Хърбърт Уелс
Война на световете (11)

XI
При прозореца

Казах вече, че бурните ми преживявания имат особеността да се изчерпват. След известно време открих, че съм измръзнал и мокър и че около мен по пътеката на стълбището има локвички. Станах почти машинално, влязох в трапезарията, пих малко уиски и едва тогава ми дойде на ум да се преоблека.

След като направих и това, качих се горе в кабинета си, но защо отидох там — не знам. От прозореца на моя кабинет, през върховете на дърветата и оттатък железопътната линия, се виждаше Хорселската мера. При бързането ни да напуснем къщата този прозорец беше останал отворен. В коридора беше тъмно и в сравнение с картината, заградена от рамката на прозореца, стаята също изглеждаше непрогледно тъмна. Аз спрях като закован на вратата.

Бурята беше преминала. Кулите на Ориенталския колеж и дърветата около него бяха изчезнали и много далече, осветена от яркочервено сияние, се виждаше мерата около пясъчните кариери. Огромни черни фигури, гротескни и странни, припряно се движеха насам-натам в тази светлина.

Можеше да се каже, че цялата околност в тази посока гореше — широк склон, осеян с мънички огнени езичета, които се люшкаха и извиваха от поривите на стихващата буря и хвърляха червен отблясък върху гонещите се в небето облаци. От време на време пелена дим от някое по-близко пожарище се вдигаше пред прозореца и скриваше сенките на марсианците. Не можех да видя какво правят, нито точно как изглеждат, нито да разпозная черните предмети, с които се занимаваха. Не можех да видя и по-близкия пожар, при все че отблясъците му танцуваха по стената и тавана на кабинета. Във въздуха се носеше люта миризма на горяща смола.

Затворих безшумно вратата и се промъкнах до прозореца. Полето на зрението ми се разшири така, че от едната страна виждах къщите около гарата на Уокинг, а от другата — овъглената и почерняла борова гора на Байфлит. Нещо светеше в подножието на хълма на железопътната линия близо до надлеза, а няколко от къщите край пътя за Мейбъри и из улиците до гарата представляваха тлеещи развалини. Светлината на железопътната линия отначало ме озадачи: там се виждаше някаква черна купчина и буен пламък, а вдясно от тях — редица жълти продълговати предмети. После разбрах, че това е претърпял злополука влак с разбита и запалила се предна част и останали на релсите по-задни вагони.

Между тези три главни източника на светлина — къщите, влака и горящото поле към Чобъм — лежеха по-големи и по-малки тъмни площи, прорязани тук и там от ивици мъждиво тлееща и пушеща земя. То представляваше най-странно зрелище — това черно пространство, изпъстрено с огньове. Напомняше ми най-много Грънчарниците в Стафордшир нощем. Отначало не можех да различа никакви хора, колкото и да напрягах зрението си. По-късно в светлината на Уокингската гара видях няколко черни фигури бързо да пресичат една подир друга железопътната линия.

И това, този огнен хаос, беше мъничкият свят, в който бях живял безгрижно толкова години! Какво се беше случило през последните седем часа — не знаех; не знаех, макар и да започвах да се досещам каква бе връзката между тези механически исполини и тромавите твари, които бях видял да плъпват от цилиндъра. С чудновато чувство на равнодушно любопитство придърпах креслото от писалището до прозореца, седнах и се загледах в почернялото поле, а най-много в трите великански черни предмета, които крачеха насам и натам в светлината на пожара около пясъчните кариери.

Те имаха изумително зает вид. Започнах да се питам какво ли представляват от себе си. Дали не са разумни механизми? Струваше ми се, че подобно нещо е невъзможно. Или във всеки от тях седи по един марсианец, който го управлява, насочва, използува по същия начин, както човешкият мозък управлява тялото? Започнах да сравнявам тези неща с човешките машини и за първи път в живота се запитах каква представа събужда един броненосец или парна машина у разумно по-низше животно.

След бурята небето се изясни и избледняващият, мъничък колкото главичка на топлийка Марс вече клонеше на запад над пушеците на опожарените земи, когато един войник се вмъкна в градината ми. Аз чух леко шумолене при оградата, отърсих се от обзелата ме летаргия, погледнах долу и смътно го видях как се прехвърля през стобора. При вида на друго човешко същество вцепенението ми мина и аз възбудено се наведох навън.

— Ссст! — тихичко се обадих аз.

Той нерешително се спря, както беше яхнал оградата. После скочи и прекоси през моравата до ъгъла на къщата. Беше се свил и стъпваше безшумно.

— Кой е там? — също шепнешком запита той, застанал под прозореца и вдигнал нагоре глава.

— Къде отиваш? — попитах аз.

— И аз не знам.

— Искаш да се скриеш?

— Точно така.

— Влез в къщата.

Аз слязох долу, отворих, пуснах го вътре и отново заключих вратата. Не можех да му видя лицето. Беше без шапка и с разкопчана куртка.

— Боже господи! — рече той, когато го дръпнах навътре.

— Какво се е случило? — попитах аз.

— Какво ли не се е случило? — Въпреки тъмнината видях, че отчаяно махна с ръка. — Те ни смазаха… направо ни смазаха — повтори той няколко пъти.

Почти машинално войникът ме последва в трапезарията.

— Пийни малко уиски — казах аз и му сипах една конска доза.

Той го изпи. После изведнъж седна пред масата, захлупи глава на ръцете си и в неудържим изблик на чувства зарида с глас като малко момченце, а аз, съвсем забравил за скорошния си собствен пристъп на отчаяние, стоях до него и му се чудех.

Мина много време, докато той успя да се овладее достатъчно, за да може да отговори на въпросите ми, но дори и тогава отговорите му бяха заплетени и несвързани. Бил ездач в артилерията и влязъл в боя едва към седем часа. По това време мерата била под кръстосан огън и се говорело, че първият отряд марсианци бавно пълзял към втория цилиндър под прикритието на металически щит.

После този щит се издигнал на триножник и се превърнал в първата бойна машина, която видях аз. Оръдието, към чиято прислуга принадлежал войникът, било свалено от лафета близо до Хорсел, за да обстрелва пясъчните кариери, и неговото пристигане именно ускорило хода на събитията. Когато ездачите се изтегляли назад, неговият кон стъпил в къртичина, паднал и го хвърлил в някаква трапчинка. В същия миг оръдието избухнало зад гърба му, мунициите хвръкнали във въздуха, навред наоколо пламнал пожар, а той се намерил под купчина овъглени човешки и конски трупове.

— Лежах, без да се помръдна, обезумял от страх и затиснат от предния бут на един кон. Ние бяхме пометени. А миризмата, боже господи! Също като на изгоряло месо! Бях си ударил гърба, когато конят падна, и сега трябваше да лежа, докато ми поолекне. Една минута преди това всичко беше като на парад, а после прас, чат и край? Смазаха ни! — довърши той.

Той дълго се крил под мъртвия кон и крадешком надзъртал към мерата. Войниците от Кардигънския полк се опитали да атакуват ямата в разсипан строй, но били изтребени. След това чудовището се изправило на крака и без да бърза, закрачило насам-натам през мерата между малкото бегълци; приличащият му на глава калпак се въртял също като покрита с качулка човешка глава. В нещо като ръка то носело някаква много сложна металическа кутия, от която изскачали зелени пламъци, а от една фуния излизал поразяващият топлинен лъч.

След няколко минути, доколкото войникът могъл да види, на мерата не останало нито едно живо същество, а всички храсти и дървета, които не се били още превърнали в овъглени скелети, горели. Хусарите били на пътя, отвъд естествената гънка в местността, и той изобщо не ги виждал, чул тежките картечници да тракат за известно време и след това да настъпва тишина. Великанът пощадил гарата Уокинг и струпаните около нея къщи до сетния момент; после за миг пуснал топлинния лъч и градчето се превърнало в куп огнени развалини. Тогава това същество изключило топлинния лъч, обърнало се гърбом към артилериста и се заклатушкало към тлеещата борова гора, където лежал вторият цилиндър. В това време втори блестящ титан се издигнал от ямата.

Второто чудовище тръгнало подир първото и тогава артилеристът много предпазливо запълзял през горещата пепел от изгорелите храсти към Хорсел. Той успял да стигне жив до крайпътната канавка и по нея се добрал до Уокинг. По-нататък разказът му се превърна в низ от възклицания. Уокинг бил непроходим. Изглеждало, че тука малцина останали живи и повечето от тях били обезумели от ужас, а мнозина били обгорени и опарени. Пожарът го накарал да свърне настрана, после той се скрил сред, кажи-речи, пърлещи останки от съборена стена, когато един от великаните-марсианци се върнал. Той го видял да подгонва някакъв човек, да го хваща с едно от стоманените си пипала и да му разбива главата о дънера на борово дърво. Най-сетне, след като се стъмнило, артилеристът се втурнал да бяга и минал през железопътния насип.

Оттогава се промъквал крадешком към Мейбъри с надеждата да намери спасение по посока на Лондон. Хората се криели в трапове и изби, мнозина от останалите живи избягали към Уокинг и Сенд. Той умирал от жажда, докато не намерил до железопътния прелез разбита водопроводна тръба, от която водата бликала като от шадраван направо на пътя.

Това е, каквото успях малко по малко да науча от него. Той се поуспокои, докато ми разправяше и се мъчеше да опише по-живо всичко, което беше видял. Още в началото на разказа си ми каза, че не бил ял нищо от пладне; аз намерих в килера малко овнешко печено и хляб и ги донесох в трапезарията. Ние не запалихме лампа от страх да не привлечем вниманието на марсианците и ръцете ни току се срещаха над хляба или месото. Докато говорехме, предметите около нас започнаха да изпъкват в тъмнината, започнаха да се открояват и изпотъпканите шубраци и изпочупени розови храсти пред прозореца. Човек би рекъл, че множество хора или животни бяха минали през моравата. Започнах да виждам и неговото лице, изцапано и измъчено, каквото без съмнение беше и моето.

Когато се нахранихме, ние се качихме тихичко в моя кабинет и аз пак погледнах през отворения прозорец. За една нощ долината се беше превърнала в пепелище. Пожарите бяха намалели. Където бяха бушували пламъци, сега се издигаха стълбове дим; но безбройните развалини от съборени и изгорели къщи, повалени и овъглени дървета, невидими в мрака на нощта, изпъкваха сега навъсени и страшни в безмилостната светлина на зората. И все пак тук и там нещо бе имало късмета да оцелее: бял железопътен семафор тука, част от оранжерия там, бяла и свежа сред съсипиите. Никога още в историята на военното дело не бе имало такова безразборно и всеобщо разрушение. А около ямата, огрени от разрастващата се светлина на изгрева, три металически великана въртяха качулките си, сякаш се любуваха на извършеното от тях опустошение.

Стори ми се, че ямата е станала по-широка; кълба яркозелен дим непрекъснато излитаха от нея нагоре към разгарящата се зора — излитаха, виеха се, разпръскваха се и изчезваха.

Отвъд, около Чобъм, се издигаха стълбове пламък. С първите лъчи на дневната светлина те се превърнаха в стълбове кървавочервен пушек.