Пер Вальо, Май Шьовал
Заключената стая (23)

XXIV.

През онзи летен ден, преди три години, когато младата жена на име Монита се беше фотографирала на кея с лодките, тя все още не се познаваше с Филип Тразор Мауритсон.

Това беше последното лято на шестгодишния й брак с Петер: есента той се запозна с друга жена и веднага след Коледа изостави Монита с петгодишната им дъщеря Мона. По негова молба тя се отнесе срочно до съда — той бързаше да се разпише с новата си жена, която вече беше бременна в петия месец, когато се оформи разводът. На Монита остана двустайното жилище в Хьокаренген. Петер не претендираше и за детето. Той даже се отказа от правото си да се среща с него; скоро се изясни, че той се е отказал и от задължението си да плаща издръжка.

Монита беше огорчена най-много от това, че трябваше да изостави курсовете, в които се беше записала наскоро.

Тя отдавна чувствуваше какви затруднения й причинява недостатъчното й образование, за което тя нямаше вина. След задължителния девети клас реши да си почине една година, но се запозна с Петер, омъжи се и трябваше изобщо да изостави учението. На следващата година се роди дъщерята. През това време Петер се записа във вечерни курсове и само година преди развода, когато той ги завърши, дойде и нейният ред. Но с развода всички планове се провалиха, тъй като беше невъзможно да се намери бавачка, а даже и да намериш — откъде пари?

Първите две години след раждането на детето Монита си седя в къщи, но щом успя да уреди дъщеря си за през деня при частна възпитателка, постъпи на работа в една фабрика. Тя и преди, почти до самото раждане, работеше на различни места: и в учреждение, и като касиерка на магазин на самообслужване, и продавачка, и фабрична работничка, и келнерка.

Но когато след двегодишно прекъсване Монита отново започна да търси място, оказа се, че положението на трудовата борса се е влошило и възможностите за избор са много по-малки. Без специално образование и връзки тя можеше да разчита, само на най-лоша работа с ниско заплащане. Наистина, след като започна отново да учи и отново пред нея се появи някаква перспектива, вече й беше по-лесно да понася убийственото еднообразие на конвейера.

Но след развода, когато остана сама и трябваше да премине на намален работен ден с по-ниска заплата, тя започна да изпитва нужда. Подаде оставка в пристъп на отчаяние, макар че не й беше ясно какво ще прави по-нататък.

Известно време Монита изкара с мизерната помощ за безработни. Непрекъснато мислеше как да свърже двата края; наемът, храната и облеклото за дъщерята поглъщаха всичко, което успяваше да получи. Престана даже да пуши, но купчината неплатени сметки продължаваше да расте.

Преди Коледа замина заедно с Мона при по-голямата си сестра в Осло. Преди пет години при автомобилна катастрофа бяха загинали родителите й, тъй че освен сестра си тя нямаше никого. Оттогава двете сестри посрещаха Коледа заедно. За да си купи билет, Монита заложи венчалните пръстени на родителите си и няколко брошки. Прекара в Осло две седмици; за това време напълня три килограма и след Нова година се върна в Стокхолм в съвсем друго настроение.

През февруари 1971 година Монита навърши двадесет и пет години.

Измина година, откакто Петер я изостави. Струваше й се, че за това време тя се е променила много повече, отколкото през годините на брака. Придоби жизнен опит и увереност в себе си. Вярно, стана по-твърда и по-цинична. И все по-често гледаше да бъде сама.

Монита се разхождаше с дъщеря си, вземаше от библиотеката много книги, които четеше, когато Мона спеше. Сега телефонът звънеше рядко, самата тя нямаше на кого да звъни и когато го изключиха за неплатената такса, тя почти не забеляза това. У дома се чувствуваше като в затвор, но постепенно заточението се превърна за нея в покой, а животът зад стените на нейната мрачна дупка й изглеждаше все по-чужд и нереален. Нощем, когато Монита бродеше безцелно из жилището, безсилна да чете повече от умора и измъчена от безсъние, й се струваше, че ще полудее.

Бъдещето на дъщеря й я тревожеше силно; често тя плачеше от мъка и безсилие. Монита искаше Мона да расте в човешки условия, обкръжена с грижи и топлина, а не в такава среда, където гонитбата за пари и социален престиж, стремежът да се издигнеш над другите превръщат хората във врагове, където думите „придобивам“ и „имам“ се съединяват със знака за равенство с думата „щастие“. Искаше й се нейното дете да изпита радостта от труда и другарството, да живее без тревоги и унижения, да живее достойно. Обаче Монита разбираше отлично, че за подобно нещо в Швеция не може да се мечтае.

Когато се върна в къщи от Осло, тя реши да се пребори с живота.

За десети път Монита се обърна към детска градина и този път изведнъж й потръгна: приеха Мона.

След това се зае да си търси работа.

И през цялото време не я напускаше една мисъл: как да се сдобие с пари? Монита беше решила на всяка цена да напусне Швеция, в душата й назряваше ненавист към това общество, което се наричаше процъфтяващо, а в действителност на огромното болшинство се предоставяше само една привилегия: да върти маховика, който привеждаше в движение целия механизъм.

Тя прекарваше през ума си различни начини да добие необходимите средства, но не виждаше подходящо решение.

Да спечели пари по честен път? Изключено. Досега това, което й оставаше, след като заплатеше данъците, й стигаше само за наем и храна.

Да спечели на тотото? Малко е вероятно. И въпреки това тя всяка неделя попълваше фишове от тотото: все пак някаква надежда.

Нямаше и откъде да чака голямо наследство.

Някои момичета — тя познаваше такива — печелеха добре от проституция. Сега не е нужно да работиш на улицата, представи се за модел и отвори ателие или постъпи в „Института за масажи“, или пък се запиши в някой луксозен „Секс клуб“. Но само мисълта за това й беше дълбоко противна.

Оставаше да открадне. Но как и къде? Добре, ще видим, но все пак за начало трябваше да се намери някаква прилична работа.

На Монита й потръгна; взеха я за келнерка в един популярен ресторант в търговския център на Стокхолм. Удобно работно време, а освен това можеше да се разчита и на прилични бакшиши.

Веднъж се случи така, че на една от масичките на Монита седна приличен човек с обикновена външност, който си поръча свински крачета с картофено пюре. Докато плащаше, той й каза някакъв комплимент, но на нея това не й направи особено впечатление. Вярно и Монита не му привлече вниманието, във всеки случай този път.

Тя не можеше да се похвали с впечатлителна външност, в това беше се убедила отдавна: хората рядко я познаваха при повторна среща. Тъмни коси; сиво-сини очи, равни зъби, правилни черти на лицето. Среден ръст (метър и шестдесет и пет), нормално телосложение (тегло — шестдесет килограма).

Някои мъже я намираха за красива, но това бяха само тези, на които се беше предоставил случай да я разгледат както трябва.

Когато Мауритсон седна за трети път на нейна масичка, тя го позна и се досети, че ще си поръча пръжки със задушени картофи — този ден менюто беше съставено от селска кухня. Миналия път той яде банички.

Мауритсон си поръча пръжки и мляко и когато тя му донесе поръчката, каза:

— Вие май сте новичка?

Монита кимна. Тя беше свикнала да се чувствува безлична, а келнерската й престилка не й прибавяше своеобразие.

Когато му донесе сметката, той не се поскъпи в бакшиша и забеляза:

— Надявам се, че и вие, както и аз, ще свикнете тук. В този ресторант хранят вкусно, така че пазете си фигурата.

На прощаване й намигна приветливо. Монита забеляза, че акуратният мъничък човек, който винаги ядеше селски гозби и пиеше само мляко, преднамерено избира някоя от нейните масички. Ще застане на вратата, ще погледне къде обслужва тя и ще седне там. Това не й беше съвсем понятно, но я ласкаеше малко.

Монита се смяташе за лоша келнерка, тя не умееше да се сдържа, когато нетърпелив клиент започваше да нервничи, на грубостта отвръщаше с грубост. Но работеше бързо и ловко и с тези, които според нея заслужаваха това, се държеше приветливо, но без фамилиарничене и кокетство.

Мауритсон разменяше винаги с нея приятелски реплики и тя започна да го приема като стар познат. На нея й се нравеше неговата малко старомодна учтивост, макар че тя не се покриваше с възгледите му, които той понякога излагаше в твърде енергични изрази.

През един априлски ден — изтичаше третият месец, откакто Монита работеше в ресторанта — Мауритсон я повика при себе си. Тя се приближи, кимна към чинията с грахова супа и попита:

— Не е ли вкусно?

— Както винаги, превъзходно. Но сега ми дойде нещо наум. Аз седя тука всеки ден, ям, колкото ми душа иска, а вие сте все на крака, все работите. И ето какво си помислих — мога ли да ви поканя някога? Вечер, разбира се, когато сте свободна. Да речем, утре?

Монита не се колеба дълго. Тя отдавна вече имаше мнение за него: честен човек, трудолюбив, въздържател, вярно малко особняк, но напълно безобиден и симпатичен. При това неговата покана за нея не беше изненада.

— Е, добре — каза Монита, — утре може.

След като в петък отидоха заедно на ресторант с Мауритсон, тя промени своето мнение за него само по две точки: първо, той не беше трезвеник, и второ, май не беше чак толкова от тези, които обичат да се трудят. Впрочем от това той не й стана по-малко симпатичен. Нещо повече, с него й беше много интересно.

През тази пролет те ходиха още няколко пъти на ресторант, при което Монита меко, но категорично отклоняваше опитите на Мауритсон да я заведе вечерта у тях на чашка вино или пък да го покани на гости при нея.

В началото на лятото той изчезна някъде, а през юли самата тя замина за две седмици в отпуск при сестра си в Норвегия.

Още първия ден, когато се върна от отпуск, го видя на неговата масичка. Срещнаха се вечерта. Този път тя отиде с него на Армфелтсгатан и за първи път остана да спи там. Той се оказа твърде приятен любовник.

Двете страни бяха доволни от отношенията си. Мауритсон не се натрапваше и те се срещаха само тогава, когато тя искаше — един-два пъти в седмицата. Той се отнасяше към нея грижливо, тактично и на двамата им беше добре, когато са заедно.

От своя страна и тя се държеше деликатно. Например Мауритсон избягваше да говори за това, с какво се занимава и откъде взима пари. И макар че този въпрос занимаваше Монита, тя не даваше простор на любопитството си. Самата тя не искаше той да се вмъква в живота й, особено пазеше Мона от това, ето защо не се бъркаше в работите му. Не го ревнуваше, той също — може би усещаше, че тя няма никой друг, а може би не придаваше и значение на това. Не разпитваше и за миналото.

Есента те все по-рядко излизаха някъде, повече седяха в квартирата му — ще си приготвят нещо вкусно, ще пийнат малко и рано ще си легнат.

От време навреме Мауритсон заминаваше по-работа, но къде и защо — не казваше. Монита не беше толкова глупава и бързо разбра, че той се занимава с нещо противозаконно, но тъй като Мауритсон й беше симпатичен, тя смяташе, че в дълбочината на душата си той е порядъчен човек, тъй да се каже, благороден мошеник. Даже и да краде, то краде само от богатите. Нали във всеки случай не търгува с бели робини и не продава наркотици на децата.

Преди Коледа Мауритсон по неволя приповдигна завесата над своята дейност. Коледа е и за мошениците напрегнато време и страхувайки се да не изтърве нещо, той в лакомията си се нае с толкова поръчки, че да се справи с тях му беше невъзможно. И наистина как в един ден да бъдеш в Хамбург за сложна сделка и в същото време да доставиш поръчка на летището „Форнебю“ край Осло? А точно по това време, както обикновено, Монита се канеше да посреща Коледа в Осло и той не устоя на съблазънта да стане негов заместник и куриер. От нея не се искаха никакви смели действия, процедурата за предаване на неговата пратка беше така хитро измислена, че даже беше нелепо да се преструва, сякаш става дума за обикновен коледен подарък. Мауритсон я инструктира подробно и понеже знаеше отношението на Монита към наркотиците, представи работата така, че ставало дума за фалшиви бланки за машинации с пощенски преводи.

Монита не възрази и се справи успешно със задачата. Той й плати пътя, а освен това добави и няколкостотин крони.

На пръв поглед тя би трябвало да е доволна — парите дойдоха леко и твърде навреме. Обаче след като поразмисли, Монита реши да се отнася занапред по-внимателно с подобни поръчки.

Жалко, че не провери пакета: май че Мауритсон все пак я излъга… Не, по-добре да не става повече негов пратеник. Нима е приятно да носиш тайнствени пакети, в които може да има всичко — от опиум до бомба с часовников механизъм.

Мауритсон, изглежда, долови настроението на Монита, защото повече не я помоли да му помага. Но макар че той се отнасяше с нея, както преди, тя започна да открива в него такива черти, каквито преди не беше забелязала. Той я лъжеше често, при това без всякаква нужда, макар че тя никога не го питаше с какво се занимава и не се опитваше да го притисне до стената. Освен това Монита започна да подозира, че той съвсем не е благороден мошеник, а по-скоро дребен шарлатанин, който заради пари е способен на всякакви малки престъпления.

След Нова година те се срещаха все по-рядко, и то не заради прозренията на Монита, а просто заради това, че Мауритсон пътуваше все по-често по своите работи.

Но тя едва ли му беше доскучала, тъй като всяка свободна вечер той предпочиташе да прекара с нея. Веднъж, в началото на март, при него дойдоха гости, някои си Мурен и Малмстрьом, както изглежда, делово познанство. Те бяха малко по-млади от Мауритсон, единият от тях даже й хареса, но повече те, двамата, не се появиха.

Зимата на 1972 година беше нещастна за Монита. Ресторантът стана собственост на друг, новият собственик откри бар, старите клиенти се пръснаха, нови не дойдоха и в края на краищата той уволни целия персонал и инсталира игрални автомати. Монита отново се оказа без работа, сега самотата й тежеше още повече, тъй като Мона прекарваше деня в детската градина, а в събота и в неделя играеше с приятелките си.

Ядосваше се, че не може да скъса с Мауритсон. Впрочем, ядосваше се само тогава, когато го нямаше, защото с него й беше добре и тя се ласкаеше от откровената му любов. Освен това той беше единственият човек, освен Мона, на когото беше необходима.

Понеже нямаше какво друго да прави, Монита започна да ходи от време навреме в жилището на Армфелтсгатан, и то когато стопанинът му отсъствуваше. Харесваше й да поседи там, да почете някоя книга, да влиза от стая в стая, заобиколена от вещи, с които тя никога не можа да свикне, макар че ги беше виждала десетки пъти. Освен две-три книги и няколко грамофонни плочи, Мауритсон не притежаваше нищо, което самата тя би държала в дома си, но въпреки това тук й беше кой знае защо приятно.

Той не й беше дал ключ, тя сама си го поръча. Това беше единственото посегателство срещу неговата независимост и няколко дни тя се измъчва от угризение на съвестта.

Монита се стараеше да не оставя никакви следи след посещенията си и ходеше на Армфелтсгатан само тогава, когато беше сигурна, че Мауритсон не е в града.

През един априлски ден, когато Монита буквално нямаше какво да прави, тя се отправи към Армфелстгатан. Ще поседи в това безобразно, но страшно удобно кресло на Мауритсон, ще послуша Вивалди — току-виж се успокоила.

Мауритсон беше заминал за Испания, очакваше го чак на следващия ден.

Монита окачи палтото и чантата си в антрето, извади от чантата си цигари и кибрит и влезе в хола. Както винаги, чистота и ред. Мауритсон си почистваше сам. В началото на тяхното приятелство тя го беше попитала защо не си наеме чистачка. Той й беше отговорил, че му е приятно да си почиства сам и не желае да се лишава от това удоволствие.

Тя постави цигарите и кибрита на широката облегалка на креслото, отиде в съседната стая и пусна грамофона. Намери „Четирите годишни времена“; под звуците на „Пролетта“ отиде в кухнята за пепелник, седна в креслото, сви нозе и постави пепелника в облегалката.

Монита мислеше за Мауритсон и за това колко бедна е тяхната връзка. Познават се вече година, а взаимоотношенията им не бяха се обогатили с нищо, не бяха се изпълнили със съдържание, дори точно обратното. Не можеше даже да си спомни за какво си приказваха, когато се срещнат. Седнала в любимото му кресло и загледана в лавицата с подредените просташки дреболии, тя си казваше, че той е нищожество, нула. Защо, божичко, защо не беше го изоставила и не беше си намерила един истински мъж?..

Монита запуши, изпусна струйка дим към тавана и реши, че достатъчно е мислила за този галфон, само дето си развали окончателно настроението.

Тя се намести по-удобно в креслото, махайки бавно с ръка в такт на музиката, стараейки се да не мисли за нищо. По средата на ларгото ръката й закачи пепелника, той падна на пода и се счупи на парчета.

— Ай, дявол да те вземе — изтръгна се от нея.

Стана, отиде в кухнята, отвори вратичката под умивалника и посегна с ръка за метлата, която стоеше обикновено от дясната страна на кофата за боклук. Метлата я нямаше на мястото й; Монита застана на колене и погледна в шкафчето. Метлата беше на пода и когато се протегна да я вземе, видя зад кофата чанта. Стара, изтъркана кафява чанта. Изглежда, Мауритсон я беше оставил тук, готвейки се да я отнесе долу в боклукчийския сандък, тъй като чантата беше голяма, за да се спусне през шахтата.

Но в този момент тя забеляза, че чантата е увита в здраво въже, което беше завързано с няколко възела.

Монита измъкна чантата и я постави на пода. Тежичка…

Надделя любопитството и тя започна да развързва внимателно възлите, като се стараеше да запомни тяхната последователност. След това размота въжето и отвори чантата.

Камъни, облицовъчни плочки; съвсем наскоро беше ги виждала някъде.

Монита се намръщи озадачено и хвърли угарката в умивалника, без да откъсва очи от чантата.

Защо му е било нужно на Мауритсон да пълни с камъни старата чанта, да я обвива с въже и да я сложи под умивалника?

Кожата е истинска — някога сигурно е била великолепна вещ… И порядъчно скъпа. Погледна от вътрешната й страна — нямаше името на собственика й. Стой, а това какво е: и четирите долни ъгли са изрязани или с остър нож, или с бръснач. При това съвсем наскоро, срезовете са съвсем пресни.

Досети се. Ама, разбира се, той е замислил да хвърли чантата в морето! И да не е в морето, поне в залива. Но защо?

Монита се наведе и започна да вади плочите от чантата. Докато ги нареждаше върху пода, тя си спомни къде ги беше виждала. Долу във входа, около вратата, която водеше към двора. Изглежда, имаха намерение да павират двора: именно оттам ги беше взел и той.

Ненадейно пръстите й докоснаха някакъв друг предмет. Той беше гладък, студен и твърд. Монита го извади от чантата, И замря, а в ума й постепенно придобиваше ясни очертания мисълта, която отдавна тревожеше подсъзнанието й.

Какво, може би точно това е и решението. Може би този блестящ метален предмет е онази гаранция за свободата, за която тя толкова мечтаеше.

Дължина около двадесет сантиметра, широко дуло, тежка дръжка. Върху сивосинкавата повърхност над предпазителя беше гравирана марката: „Лама“.

Претегли го на ръка. Солиден.

Монита отиде в антрето и пъхна пистолета в чантата си. След това се върна в кухнята, постави камъните обратно в чантата, свърза я с въжето и постави там, където я беше намерила.

Взе метлата, измете хола, изнесе парчетата в антрето и ги хвърли в шахтата за боклук. После изключи грамофона, постави плочата на мястото й, отиде в кухнята, взе угарката от умивалника, хвърли я в тоалета и пусна водата. Облече палтото си, пристегна чантата, преметна я през рамо и мина още веднъж по стаите да види дали всичко е така, както е било преди идването й. Опипа джоба си да види дали ключът й е там, хлопна вратата подире си и се затича надолу по стълбата.

Ще си иде в къщи, а там вече ще обмисли всичко, както трябва…