Хърбърт Уелс
Война на световете (19)

II
Какво видяхме в разрушената къща

След като се нахранихме, ние се промъкнахме обратно в помещението за миене на съдове и там трябва отново да съм задрямал, защото, когато се сепнах, бях сам. Тътнежът и трептенето продължаваха с отегчителна натрапчивост. Шепнешком повиках викария няколко пъти и най-после опипом се запътих към кухненската врата. Още не се беше стъмнило и го видях в другия край на кухнята, легнал пред триъгълната дупка, която гледаше към марсианците. Раменете му бяха повдигнати така, че закриваха главата.

До мен долитаха най-различни шумове, почти като от железопътно депо, и всичко се тресеше от този равномерен тътнеж. През отвора в стената можех да видя върха на едно дърво, позлатен от слънцето, и топлата синева на спокойно вечерно небе. Една-две минути стоях и наблюдавах викария, а после приведен, с извънредно голяма предпазливост запристъпвах напред между счупените съдове, разпилени по пода.

Допрях крака на викария и той се стресна толкова рязко, че голямо парче от външната мазилка се откъсна и падна със силно трополене. Аз го хванах за ръката от страх да не би да извика и дълго време двамата се свивахме, без да се помръднем. След това се обърнах да видя какво е останало от убежището ни. Съборилата се мазилка беше отворила отвесна пролука в развалините и като се прехвърлих внимателно през една греда, видях пред себе си в тази цепнатина онова, което до миналата вечер е било спокоен крайградски път. Промяната, която видях, наистина бе огромна!

Петият цилиндър, изглежда, беше паднал точно сред къщата, в която бяхме влезли отначало. Сградата беше изчезнала, напълно разнебитена, стрита на прах: и разпръсната от удара. Цилиндърът лежеше сега много по-ниско от основите й, дълбоко в дупка, която вече беше несравнено по-голяма от ямата, видяна от мен в Уокинг. Земята околовръст е била разплискана от страхотния тласък — „разплискана“ е единствената подходяща дума — и лежеше, струпана на купчини, които закриваха грамадите на съседните къщи: също като че ли някой чук се беше стоварил с огромна сила върху сал. Нашата къща се беше килнала назад; предната й част, дори и приземният етаж, беше напълно разрушена; по някаква случайност кухнята и помещението за миене на съдове бяха оцелели и стояха погребани под пръст и развалини, засипани с тонове земя от всички страни освен откъм цилиндъра. Ние висяхме сега на самия ръб на грамадната кръгла яма, където работеха марсианците. Тежките равномерни удари очевидно се разнасяха тъкмо зад нас, а от време на време яркозелени изпарения се издигаха като було пред нашите очи.

Цилиндърът беше вече отворен в центъра на ямата, а в отсрещния й край, сред изпочупени и засипани с чакъл храсти, неподвижна и висока, изоставена от своя господар, на вечерното небе се открояваше една от големите бойни машини. При все че за по-голямо удобство описах първо ямата и цилиндъра, отначало аз почти не ги забелязах поради необикновения блестящ механизъм, който видях да работи в изкопа, и поради странните същества, които бавно и мъчително пълзяха по купищата пръст наоколо.

Положително механизмът пръв привлече вниманието ми. Това беше един от онези уреди, които сетне бяха наречени „работни машини“ и изучаването на които е вече дало такъв мощен тласък на земните изобретения. Когато го съгледах за първи път, той ми заприлича на нещо като металически паяк с пет ставести подвижни крака и безбройно множество ставести лостове, палци и посягащи и хващащи пипала по тялото. Повечето от ръцете му бяха прибрани, но с три дълги пипала той вадеше пръти, плочи и пластинки, с които беше облицован отвътре цилиндърът и които очевидно подсилваха неговите стени. Машината ги издърпваше, вдигаше и нареждаше на една равна площ отзад.

Движенията й бяха тъй бързи, сложни и съвършени, че отначало за мене това не беше машина въпреки металическия й блясък. Движенията на бойните машини бяха съгласувани и одухотворени до неимоверна степен, но те бяха нищо в сравнение с тази. Хора, които не са ги виждали и трябва да се осланят само на недостатъчно яркото въображение на художници или на несъвършени описания на очевидци като мене, надали могат да си представят колко живи изглеждаха тези механизми.

Спомням си особено илюстрацията в една от първите брошури, даващи последователно описание на войната. Художникът се беше запознал очевидно много набързо с една от бойните машини и с това се ограничили всичките му знания. Той ги представяше като наклонени тромави триножници, без всякаква гъвкавост и ловкост и със съвършено заблуждаващо еднообразие в движенията. Брошурата с тези изображения беше доста нашумяла и аз ги споменавам тука само за да предотвратя погрешните представи, които те може да са създали. Те приличаха на марсианците, които аз видях в действие, толкова, колкото една восъчна кукла прилича на човек. Според мен брошурата щеше да бъде много по-добра без тези рисунки.

Отначало, както казвам, работната машина ми направи впечатление не на машина, а на някакво ракообразно същество с блестяща кожа, а марсианецът, чиито чувствителни пипала управляваха движенията й, ми се стори просто като част, съответствуваща на мозъка у рака. След малко обаче долових приликата на сивокафеникавата му, лъскава, подобна на гьон обвивка с кожата на другите плъзнали наоколо тела и в ума ми проблесна какво всъщност представлява от себе си този сръчен работник. Като си дадох сметка за това, вниманието ми се отклони към тези други същества, истинските марсианци. Аз вече имах бегли впечатления за тях и сега първоначалното отвращение не ми пречеше да ги наблюдавам. Толкова повече, че бях на скришно място, не се движех и не ми се налагаше да предприемам нищо спешно.

Те имаха, както го видях сега, най-малката възможна прилика със земните същества. Това бяха огромни кръгли тела или по-скоро глави, към четири фута в диаметър, с лице на предната страна. На това лице нямаше ноздри (изглежда, марсианците нямаха никакво обоняние), но имаше две много големи тъмни очи и току под тях нещо като човка. Отзад на тази глава или тяло — и сам аз не зная как да го нарека — имаше една силно опъната мембрана, подобна на тъпанче, определена след това анатомически като ухо, макар че трябва да се е оказала почти безполезна в по-гъстия ни въздух. Събрани около устата, имаше шестнадесет тънки, почти съвсем приличащи на камшици пипала, в два снопа по осем пипала всеки. Тези снопове прочутият анатом професор Хауес доста сполучливо нарече впоследствие „ръце“. Още когато видях марсианците за първи път, те като че ли се мъчеха да се вдигнат на тези си ръце, но, разбира се, това беше невъзможно при порасналата им в земните условия тежест. Има основание да се предполага, че на Марс те може да са се движели с тях доста лесно.

Вътрешната им анатомия, ако ми позволите веднага да отбележа, както се установи по-късно чрез направените дисекции, се оказа, кажи-речи, също толкова проста. Най-голяма част от тялото заема мозъкът, от който огромни нерви водят до очите, ухото и заместващите ръцете пипала. Освен това има обемисти бели дробове, непосредствено свързани с устата, сърцето и кръвоносните му съдове. Затруднението в дишането, причинявано от по-плътната атмосфера и по-голямата сила на земното притегляне, много ясно личеше по конвулсивното свиване на външната им кожа.

И с това свършват органите на марсианците. Колкото странно и да се види това на всеки човек, целият сложен апарат на храносмилането, който представлява главната маса от вътрешните ни органи, не съществува у марсианците. Те са глави — само глави! Те нямат черва. Те не ядат, следователно и не смилат храна. Вместо това те вземат прясната жива кръв на други същества и я преливат в собствените си вени. Сам аз ги видях да го правят, както ще спомена това, когато му дойде времето. Но дори да ви се сторя прекалено гнуслив, не мога да се заставя да опиша онова, което нямах сили дори да видя докрай. Достатъчно е да кажа, че кръв, добита от живо още животно, в повечето случаи от човешко същество, се вкарваше направо в приемателния канал с помощта на малка пипетка…

Самата мисъл за подобно нещо е без съмнение ужасно отблъскваща за нас, но в същото време ми се струва, че би трябвало да помним колко отблъскващи биха се видели месоядните ни навици на един обладаващ разум заек.

Физиологическите предимства от прибягване до преливането са неопровержими, ако помислим колко много време хаби човекът за храненето и храносмилателния процес. Половината от тялото ни се състои от жлези, канали и органи, заети с превръщане на разнородната ни храна в кръв. Храносмилателните процеси и въздействието им върху нашата нервна система изтощават силата ни и повлияват върху душевното ни равновесие. Хората се чувствуват щастливи или нещастни в зависимост от това дали им е здрав или не черният дроб и дали добре работят стомашните им жлези. А марсианците стоят над всички тези органически колебания в настроенията и чувствата.

Безспорното им предпочитане на хората като източник на храна може отчасти да се обясни, като се види какво са представлявали жертвите, които те са носели със себе си от Марс в качество на хранителни припаси. Тези същества, ако се съди по съсухрените останки, попаднали в човешки ръце, са били двукраки с крехък силициев скелет (почти същия по състав, както на нашите кремъчно-рогови гъби) и слаба мускулатура, около шест фута на ръст, с кръгли изправени глави и големи очи в кремъчни кухини. Изглежда, във всеки цилиндър е имало по две-три такива същества и всички са били убити, преди да стигнат Земята. И те нищо не са загубили от това, понеже при най-малкия опит да застанат прави на нашата планета, нямаше да им остане нито един здрав кокал.

Щом вече съм се заловил с това описание, мога да добавя тука и някои други подробности, които, макар и да не са ни били известни на времето, ще помогнат на читателя, незапознат с марсианците, да си състави ясна представа за тези гадни твари.

В три други отношения физиологията им странно се различава от нашата. Организмът им не заспива, както не заспива сърцето на човека. Понеже не им се налага да възстановяват умората на голям мускулен механизъм, на тях не е известно това периодично прекратяване на жизнената дейност. Бих казал, че не познават — или почти не познават — чувството на умората. На Земята те не можеха да направят нито едно движение без усилие и въпреки това до самия край не се спряха на едно място. Те работеха по двадесет и четири часа на денонощие,. както го вършат на Земята може би само мравките.

На второ място, колкото чудно и да ви се види това в един свят, живеещ полов живот, марсианците са съвършено безполови и следователно не познават бурните страсти, които поражда тази разлика между хората. Сега вече не може да има спор, че по време на войната на Земята се родил малък марсианец; той бил намерен прикрепен към родителя си, отчасти отделил се от него като пъпка, също както се отделя младата луковица на лилията от старата или както се отделят младите организми на пресноводния полип.

У човека, у всички висши земни животни този начин на размножаване е изчезнал; но дори и на нашата Земя той положително е бил най-ранният. Сред низшите организми, чак до тези първи братовчеди на гръбначните животни — типа на хордовите, — двата процеса се срещат успоредно, но накрая половият начин на размножаване напълно измества съперника си. Ала на Марс очевидно е станало тъкмо обратното.

Заслужава да се спомене, че един писател, известен с лъженаучните си умозрителни съчинения, много преди нахлуването на марсианците в една статия предсказа на човека, при окончателното му развитие, строеж, доста сходен със строежа, до който са стигнали марсианците. Пророчеството му, ако не се лъжа, се появи през ноември или декември 1893 година в отдавна несъществуващия вече вестник „Пел Мел бъджет“, а си спомням и осмиваща представите му карикатура в едно предмарсианско списание на име „Пънч“. Той изтъкваше (в несериозен, шеговит тон), че усъвършенствуването на механическите приспособления трябва в крайна сметка да направи ненужни краката; усъвършенствуването на химическите препарати — храносмилането; че такива органи като косата, външната част на носа, зъбите, ушите и брадичката не представляват вече съществена част на човешкото тяло и че общата тенденция на естествения подбор ще се насочи към постепенното им премахване в течение на бъдните векове. Абсолютно необходим ще остане само мозъкът. Само една още друга част на тялото има големи изгледи да надживее всичко друго и това е ръката, „учителят и посредникът на мозъка“.

Докато цялото останало тяло ще се смалява, ръцете ще стават по-големи.

Много верни неща са били писани на шега и ето че у марсианците ние виждаме, без всякакво съмнение, действително постигнато такова потискане на животинската страна на организма от разсъдъка. За мен е напълно допустимо марсианците да са били доста подобни на нас и да са стигнали до сегашния си вид чрез постепенно развитие на мозъка и ръцете (които накрая се видоизменили в два снопа чувствителни пипала) за сметка на останалото тяло. Без тялото мозъкът, разбира се, е трябвало да се превърне в напълно егоистичен разум, лишен от емоционалните предпоставки на човешкото същество.

Последната важна точка, в която системата на тези създания се различава от нашата, представлява нещо, което би могло да се сметне за много незначителна подробност. Микроорганизмите, които причиняват толкова болести и страдания на Земята, или никога не са се появявали на Марс, или здравната наука на марсианците ги е премахнала преди много векове. Стотици болести, всички видове трески и зарази, преследващи човека, туберкулозата, ракът, туморите и други такива заболявания никога не нарушавали хода на техния живот. А докато говоря за разликите между живота на Марс и земния живот, нищо не пречи да спомена в този ред на мисли и за появяването на червения бурен.

Изглежда, в растителното царство на Марс преобладава не зеленият, а яркият кървавочервен цвят. Във всеки случай семената, които марсианците (било нарочно, било случайно) донесоха със себе си, неизменно покарваха червени кълнове. Ала само тези, известни под името „червеният бурен“, отбелязаха известен успех в борбата със земните видове. Червената поветица доста скоро изсъхна и малцина можаха да я видят. За известно време обаче червеният бурен растеше удивително буйно и пищно. Той плъпна нагоре по стените на ямата на третия или четвъртия ден от пленничеството ни и кактусовидните му стъбла увиснаха като карминени ресни около триъгълния ни прозорец. А после го намираха разпространил се по цялата страна, особено където имаше течаща вода.

Марсианците имат нещо, което изглежда да е слухов орган — единично кръгло тъпанче на задната страна на главата-тяло, — и очи с обсег на зрението, който не се различава много от нашия, с изключение на това, че според Филипс те виждат синия и виолетов цвят като черен. Широко разпространено е предположението, че се съобщават с помощта на звуци и движения на пипалата; така се твърди например в тази талантливо, но припряно съставена брошура (явно написана от някой, който не е виждал как действуват марсианците), която вече споменах и която досега е била главен източник на сведения за тези същества. Мога да кажа, че между останалите живи няма друг човек, който да е наблюдавал марсианците толкова много, колкото аз. Не искам да си припиша заслуга зарад една случайност, но фактът си остава факт. И аз заявявам, че съм ги наблюдавал внимателно много пъти и че съм виждал четири, пет, а веднъж и шест марсианци тромаво да извършват най-заплетени, най-сложни действия, без да разменят някакъв звук или жест. Своеобразният им вой неизменно предшествуваше храненето; в него нямаше никакви модулации и смятам, че той в никой случай не служеше за сигнал, а представляваше само издишане — подготовка за всмукване на храна. Имам известни претенции да притежавам поне елементарни познания по психология и съм убеден в твърдението си — убеден толкова твърдо, колкото и в другите си твърдения, — че марсианците разменят мисли без посредничество на физически органи. Сам аз се убедих в това въпреки силното си предубеждение. Преди нахлуването на марсианците, както може някой и друг читател да си спомни, аз пишех доста разпалено против телепатичната теория.

Марсианците не носят дрехи. Схващанията им за красота и приличие, напълно естествено, се различават от нашите; те не само са явно по-нечувствителни към промените в температурата, но и промените в налягането като че ли не се отразиха много сериозно на здравето им. И все пак, макар и да не носят дрехи, те имат огромно превъзходство над човека в другите изкуствени приспособления, заместващи възможностите, предлагани от тялото. Ние, хората, с нашите велосипеди и кънки с колелца, с нашите лилиенталовски летателни машини, нашите оръдия, динамит и така нататък сме едва в началото на еволюцията, която марсианците са вече завършили. Те са се превърнали фактически само в мозък, който според нуждата облича различни тела, също както човекът облича различни дрехи, взима велосипед, когато бърза, или чадър, когато вали. А във всичките им уреди може би няма нищо по-чудно за човека от странния факт, че в тях липсва онова, което представлява най-съществената съставна част — на почти всички наши механически приспособления — липсва колелото; сред всичко, което те донесоха на Земята, не се среща нито следа, нито дори намек за използуване на колела. Човек би очаквал да ги види приложени поне при движението! А във връзка с това любопитно е да се отбележи, че дори и на нашата Земя природата никога не е прибягвала до колелото или е предпочитала други средства пред създаването на тази форма. А марсианците не само че не познават (което не е за вярване) или избягват колелото, но изключително малко използуват в апаратите си и неподвижните или относително неподвижни оси с кръгово движение, ограничено в една плоскост. Почти всички връзки в техните машини представляват сложна система от плъзгащи се части, които се движат по малки, но майсторски извити лагери. Да, докато говоря по въпроса за частите: интересно е да се отбележи, че дългите лостове на машините им в повечето случаи се задвижват с някакво подобие на мускули, състоящи се от дискове в еластична обвивка; когато през тях мине електрически ток, тези лостове се поляризират и със сила прилягат плътно един до друг. По този начин се постига чудноватата прилика с движението на живо същество, която така поразяваше и плашеше гледащите ги хора. Такива подобия на мускули бяха особено многобройни в ракообразната работна машина, която при първото си поглеждане през пролуката видях да разтоварва цилиндъра. Тя изглеждаше несравнено по-жива от самите марсианци, които лежаха до нея в лъчите на залеза, задъхваха се, мърдаха безсилните си пипала и едва можеха да се движат след огромното си пътешествие през пространството.

Аз все още наблюдавах тромавите им движения в слънчевата светлина и си вземах бележка за всяка чудновата подробност на фигурите им, когато викарият ми напомни за присъствието си със силно дръпване за рамото. Обърнах се и видях намръщено лице и красноречиво стиснати устни. Той искаше да го пусна при тясната цепнатина, през която можеше да надзърта само един от двама ни; и така трябваше да се откажа от наблюденията си за известно време и да оставя и него да се възползува от своите права.

Когато погледнах пак, неуморната работна машина беше вече сглобила няколко части от апарата, който беше извадила от цилиндъра и който по форма представляваше безпогрешно подобие на самата нея; отляво се беше появила малка механическа копачка; тя изхвърляше струи зелена пара, обикаляше ямата, ровеше пръстта и методично и целесъобразно я трупаше по края. Разбрах, че отмерените тътнежи и ритмичните трусове, трусове, които непрекъснато разклащаха разрушеното ни убежище, идваха именно от нея. Тя работеше със свирене и бучене. Доколкото можех да видя, работеше изобщо без да бъде управлявана от марсианец.