Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The War of the Worlds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Фани

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

ВОЙНА НА СВЕТОВЕТЕ. 1978. Изд. Отечество, София. Биб. Фантастика, No.6. Научно-фантастичен роман. Английска / ІІ изд. (на практика VІ изд). Превод: Сидер ФЛОРИН [The War of the Worlds, Herbert WELLS (1898)]. Библиографска справка за творчеството на Хърбърт Джордж Уелс — Сидер ФЛОРИН — с. 252–254. Художник: Александър ДЕНКОВ. С ил. Формат: 70×100/32. Печатни коли: 16. Страници: 254. Цена: 0.51 лв

Редактор на издателството Люба Мутафова

Художествен редактор Светлана Йосифова

Технически редактор Петър Балавесов

Коректор Мая Халачева

 

A Soldiers Reader

The Heritage Press, New York

История

  1. — Корекция
  2. — Отделяне на послеслова като самостоятелно произведение

Статия

По-долу е показана статията за Война на световете от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Война на световете.

Война на световете
The War of the Worlds
Корица на първото издание
Корица на първото издание
АвторХърбърт Уелс
Първо издание1898 г.
Обединено кралство
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
НачалоNo one would have believed in the last years of the nineteenth century that this world was being watched keenly and closely by intelligences greater than man’s and yet as mortal as his own; that as men busied themselves about their various concerns they were scrutinised and studied, perhaps almost as narrowly as a man with a microscope might scrutinise the transient creatures that swarm and multiply in a drop of water.
КрайAnd strangest of all is it to hold my wife’s hand again, and to think that I have counted her, and that she has counted me, among the dead.

бележки
Война на световете в Общомедия

Война на световете (на английски: The War of the Worlds) e ранен научно-фантастичен роман (1898) от Хърбърт Уелс, който описва нашествието на Земята на извънземни от Марс, използващи лазер/мазер - подобни топлинни лъчи, химически оръжия и механични трикраки бойни машини („триподи“), предтечи на танка. След преодоляване на съпротивата, Марсианците унищожават по-голямата част от източна Великобритания, включително Лондон, преди ненадейно да бъдат убити от земните болести, за които нямат имунитет.

Романът е екранизиран неколкократно, като най-значимите филми са от 1953 и 2005 година. Последната екранизация принадлежи на известния американски режисьор и продуцент Стивън Спилбърг. Действието и на двата филма е пренесено в съвремието.

Романът е залегнал в основата на рок-опера от 1978 г., автор на която е Джеф Уейн – „Jeff Wayne's Musical Version of The War of The Worlds“. Сюжета пресъздава оригиналната викторианска Англия.

Сюжет

Действието в романа се развива в края на 19 век. Историята е проследена през очите на анонимен разказвач, който посещава своя приятел астроном Огилви в неговата обсерватория. През телескоп двамата наблюдават серия от взривове на повърхността на Марс, вследствие на които се появяват летящи към Земята гигантски газови кълба. Скоро след това край Хорсел, в околностите на Лондон, се разбива неопределено небесно тяло. Астрономът Огилви пръв отива да огледа кратера, и в дъното му намира странен извънземен цилиндър. Впоследствие около кратера се събира голяма тълпа, част от която е и разказвачът, чийто дом е наблизо. Малко след това цилиндърът се отваря и от него излизат няколко марсианци – големи създания с пипала, които започват да сглобяват странни машини. На здрачаване сред събралите се хора се появява депутация от знаменосци, изпратени да осъществят контакт с извънземните, но те са изпепелени от невидим топлинен лъч.

Изображение на трипод във френско издание на книгата от 1906.

След това нападение разказвачът завежда съпругата си до Ледърхед при нейните роднини, където тя би трябвало да е в безопасност. По пътя към дома си той вижда марсианските машини в цялата им мощ – огромни, трикраки, въоръжени с топлинни лъчи и т. нар. „черен пушек“ – вид химическо оръжие, силно токсичен черен газ. Триподите изпепеляват армейските части, разположени около кратера и после продължават напред към близките градове. Разказвачът среща и дезертиращ артилерист, от който научава, че още един извънземен цилиндър се е приземил по пътя между Уокинг и Ледърхед. Двамата мъже се опитват да стигнат до Уокинг, но по време на нова марсианска атака при Шепъртън се разделят.

Из южна Англия продължават да се приземяват марсиански цилиндри. Впоследствие започва масирана евакуация на Лондон. Край Шепъртън един от триподите е унищожен с артилерийски обстрел, и още два – след нападение на торпедоносеца-таран Тъндър Чайлд, който в хода на сраженията е потопен. След това обаче атаките на марсианците стават по-агресивни и всякаква организирана съпротива е смазана, а Англия и Лондон – напълно унищожени. В опустошените райони започват да растат червени бурени, които произхождат от Марс.

В крайна сметка разказвачът се озовава в полуразрушена къща заедно с един курат, откъдето двамата наблюдават как марсианските машини използват хора като храна, източвайки кръв директно от телата им. Куратът, който става психически нестабилен при вида на атаките, изпада в истерия. За да не привлича вниманието на извънземните, разказвачът се принуждава да го удари. Тялото на изпадналия в безсъзнание мъж обаче е забелязано от триподите и те го изтеглят с пипалата си от къщата. След това марсианците продължават по пътя си към други населени места и разказвачът получава възможност да избяга от полуразрушената къща и да отиде в Лондон. Там той намира марсианците и червените бурени мъртви, унищожени от земни патогенни бактерии, а по-късно среща жена си. В крайна сметка нашествениците са победени, а човечеството придобива много по-мащабен поглед върху живота и вселената.

Вижте също

Външни препратки

II
Падащата звезда

После настъпи вечерта на първата падаща звезда. Рано призори я забелязали да се стрелва в източна посока над Уинчестър — една огнена рязка високо в атмосферата. Стотици хора трябва да са я видели и взели за обикновена падаща звезда. Албин описа, че след нея оставала зеленикава следа, която светела няколко секунди. Денинг, най-големият ни специалист по метеоритите, заяви, че в момента на появяването си тя била на около деветдесет или сто мили височина. Сторило му се, че е паднала на стотина мили източно от него.

По това време бях у дома и пишех в кабинета си; и при все че стигащите до пода прозорци гледат към Отършо, а щорите бяха вдигнати (понеже в онези дни обичах да се заглеждам в нощното небе), аз не видях нищо. И все пак най-странното от всички неща, които някога са стигали на Земята от безвъздушното пространство, вероятно бе паднало, докато съм седял там, и ако бях вдигнал очи при преминаването му, щял съм да го видя. Някои хора, които видели полета му, твърдят, че е летяло с някакъв съскащ звук. Сам аз не чух нищо. Много хора в Бъркшир, Съри и Мидълсекс трябва да са видели падането му и в най-добрия случай сметнали, че е паднал още един метеорит. Като че ли никой не си даде труд да потърси падналия предмет същата нощ.

Но много рано сутринта бедният Огилви, който видял падащата звезда и бил убеден, че някъде в полето между Хорсел, Отършо и Уокинг лежи метеорит, станал с мисълта да го намери. И скоро след като се съмнало, го намерил недалече от пясъчните кариери. Когато се ударил в земята, снарядът изровил огромна дупка, със сила запратил на всички страни в пущинака пясък и чакъл и ги натрупал на купища, които се виждали от една и половина миля. На изток от дупката се подпалили храстите и тънък синкав дим забулвал зората.

Самото Нещо лежало почти цялото заровено в пясъка сред пръснати трески от една елха, която бе раздробило на парчета при падането си. Останалата отвън част имала вид на огромен цилиндър със спечена повърхност и очертанията му били смекчени от дебел слой люспест сивокафяв нагар. Било към тридесет фута в диаметър. Огилви се доближил, изненадан от размерите, а още повече от формата му, тъй като повечето метеорити са почти съвсем закръглени. Обаче то било още толкова нажежено от минаването си през атмосферата, че астрономът не могъл да стигне до самия цилиндър. Той сметнал, че необикновеният шум, долитащ от цилиндъра, се дължи на неравномерното изстиване на повърхността, понеже тогава и на ум не му дошло, че може да е кух.

Огилви останал на края на ямата, изровена от Нещото, загледан в този чудноват предмет, изумен главно от необичайната му форма и цвят, но още тогава смътно предположил, че в появяването му може да има някакъв предумисъл. Ранното утро било удивително тихо и слънцето, издигнало се току-що над боровете край Уей-бридж, вече припичало. Той не си спомнял да е чул птици тази сутрин, положително нямало и никакъв ветрец и единственият доловим звук било лекото мърдане вътре в обгорелия цилиндър. В полето нямало жива душа освен него.

После изведнъж Огилви с изненада забелязал, че една част от сивата кора, от този подобен на пепел нагар, който покривал метеорита, се лющи от кръглия му горен край. Той се ронел на люспи и падал долу на пясъка. Внезапно едно голямо парче се откъснало и търколило с рязък шум, от който кръвта му застинала в жилите.

Около една минута той не могъл да схване какво значи това и въпреки непоносимата горещина се смъкнал долу в ямата, при самия метеорит, за да го разгледа по-добре. Дори и тогава Огилви все още си въобразявал, че то може да се дължи на охлаждането на тялото, обаче на това предположение противоречал фактът, че пепелта се ронела само от върха на цилиндъра.

А после забелязал, че кръглият горен край на цилиндъра много бавно се върти. Движението било много отмерено и той го открил едва след като обърнал внимание, че едно черно петно, което до преди пет минути било пред него, сега се озовало от другата страна на окръжността. Дори и тогава Огилви не си дал пълна сметка за значението на откритието си, докато не чул глух стържещ звук и не видял черното петно да идва с два-три пръста по-близо до него… Тогава изведнъж в ума му блеснала истината: цилиндърът е изкуствен… кух… с капак на винт! Нещо вътре в цилиндъра отвинтва капака!

— Боже господи! — възкликнал Огилви. — Вътре има човек… хора! Полуопечени! Те се мъчат да излязат!

В същия миг с един скок на мисълта той свързал Нещото с огненото изригване на Марс.

Ала представата за затвореното вътре същество била тъй ужасна, че той забравил горещината и се спуснал към цилиндъра, за да помага на отвинтването. За щастие лъхащата от него жар го спряла, преди да си изгори ръцете о нажежения още метал. Астрономът постоял един миг, без да знае какво да прави, после се обърнал, изкатерил се вън от ямата и хукнал презглава към Уокинг. Трябва да е било към шест часа. Той срещнал някакъв каруцар и се помъчил да му обясни какво се е случило, ала това, което разказвал, и външният му вид били толкова налудничави (шапката му била паднала в ямата), че каруцарят просто подкарал нататък. По същия начин не сполучил и с прислужника, който тъкмо отключвал вратата на кръчмата при Хорселския мост. Той го помислил за съвсем побъркан и направил безуспешен опит да го затвори в пивницата,. Това накарало астронома малко да поизтрезнее и когато видял лондонския журналист Хендерсън в градината му, Огилви му се обадил през оградата и обяснил всичко както трябва.

— Хендерсън! — извикал той. — Видяхте ли падащата звезда снощи?

— Е? — казал Хендерсън.

— Тя е на Хорселската мера сега.

— Хайде де! — възкликнал Хендерсън. — Паднал метеорит! Това е хубаво!

— Но то е нещо повече от метеорит. То е цилиндър, изкуствен цилиндър, човече! И в него има нещо.

Хендерсън се изправил с лопатата в ръка.

— Какво рекохте? — попитал той. Журналистът бил глух с едното си ухо.

Огилви му разправил всичко, каквото видял. Минала около една минута, докато Хендерсън проумее цялата работа. След това той захвърлил лопатата, грабнал дрехата си и изтичал на пътя. Двамата веднага забързали обратно към мерата и намерили цилиндъра да лежи все в същото положение. Но звуците в него били стихнали, а между капака и тялото на цилиндъра се виждала тясна ивица блестящ метал. През ръба с тънък шипящ звук или влизал, или излизал въздух.

Те се поослушали, почукали с бастун по люспестия прегорял метал и като не получили отговор, и двамата стигнали до заключението, че човекът или хората в цилиндъра трябва да са или в безсъзнание, или мъртви.

Разбира се, двама не могли да направят нищо. Те извикали няколко утешителни думи, дали някакви обещания и се втурнали обратно към града за помощ. Можете да си ги представите, покрити с пясък, възбудени и раздърпани, да тичат нагоре по уличката, заляна от ярка слънчева светлина, тъкмо когато търговците сваляли капаците на дюкяните, а всички други отваряли прозорците на спалните си. Хендерсън веднага изтичал до гарата, за да телеграфира новината в Лондон. Вестникарските статии бяха подготвили умовете на хората за възприемане на такова съобщение.

Към осем часа върволица от хлапета и безработни беше вече потеглила към мерата, за да види „умрелите хора от Марс“. Историята беше добила този вид. Аз я чух за първи път към девет и четвърт от вестникаря, когато излязох да си взема „Дейли кроникъл“. Естествено, тя ме порази и, без да губя време, аз се запътих през моста на Отършо към пясъчните кариери.