски съд, състоял се във вторник, четвърти юли, хиляда деветстотин седемдесет и втора година.

МАРТИН БЕК: Значи вие избихте шплинтите на пантите, отворихте вратата и след това влязохте в жилището?

КЕНЕТ КВАСТМУ: Точно така.

МАРТИН БЕК: Кой влезе пръв?

КЕНЕТ КВАСТМУ: Аз. Кристиансон вървеше след мен.

МАРТИН БЕК: Какво направи, когато влезе, по-подробно?

КЕНЕТ КВАСТМУ: В стаята беше полутъмно, но аз видях на пода трупа, на два-три метра от прозореца.

МАРТИН БЕК: По-нататък. Помъчи се да си спомниш всичко подробно.

КЕНЕТ КВАСТМУ: В стаята не можеше да се диша. Аз заобиколих тялото и отидох до прозореца.

МАРТИН БЕК. Прозорецът беше ли затворен?

КЕНЕТ КВАСТМУ: Да. И щорите бяха спуснати. Исках да ги вдигна — не поддадоха. Пружината беше повредена. Но все пак трябваше да се отвори прозорецът, за да се проветри.

МАРТИН БЕК: И какво направи ти?

КЕНЕТ КВАСТМУ: Просто издърпах щорите встрани и отворих прозореца. След това навихме щорите и наместихме пружината. Но това беше по-късно.

МАРТИН БЕК: Прозорецът беше ли затворен?

КЕНЕТ КВАСТМУ: Да, във всеки случай едното сюрме беше закачено за куката. Аз го повдигнах и отворих прозореца.

МАРТИН БЕК: Спомняш ли си какво беше това сюрме. Горното или долното?

КЕНЕТ КВАСТМУ: Не мога да кажа точно. Май че горното. За долното не си спомням. Струва ми се, че него също го отворих… Не, не помня.

МАРТИН БЕК: Но ти си убеден, че прозорецът е бил затворен отвътре?

КЕНЕТ КВАСТМУ: Разбира се, уверен съм. Сто процента.

Рея побутна леко Мартин Бек с крак.

— На кого казват да си вземе още една кифла.

— Рея, имаш ли добър фенер? — попита той.

— Намира се. Виси на пирон в килерчето.

— Ще ми го дадеш ли за малко?

— Разбира се, вземи го.

— Сега трябва да изляза, но ще се върна бързо и ще поправя вратата.

Той взе фенера, извика такси по телефона и отиде право на Бергсгатан. Постоя няколко минути на тротоара, като гледаше през улицата към прозореца на третия етаж.

После се обърна. Пред него се издигаше обраслият с храсти стръмен каменист склон на Крунобергския парк.

Мартин Бек се заизкачва по склона, докато не се изравни с прозореца. Разстоянието беше най-много двадесет и пет метра. Извади от джоба си химикалка и се прицели в тъмния правоъгълник. Щорите бяха спуснати; полицията беше забранила на негодуващия собственик да дава до второ нареждане под наем квартирата.

Мартин Бек направи няколко крачки ту в едната, ту в другата страна, докато не намери най-доброто положение. Той не се смяташе за отличен стрелец, но не се съмняваше, че ако в ръката си държеше не химикалка, а автоматичен пистолет 45-и калибър, би успял да уцели човек, който е застанал зад този прозорец.

И при това да остана незабелязан. Разбира се, в средата на април растителността е по-ниска, но все пак можеш да се стаиш така, че никой да не ти обърне внимание. Той още веднъж провери кое място е най-удобно за стрелба и пристъпи към издирването. Започна отдясно — почти всички автоматични пистолети изхвърлят гилзата надясно, обаче далечината и направлението са различни. Работата беше доста бавна. Понякога трябваше да светва и фенерчето.

Но Мартин Бек се беше настроил още от самото начало да търси дълго.

Той намери гилзата чак след час и четиридесет минути. Тя беше паднала между два камъка — издраскана, мръсна. От пролетта бяха паднали доста дъждове. И кучета бяха бродили тук, пък и хора навярно са я тъпкали, търсейки подходящо място, за да изпият банка бира.

Той измъкна месинговото цилиндърче от цепнатината, загърна го с носната си кърпа и го сложи в джоба.

След това тръгна наляво по Бергсгатан. Недалеч от зданието на градския съд хвана такси и стигна до криминалистичната лаборатория.

Работният ден беше вече свършил и трябваше доста да се пазари, за да приемат поне находката му. В края на краищата той се наложи, положи гилзата в пластмасова кутия и внимателно попълни картончето.

— Разбира се, това е безумно срочно — каза лаборантът.

— О, не — отвърна Мартин Бек. — Съвсем не е срочно. Когато имате време, погледнете я, ако не ви затруднява.

Той още веднъж погледна гилзата. Смачкана, мръсна, неугледна — какво може да се получи от нея…

— За тези думи нарочно ще свърша работата по-бързо — каза лаборантът. — Всички други само това знаят: „Срочно, бързо, всяка секунда е скъпа“.

* * *

Беше вече доста късно и Мартин Бек реши най-напред да позвъни на Рея.

— Здравей — обади се тя. — Сама съм, гостите си отидоха. Входът е затворен, но аз ще ти хвърля ключа.

Той пристигна към дванадесет и свирна тихо.

Трябваше малко да почака, защото Рея слезе сама — боса в червена нощница.

Когато влезе в кухнята, тя попита:

— Свърши ли работа фенерът?

— И още как.

— Ще пийнем ли вино? Между другото, ти вечерял ли си?

— Не.

— Безобразие! Ще ти приготвя нещо. Набързо. Ти сигурно си прегладнял?

Прегладнял? Разбира се.

— Как стоят нещата със Свярд?

— Започват да се изясняват.

— Наистина ли? Разказвай. Страшно съм любопитна.

В един часа след полунощ бутилката свърши. Рея се прозя.

— Между другото, утре заминавам. Ще се върна в понеделник, а може и във вторник.

Той отвори уста да каже: „Аз си тръгвам“.

— На теб май не ти се прибира в къщи — изпревари го тя.

— Не ми се прибира.

— Оставай тогава.