Дъглас Адамс
Сбогом, и благодарим за рибките (6)

ГЛАВА VI

От това място имаше четири мили ходене до селото му малко повече от миля до завоя, до който отвратителният Ръсел гадно му беше отказал да го закара и оттам около три мили по пътя през полето.

СААБът се изгуби в нощта. Артър го изпрати с поглед, зашеметен като човек, който мислейки че е напълно сляп през последните пет години, внезапно е открил, че просто си и сложил много голяма шапка.

Той рязко поклати глава, като се надяваше това да размести някой очебиен факт, който да падне на мястото си и да причини усещането, че това е една иначе напълно объркваща Вселена, но тъй като очебийният факт, ако изобщо имаше такъв, въобще не направи това, той продължи по пътя с надеждата, че една хубава енергична разходка и може би дори няколко хубави болезнени мазола ще му помогнат да се увери поне в собственото си съществуване, ако не в нормалността си.

Беше 10:30, когато той пристигна — факт, който откри на опушената и зацапана витрина на кръчмата „Кон и коняр“, където от много години висеше един раздрънкан стар часовник „Гинес“, на който имаше картинка на едно ему с халба, заседнала доста любопитно в гърлото му.

Това беше кръчмата, в която той беше прекарал съдбоносния обяд, по време на който първо неговата къща, а после и цялата планета Земя бяха разрушени, или по-скоро изглежда бяха разрушени. Не, по дяволите, бяха разрушени, защото ако не бяха, къде тогава е бил той през последните осем години и как беше отишъл там, ако не в един от големите жълти вогонски кораби, за които гадният Ръсел току-що му беше казал, че били само халюцинации, предизвикани от наркотик; и ако беше разрушена, то на какво стоеше той сега?

Той удари спирачка на тези мисли, защото нямаше да стигне до нищо повече от това, до което беше стигнал шредишните двадесет пъти.

Той започна отново.

Това беше кръчмата, в която той беше прекарал съдбоносния обяд, по време на който каквото и да се беше случило (а той щеше да обмисли какво точно е било то по-късно), и…

Все още не усещаше нищо.

Той започна отново.

Това беше кръчмата, в която…

Това беше кръчма.

Кръчмите предлагат напитки и той не можеше да я подмине.

Удовлетворен от това, че неговите объркани мисловни процеси накрая са стигнали до решение — решение, което му харесваше, дори да не беше това, към което той се стремеше, той се упъти към вратата.

И спря.

Един малък черен накъдрен териер изскочи иззад една ниска стена и като видя Артър, започна да ръмжи.

Артър познаваше това куче, и то много добре. Принадлежеше на един негов приятел от рекламата и се наричаше Бозо-КойтоЗнае-Нищо, защото начина, по който стърчеше козината му, напомняше на хората за президента на САЩ, и кучето познаваше Артър или поне трябваше да го познава. То беше глупаво куче — не можеше да види някоя реплика дори от устройство за суфлиране, което е причината някои хора да протестират срещу името си, но поне трябваше да може да разпознае Артър, вместо да стои там с наежена козина, като че ли Артър беше най-страховитото същество, което някога е нахълтвало в слабоумния му живот.

Това подсказа на Артър да отиде и отново да погледне витрината, този път не в давещото се ему, а в самия себе си.

Виждайки се внезапно в позната обстановка, той реши, че кучето има право.

Той много приличаше на нещо, което фермерите използуват да плашат птиците, и нямаше съмнение, че ако влезе в кръчмата в този си вид, ще предизвика коментари с груб характер и по-лошо, несъмнено вътре щяха да бъдат няколко човека, които той щеше да познава, като всички те шяха да започнат да го бомбардират с въпроси, с които за момента той не можеше да се справи.

Уил Смидърс, например, притежателят на Бозо-Който-НеЗнае-Нищо — Нечудното куче, толкова глупаво животно, че беше изхвърлено от една от рекламите на Уил, защото беше неспособно да избере кучешката храна, за която беше рекламата, въпреки че месото във всички останали купички беше заляно с машинно масло.

Уил определено трябваше да е вътре. Кучето му беше тук, колата му беше тук — едно сиво Порше 928S, което имаше на задното си стъкло надпис, който гласеше „Другата ми кола също е Порше“. Проклятие.

Уил Смудърс, като повечето от многопаричните и безскрупулни копелета от рекламния отдел, които Артър познаваше, си сменяше колата всеки август, така че да може да казва на хората, че неговият счетоводител го е накарал да направи това, въпреки че истината беше, че счетоводителят му се опитваше всячески да го спре заради всички застраховки, които трябваше да плаща и т.н. и т.н. и това беше същата кола, която Артър си спомняше. Номерът потвърждаваше — беше със същата година.

Обръщайки внимание на факта, че сега е зима и че събитието, което беше причинило на Артър толкова проблеми през осем през личните му години, се беше случило в началото на септември, тук може би бяха минали по-малко от шест-седем месеца.

Той остана ужасно вцепенен за момент и накара Бозо да скача нагоре-надолу край него, като лаеше. Той внезапно беше осенен от идея, която повече не можеше да избягва: сега той беше извънземен в собствения си свят. Колкото и да се стараеше, никой нямаше да повярва на историята му. Не защото звучеше наистина глупаво, но просто си противоречеше с някои очевидни факти.

Това ли беше Земята наистина? Имаше ли и най-малка възможност да е направил някаква необикновена грешка?

Кръчмата пред него му беше до болка позната със всеки свой детайл — всяка тухла, всяко парче олющена боя; и си представяше познатата и лепкава шумна топлина, летящите лъчи, неавтентичните железни светилници, бара, лепкав от бира, в която хората знаеха, че могат да си слагат лактите, гледайки към изрязаните снимки на момичета с разпръснати по гърдите им пакети фъстъци. Всичко това беше неговият дом, неговият свят.

Той познаваше дори това гадно куче.

— Хей, Незнайко!

Звукът от гласа на Уил Смидърс му подсказа, че трябва бързо да реши какво да прави. Ако стоеше неподвижно, щеше да бъде разкрит и така да даде старт на целия цирк. Укриването щеше да отложи момента, но сега беше доста студено.

Фактът, че това беше Уил, улесни избора му. Не беше заради това, че той изобщо не го харесваше — Уил беше доста смешен. Беше просто заради това, че той беше смешен по изтощаващ начин, защото, работейки в рекламата, той винаги искаше другите да узнаят колко е смешен и откъде си е купил костюма.

Държейки сметка за това, Артър се скри зад един пикап.

Вратата се отвори и Уил излезе, облечен с летателно кожено яке, което беше дал на един свой приятел, работещ в Лабораторията за пътни разследвания, специално за да го сложи в една катастофираща кола, за да може да добие толкова измачкан вид. Незнайко излая от радост и получавайки вниманието, което искаше, за щастие забрави за Артър.

Уил беше с няколко свои приятели, които започнаха да си играят с кучето.

— Тук! — викаха му всички те в хор. Тук, тук, тук!!!

Кучето полудяваше от лаене, скачане нагоре-надолу, почти изключваше малкото си сърце, хвърляше се в яростен екстаз. Те всички се хилеха и го аплодираха, после постепенно се разпръснаха по колите си и изчезнаха в нощта.

Това поне изясни едно нещо, си помисли Артър иззад пикапа, това определено е планетата Земя.