Албрехт фон Халер
Из „Мисли за разума, суеверието и безверието“

Как Бог сред самота е вечността прозрял,

Защо преди, не днес, е този свят създал;

Къде е бил духът, преди да влезе в тяло;

И как да устои сред всичко онемяло;

Как Нищото в гръдта ни се превърна в Нещо;

Как мисълта начена да си служи вещо

В услуга на душата; как кръгът далечен

На безначално време се простира вечен

Пред взора; как потокът, който днес линее,

В морето на безбрежността ще се прелее:

Това не проумява никой, замълчете,

С такава дързост да се мъчат враговете!

 

Достатъчно, Бог грее в цялата Природа,

Строежът на света е в негова угода.

В безмерното пространство, в светли висоти

Безкраен свят край друго слънце се върти

По божия повеля. А звезди безброй

Летят с неспирен блясък и в единен строй,

По скрит закон разпръснати на небосвода,

Кръжат по пътя си и следват хоровода,

Създаден от Твореца; неговата воля

Твори движение, покой и всяка роля

По своя мяра. Всеки камък на Земята,

Прославя Бог за мъдростта и чудесата!

 

1729