Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The War of the Worlds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Фани

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

ВОЙНА НА СВЕТОВЕТЕ. 1978. Изд. Отечество, София. Биб. Фантастика, No.6. Научно-фантастичен роман. Английска / ІІ изд. (на практика VІ изд). Превод: Сидер ФЛОРИН [The War of the Worlds, Herbert WELLS (1898)]. Библиографска справка за творчеството на Хърбърт Джордж Уелс — Сидер ФЛОРИН — с. 252–254. Художник: Александър ДЕНКОВ. С ил. Формат: 70×100/32. Печатни коли: 16. Страници: 254. Цена: 0.51 лв

Редактор на издателството Люба Мутафова

Художествен редактор Светлана Йосифова

Технически редактор Петър Балавесов

Коректор Мая Халачева

 

A Soldiers Reader

The Heritage Press, New York

История

  1. — Корекция
  2. — Отделяне на послеслова като самостоятелно произведение

Статия

По-долу е показана статията за Война на световете от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Война на световете.

Война на световете
The War of the Worlds
Корица на първото издание
Корица на първото издание
АвторХърбърт Уелс
Първо издание1898 г.
Обединено кралство
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
НачалоNo one would have believed in the last years of the nineteenth century that this world was being watched keenly and closely by intelligences greater than man’s and yet as mortal as his own; that as men busied themselves about their various concerns they were scrutinised and studied, perhaps almost as narrowly as a man with a microscope might scrutinise the transient creatures that swarm and multiply in a drop of water.
КрайAnd strangest of all is it to hold my wife’s hand again, and to think that I have counted her, and that she has counted me, among the dead.

бележки
Война на световете в Общомедия

Война на световете (на английски: The War of the Worlds) e ранен научно-фантастичен роман (1898) от Хърбърт Уелс, който описва нашествието на Земята на извънземни от Марс, използващи лазер/мазер - подобни топлинни лъчи, химически оръжия и механични трикраки бойни машини („триподи“), предтечи на танка. След преодоляване на съпротивата, Марсианците унищожават по-голямата част от източна Великобритания, включително Лондон, преди ненадейно да бъдат убити от земните болести, за които нямат имунитет.

Романът е екранизиран неколкократно, като най-значимите филми са от 1953 и 2005 година. Последната екранизация принадлежи на известния американски режисьор и продуцент Стивън Спилбърг. Действието и на двата филма е пренесено в съвремието.

Романът е залегнал в основата на рок-опера от 1978 г., автор на която е Джеф Уейн – „Jeff Wayne's Musical Version of The War of The Worlds“. Сюжета пресъздава оригиналната викторианска Англия.

Сюжет

Действието в романа се развива в края на 19 век. Историята е проследена през очите на анонимен разказвач, който посещава своя приятел астроном Огилви в неговата обсерватория. През телескоп двамата наблюдават серия от взривове на повърхността на Марс, вследствие на които се появяват летящи към Земята гигантски газови кълба. Скоро след това край Хорсел, в околностите на Лондон, се разбива неопределено небесно тяло. Астрономът Огилви пръв отива да огледа кратера, и в дъното му намира странен извънземен цилиндър. Впоследствие около кратера се събира голяма тълпа, част от която е и разказвачът, чийто дом е наблизо. Малко след това цилиндърът се отваря и от него излизат няколко марсианци – големи създания с пипала, които започват да сглобяват странни машини. На здрачаване сред събралите се хора се появява депутация от знаменосци, изпратени да осъществят контакт с извънземните, но те са изпепелени от невидим топлинен лъч.

Изображение на трипод във френско издание на книгата от 1906.

След това нападение разказвачът завежда съпругата си до Ледърхед при нейните роднини, където тя би трябвало да е в безопасност. По пътя към дома си той вижда марсианските машини в цялата им мощ – огромни, трикраки, въоръжени с топлинни лъчи и т. нар. „черен пушек“ – вид химическо оръжие, силно токсичен черен газ. Триподите изпепеляват армейските части, разположени около кратера и после продължават напред към близките градове. Разказвачът среща и дезертиращ артилерист, от който научава, че още един извънземен цилиндър се е приземил по пътя между Уокинг и Ледърхед. Двамата мъже се опитват да стигнат до Уокинг, но по време на нова марсианска атака при Шепъртън се разделят.

Из южна Англия продължават да се приземяват марсиански цилиндри. Впоследствие започва масирана евакуация на Лондон. Край Шепъртън един от триподите е унищожен с артилерийски обстрел, и още два – след нападение на торпедоносеца-таран Тъндър Чайлд, който в хода на сраженията е потопен. След това обаче атаките на марсианците стават по-агресивни и всякаква организирана съпротива е смазана, а Англия и Лондон – напълно унищожени. В опустошените райони започват да растат червени бурени, които произхождат от Марс.

В крайна сметка разказвачът се озовава в полуразрушена къща заедно с един курат, откъдето двамата наблюдават как марсианските машини използват хора като храна, източвайки кръв директно от телата им. Куратът, който става психически нестабилен при вида на атаките, изпада в истерия. За да не привлича вниманието на извънземните, разказвачът се принуждава да го удари. Тялото на изпадналия в безсъзнание мъж обаче е забелязано от триподите и те го изтеглят с пипалата си от къщата. След това марсианците продължават по пътя си към други населени места и разказвачът получава възможност да избяга от полуразрушената къща и да отиде в Лондон. Там той намира марсианците и червените бурени мъртви, унищожени от земни патогенни бактерии, а по-късно среща жена си. В крайна сметка нашествениците са победени, а човечеството придобива много по-мащабен поглед върху живота и вселената.

Вижте също

Външни препратки

VI
Делото на петнадесет дни

Известно време стоях на треперещите си крака върху могилата, без да мисля за безопасността си. В смрадната дупка, от която току-що бях изпълзял, бях мислил напрегнато и тесногръдо само за нашата лична сигурност. Не бях си давал сметка за това, което е ставало по света, не бях очаквал пред очите ми да се открият несънувани неща. Бях предполагал, че ще видя Шийн в развалини, а видях наоколо си мрачна и зловеща местност, сякаш на друга планета.

В този миг изпитах чувство, каквото обикновено не се изпитва от хората, но което е много добре познато на подчинените от нас нещастни животни. Аз се почувствувах, както би се почувствувал някой заек, върнал се при дупката си и изведнъж видял пред себе си дузина работници да копаят основите на нова къща. Смътно долових нещо, което после ми стана съвсем ясно и ме гнети дълги дни — чувството, че са ме развенчали, убеждението, че вече не съм господар, а животно сред другите животни, под властта на марсианците. Сега и ние, както тях, ще трябва да се спотайваме и да се пазим, да бягаме и да се крием; свършено бе с владичеството и страха, вселяван от човека.

Но щом туй странно положение ми стана ясно, чувството отмина и аз бях изцяло обладан от глада след своя дълъг и печален пост. В противоположна посока от ямата, зад обрасла с червения бурен стена, видях оцеляла част от градина. Това ми подсказа какво да правя и аз се запътих натам, до колене, а понякога и до раменете в червените бурени. Прикритието на тези гъсти бурени пораждаше у мене чувство за сигурност. Стената беше към шест фута висока и когато се опитах да се покатеря, открих, че нямам сили да си вдигна краката. Тогава се запътих покрай нея и на ъгъла стигнах до натрупани камъни, по които можах да се кача до върха и оттам да се свлека в заветната градина. В нея намерих малко зелен лук, няколко луковици от гладиоли и доста дребни морковчета, прибрах всичко това, прехвърлих се през друга, разрушена стена и се запътих към Кю между алени и тъмночервени дървета (все едно, че вървях между две редици исполински капки кръв), обладан от две мисли: да си намеря още храна и да се измъкна колкото мога по-скоро и колкото ми позволят силите по-далече от тази проклета, неприличаща на земна местност около ямата.

Малко по-нататък, на тревиста полянка, видях скупчени няколко гъби, които също лакомо погълнах, а след това се натъкнах на широко разляла се, кафеникава, плитка текуща вода, където едно време бе имало ливади. Оскъдната храна само изостри глада ми. Първо се изненадах от това изобилие на вода посред горещото и сухо лято, но после открих, че причината се криеше в тропическата пищност на червения бурен. Щом срещнеше някъде вода, тази необикновена растителност веднага вземаше гигантски размери и ставаше невероятно плодовита. Семената й просто се посипали във водите на Уей и Темза и буйно растящите й титански воднисти листа скоро задръстили двете реки.

В Пътни, както се уверих сетне, мостът почти не се виждал от гъстака на тези бурени, а пък при Ричмънд водите на Темза се разлели в широк и плитък поток през ливадите на Хамптън и Туикънъм. Водите се ширели, а буренът подир тях, докато разрушените вили в долината на Темза се загубили в това червено блато, по края на което минавах, и голяма част от опустошенията, причинени от марсианците, не се забелязвали.

(Този текст е сканиран за БезМонитор.ком. Благодарности на Фани. Б. на Виктор.)

В края на краищата червеният бурен загина почти толкова бързо, колкото се беше разпространил. Скоро той бе нападнат от една опустошителна болест, дължаща се, според общото мнение, на някакви бактерии. Работата е там, че по силата на естествения подбор всички земни растения са придобили способността да се съпротивяват на бактериалните заболявания — те никога не загиват без жестока борба, а червеният бурен започваше да се руши, преди още да е умрял. Листата му побеляваха, сбръчкваха се и ставаха трошливи. Те се отчупваха при най-леко докосване и водите, спомогнали по начало за техния растеж, завличаха сетните им останки в морето.

Първата ми работа, когато стигнах до тези води, разбира се, беше да уталожа жаждата си. Пих доста много и движен от мигновен подтик, сдъвках няколко листа от червения бурен, но те бяха воднисти и имаха неприятен металически вкус. Открих, че водата беше достатъчно плитка, за да мога спокойно да газя, при все че червените бурени ми се преплитаха в краката; но при реката ставаше явно по-дълбоко и аз се запътих обратно към Мортлейк. Да се придържам до пътя ми помагаха срещащите се тук-таме развалини от вили, огради и фенери; скоро се измъкнах от наводнените полета, изкачих се по нагорнището, което води към Роухамптън, и излязох на мерата край Пътни.

Тука странното и непознатото в гледката се смени с развалини на познатото: едни площи сякаш бяха опустошени от циклон, а няколко десетки ярда по-нататък се натъквах на съвършено незасегнати пространства — къщи с грижливо спуснати щори и заключени врати, като че ли оставени от собствениците за някой ден и друг или сякаш обитателите им спяха вътре. Червените бурени не бяха толкова много; по високите дървета край пътя нямаше червени ластари. Потърсих храна между дърветата, но нищо не намерих; вмъкнах се в една-две от смълчаните къщи, но вратите бяха вече разбити, а къщите ограбени. Останалата част от деня почивах в едни храсталаци, понеже поради изтощеното си състояние бях твърде много уморен, за да вървя нататък.

През цялото това време не бях видял никакви хора, нито забелязал признаци за присъствието на марсианци. Срещнах две кучета с гладен вид, ала когато се опитах да ги подмамя, и двете побързаха да ме обиколят по-отдалече. Близо до Роухамптън бях видял два човешки скелета — не трупове, а скелети, съвсем оглозгани, — а в гората наоколо намерих раздробени и пръснати кости от няколко котки и зайци и един овчи череп. Макар и да се опитвах да ги гриза, по тях нямаше останало абсолютно нищо.

След залез закретах напред по пътя към Пътни, където, както ми се струва, по една или друга причина марсианците трябва да са употребили топлинния лъч. В зеленчукова градина отвъд Роухамптън намерих малко недозрели картофи — колкото да си залъжа глада. От тази градина долу се виждаха Пътни и реката. В здрача се разкриваше гледка на страшно опустошение: почернели дървета, почернели, безлюдни развалини, а в полите на хълма разлялата се река, червенееща се от бурените. И над всичко това — тишина. Обзе ме неописуем ужас само като си помислих колко бързо бе настъпила тази опустошителна промяна.

За известно време повярвах, че човечеството е пометено от лицето на земята и аз стоя там самичък, последният останал жив човек. До самия връх на хълма Пътни се натъкнах на още един скелет с откъснати ръце, захвърлени на няколко ярда от трупа. Колкото по-напред отивах, толкова повече растеше у мен убеждението, че затриването на човешкия род, с изключение на случайни единици като мене, е вече завършило в тази част на света. Марсианците, мислех си аз, са напуснали тази опустошена страна и продължили напред, за да си търсят храна другаде. Може дори в същия миг да разгромяват Берлин или Париж, а може да са се запътили на север.