Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The War of the Worlds, 1898 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Сидер Флорин, 1964 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 32 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- Фани
Източник: http://bezmonitor.com
Издание:
ВОЙНА НА СВЕТОВЕТЕ. 1978. Изд. Отечество, София. Биб. Фантастика, No.6. Научно-фантастичен роман. Английска / ІІ изд. (на практика VІ изд). Превод: Сидер ФЛОРИН [The War of the Worlds, Herbert WELLS (1898)]. Библиографска справка за творчеството на Хърбърт Джордж Уелс — Сидер ФЛОРИН — с. 252–254. Художник: Александър ДЕНКОВ. С ил. Формат: 70×100/32. Печатни коли: 16. Страници: 254. Цена: 0.51 лв
Редактор на издателството Люба Мутафова
Художествен редактор Светлана Йосифова
Технически редактор Петър Балавесов
Коректор Мая Халачева
A Soldiers Reader
The Heritage Press, New York
История
- — Корекция
- — Отделяне на послеслова като самостоятелно произведение
Статия
По-долу е показана статията за Война на световете от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Война на световете.
| Война на световете | |
| The War of the Worlds | |
 Корица на първото издание | |
| Автор | Хърбърт Уелс |
|---|---|
| Първо издание | 1898 г. Обединено кралство |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | научна фантастика |
| Начало | No one would have believed in the last years of the nineteenth century that this world was being watched keenly and closely by intelligences greater than man’s and yet as mortal as his own; that as men busied themselves about their various concerns they were scrutinised and studied, perhaps almost as narrowly as a man with a microscope might scrutinise the transient creatures that swarm and multiply in a drop of water. |
| Край | And strangest of all is it to hold my wife’s hand again, and to think that I have counted her, and that she has counted me, among the dead. |
бележки
| |
| Война на световете в Общомедия | |
Война на световете (на английски: The War of the Worlds) e ранен научно-фантастичен роман (1898) от Хърбърт Уелс, който описва нашествието на Земята на извънземни от Марс, използващи лазер/мазер - подобни топлинни лъчи, химически оръжия и механични трикраки бойни машини („триподи“), предтечи на танка. След преодоляване на съпротивата, Марсианците унищожават по-голямата част от източна Великобритания, включително Лондон, преди ненадейно да бъдат убити от земните болести, за които нямат имунитет.
Романът е екранизиран неколкократно, като най-значимите филми са от 1953 и 2005 година. Последната екранизация принадлежи на известния американски режисьор и продуцент Стивън Спилбърг. Действието и на двата филма е пренесено в съвремието.
Романът е залегнал в основата на рок-опера от 1978 г., автор на която е Джеф Уейн – „Jeff Wayne's Musical Version of The War of The Worlds“. Сюжета пресъздава оригиналната викторианска Англия.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Действието в романа се развива в края на 19 век. Историята е проследена през очите на анонимен разказвач, който посещава своя приятел астроном Огилви в неговата обсерватория. През телескоп двамата наблюдават серия от взривове на повърхността на Марс, вследствие на които се появяват летящи към Земята гигантски газови кълба. Скоро след това край Хорсел, в околностите на Лондон, се разбива неопределено небесно тяло. Астрономът Огилви пръв отива да огледа кратера, и в дъното му намира странен извънземен цилиндър. Впоследствие около кратера се събира голяма тълпа, част от която е и разказвачът, чийто дом е наблизо. Малко след това цилиндърът се отваря и от него излизат няколко марсианци – големи създания с пипала, които започват да сглобяват странни машини. На здрачаване сред събралите се хора се появява депутация от знаменосци, изпратени да осъществят контакт с извънземните, но те са изпепелени от невидим топлинен лъч.
След това нападение разказвачът завежда съпругата си до Ледърхед при нейните роднини, където тя би трябвало да е в безопасност. По пътя към дома си той вижда марсианските машини в цялата им мощ – огромни, трикраки, въоръжени с топлинни лъчи и т. нар. „черен пушек“ – вид химическо оръжие, силно токсичен черен газ. Триподите изпепеляват армейските части, разположени около кратера и после продължават напред към близките градове. Разказвачът среща и дезертиращ артилерист, от който научава, че още един извънземен цилиндър се е приземил по пътя между Уокинг и Ледърхед. Двамата мъже се опитват да стигнат до Уокинг, но по време на нова марсианска атака при Шепъртън се разделят.
Из южна Англия продължават да се приземяват марсиански цилиндри. Впоследствие започва масирана евакуация на Лондон. Край Шепъртън един от триподите е унищожен с артилерийски обстрел, и още два – след нападение на торпедоносеца-таран Тъндър Чайлд, който в хода на сраженията е потопен. След това обаче атаките на марсианците стават по-агресивни и всякаква организирана съпротива е смазана, а Англия и Лондон – напълно унищожени. В опустошените райони започват да растат червени бурени, които произхождат от Марс.
В крайна сметка разказвачът се озовава в полуразрушена къща заедно с един курат, откъдето двамата наблюдават как марсианските машини използват хора като храна, източвайки кръв директно от телата им. Куратът, който става психически нестабилен при вида на атаките, изпада в истерия. За да не привлича вниманието на извънземните, разказвачът се принуждава да го удари. Тялото на изпадналия в безсъзнание мъж обаче е забелязано от триподите и те го изтеглят с пипалата си от къщата. След това марсианците продължават по пътя си към други населени места и разказвачът получава възможност да избяга от полуразрушената къща и да отиде в Лондон. Там той намира марсианците и червените бурени мъртви, унищожени от земни патогенни бактерии, а по-късно среща жена си. В крайна сметка нашествениците са победени, а човечеството придобива много по-мащабен поглед върху живота и вселената.
Вижте също
Външни препратки
- „Война на световете“ на сайта
„Моята библиотека“
IV
Смъртта на викария
Беше на шестия ден от пленничеството ни; аз надзърнах за последен път през пролуката и когато се обърнах, видях, че съм сам. Вместо да стои до мене и да се мъчи да ме избута от цепнатината, викарият се беше върнал в помещението за миене на съдове. В ума ми се мярна внезапно подозрение. Бързо и безшумно тръгнах подире му. В тъмнината го чух да пие. Посегнах в мрака и пръстите ми хванаха бутилка бургундско.
Няколко минути се боричкахме. Бутилката падна на пода и се счупи, аз го пуснах и се изправих. Ние стояхме запъхтени, готови да се нахвърлим един върху друг. Накрая аз застанах между него и храната и му казах, че съм решил да въведа строг ред. Разделих храната в килера на дажби, които да ни стигнат за десет дена. Казах му, че няма да му позволя да яде повече в този ден. След обед той направи слаб опит да се промъкне до храната. Бях задрямал, но в същия миг се събудих. Целия ден и цялата нощ седяхме един срещу друг; аз бях уморен, но непреклонен, а той хленчеше и се оплакваше от непоносим глад. Зная, че е било едно денонощие, но тогава ми се стори — а струва ми се и сега, — че е било цяла вечност.
И така изострилите се между нас различия най-после завършиха с открито сблъскване. Два безкрайни дена минаха в полугласни кавги и боричкане. Имаше моменти, когато безумно го биех и ритах, и други моменти, когато го придумвах и убеждавах, а веднъж се опитах да го подкупя с последната бутилка бургундско, понеже имаше помпа за дъждовна вода, с която бих могъл да си послужа при нужда. Но нямаше полза нито от насилието, нито от добротата — викарият беше наистина невменяем. Не спираше да напада храната и високо да дърдори сам на себе си. Не искаше да спазва най-простите предпазни мерки, които да направят пленничеството ни поносимо. Постепенно започнах да разбирам, че е напълно загубил разума си, да си давам сметка, че единственият ми другар в задушния тежък мрак беше луд.
Някои смътни спомени ме карат да мисля, че и собственият ми ум се помътваше от време на време. Колчем заспивах, присънваха ми се чудновати и страшни сънища. Колкото невероятно и да звучи, но аз съм склонен да вярвам, че безволието и лудостта на викария ми послужиха като предупреждение, накараха ме да се държа и ми запазиха разсъдъка.
На осмия ден той започна да говори не шепнешком, а на висок глас и с нищо не можех да задържа красноречието му.
— Пада ни се, о, господи! — неспирно повтаряше той. — Пада ни се! Накажи мен и ближните ми! Ние грешихме, ние се показахме недостойни! Навред се ширеха немотия и мъка, бедните бяха изравнявани със земята, а аз си мълчах! Аз проповядвах приятни за всички глупости… — о, боже, какви глупости!… — а трябваше да се изправя, макар и да ме убиеха за това, и да ги призова да се покаят… да, да се покаят!… Потисници на бедните и нуждаещите се!… Ето божието възмездие!
После изведнъж той се връщаше към въпроса за храната, в която го ограничавах, искаше, умоляваше, плачеше и най-после заплашваше. Започна да повишава глас — помолих го да не прави това. Той разбра как може да ме държи в ръцете си и взе да ме заплашва, че ще се развика и ще докара марсианците. Отначало това ме уплаши, но всяка отстъпка щеше да намали безкрайно много изгледите ни да се избавим. Аз не обърнах внимание на заплахата му, макар и да не бях много сигурен, че не ще го направи. Но поне в този ден викарият не се развика. Почти целия осми и девети ден той не спря да говори с все по-висок глас — това бяха заплахи, молби, преплетени с поток полубезумни, но винаги голословни думи на разкаяние за безучастното му, неискрено служене на бога, с които будеше у мене съжаление. После малко си поспа и започна отново с пресни сили, толкова високо, че се налагаше да го накарам да млъкне.
— Мълчете! — молех му се аз.
Той се изправи на колене, понеже дотогава беше седял в мрака до котела.
— Аз твърде дълго мълчах — каза той така гръмогласно, че сигурно го чуха в ямата, — сега ще заговоря истината! Горко на този нечестив град! Горко му, горко! Горко, горко, горко на жителите на земята, защото гласът на тръбите…
— Млъкнете! — възкликнах аз и скочих на крака, обзет от ужас, че марсианците ще ни чуят. — За бога…
— Не! — изкрещя колкото му глас държи викарият, изправи се като мене и протегна напред ръце. — Ще говоря! Господ говори чрез моите уста!
С три крачки той се озова до вратата, която водеше в кухнята.
— Аз трябва да изрека истината! Отивам! Твърде дълго сме я премълчавали!
Аз посегнах с ръка и напипах окачения на стената сатър. В същия миг се втурнах подир него. Бях побеснял от страх. Догоних го, преди да стигне средата на кухнята. С последна искрица човещина обърнах сатъра с острието към себе си и го ударих с тъпата страна. Той залитна по очи и се просна на земята. Аз се спънах в него и спрях запъхтян. Викарият не се помръдваше.
Изведнъж чух шум отвън — там падаше и се трошеше ронеща се мазилка, — а триъгълният отвор в стената се затъмни. Вдигнах очи и видях пред дупката бавно да минава долната част на работна машина. Една от ловките й ръце се заизвива сред развалините; ето и втора запълзя пипнешком през съборените греди. Аз замръзнах на мястото си с облещен поглед. После близо до ръба на машината, зад нещо като стъклена плоча, видях лицето (ако можем да го наречем така) и взиращите се очи на един марсианец; след това през дупката бавно се промъкна приличащо на металическа змия дълго пипало.
Аз се обърнах с усилие на волята, прескочих викария и се спрях на вратата на скривалището ни. Пипалото вече се беше проточило на два или повече ярда вътре в кухнята и се извиваше и обръщаше ту насам, ту натам със странни, резки движения. Известно време стоях като омагьосан от бавното му скокливо приближаване. После със слаб, дрезгав вик се втурнах в помещението за миене на съдове. Целият се тресях, едва можех да се задържа на крака. Отворих вратата към мазето за въглища и застанах там, в тъмнината, забих очи в слабо осветения вход към кухнята и наострих уши. Дали ме е видял марсианецът? Какво ли прави сега?
Нещо се движеше там много тихо назад и напред; от време на време то потропваше по стената или подновяваше движението си със слабо металическо звънтене, като звънтенето на окачени на халка ключове. Сетне някакво тежко тяло (аз знаех много добре какво беше то) се повлече по пода на кухнята към отвора в стената. Непреодолимо влечение ме накара да припълзя до вратата и да надникна в кухнята. В осветения от яркото слънце триъгълник видях марсианеца да разглежда главата на викария от своята подобна на Бриарей[1] работна машина. Веднага ми мина през ума, че той ще се сети за присъствието ми по белега от удара, който бях нанесъл на лудия си другар.
Аз се промъкнах обратно в мазето, затворих вратата и сред мрака, колкото можех по-безшумно, започнах да се заравям с въглища и дърва. Често-често спирах и се стихвах, за да чуя дали марсианецът е мушнал отново пипалата си през дупката.
Ето че слабото металическо звънтене се поднови. Чувах как пипалото бавно опипва пътя си през кухнята. След малко го чух по-близо — в помещението за миене на съдове, както ми се стори. Мислех си, че дължината му може да не е достатъчна, за да стигне до мен. Аз зашепнах горещи молитви. С леко дращене то се плъзна по вратата на мазето. Мина цял век непоносимо очакване; после го чух да разучава бравата! То беше намерило вратата! Марсианците разбират от врати!
То си поигра с дръжката може би около една минута и след това вратата се отвори.
В тъмнината едва го виждах — това нещо, което най-много напомняше слонски хобот: то се поклащаше към мене и докосваше и проучваше стената, въглищата, дървата и тавана. Приличаше на земен червей, когато олюлява насам и натам сляпата си глава.
Веднъж дори допря тока на обувката ми. Малко остана да изпищя; аз захапах ръката си. Известно време пипалото не издаде нито звук. Можех да си помисля, че се е изтеглило. Изведнъж, с рязко щракване, то сграбчи нещо — стори ми се, че е хванало мен! — и като че ли се измъкна от мазето. Една-две минути не бях сигурен. Изглежда, беше взело буца въглища, за да я изследва.
Аз се възползувах от случая малко да променя положението си, понеже се бях схванал, и след това се ослушах. И зашепнах страстни молитви за спасението си.
После чух бавния, небързащ звук да пълзи отново към мен. Бавно, бавно той приближаваше, дращеше по стените, почукваше по мебелите.
Докато все още се съмнявах, то рязко се блъсна във вратата на мазето и я затръшна. Чух го да влиза в килера, чух да дрънчат кутиите със сухари, чух как се счупи една бутилка, след това чух тежък удар по вратата на мазето. А сетне тишина, която преля в безкрайна напрегната неизвестност.
Дали си беше отишло?
Най-после реших, че си е отишло.
То вече не влезе в помещението за миене на съдове, но аз пролежах целия десети ден в непрогледната тъмнина, заровен във въглища и дърва, и не посмях дори да изпълзя да се напия, макар и да умирах от жажда. Едва на единадесетия ден се реших да напусна скривалището си.