Дъглас Адамс
Сбогом, и благодарим за рибките (17)

ГЛАВА XVII

Мизерия, отпадналост. Още мизерия и още отпадналост. Той се нуждаеше от занимание и си намери едно.

Той щеше да издири къде е била пещерата му.

На предисторическата Земя той беше живял в пешера, не хубава пещера, въшлива пещера, но… Нямаше но. Това беше наистина гадна пещера и той я мразеше. Но беше живял в нея около пет години, а това я правеше някакъв вид дом, а човек трябва да знае дирите на своите домове. Артър Дент беше такъв човек, така че отиде в Екзетер да си купи компютър.

Това беше нещото, което той наистина искаше, разбира се — компютър. Но почувствува, че трябва да има сериозна цел в ума си, преди просто да отиде и да си купи нещо, което хората в противен случай често бъркаха с нещо за игра. Така че сериозната му цел се състоеше в следното: да установи точното местонахождение на пещерата на предисторическата Земя. Той обясни това на продавача.

— Защо? — попита той.

Това беше хитър въпрос.

— О’кей, да прескочим това — каза мъжът. — Как?

— Надявам се да ми помогнете малко.

Мъжът въздъхна и раменете му увиснаха.

— Занимавал ли сте с компютри?

Артър се зачуди дали да спомене Еди — бордовия компютър на Златно сърце, който можеше да свърши тази работа за секунда или Дълбока мисъл, но реши да не ги споменава.

— Не — каза той.

— Това прилича на весел следобед — каза продавачът, но само на себе си.

Артър все пак си купи един „Епъл“. След няколко дена си поръча малко астрономически софтуер, начерта движението на звездите, начерта груби малки диаграми, в които отрази местоположението им, което си спомняше от небето, което той гледаше от пещерата си вечер, и работи сериозно цели седмици бодро, игнорирайки заключението, до което знаеше че ще трябва да стигне накрая, а то беше че целият му проект е напълно смешен.

Грубите рисунки по памет бяха безполезни. Той дори не знаеше колко отдавна е било това, въпреки грубото предположение на Форд Префект за „два-три милиона години“. И просто нямаше изчисленията.

Най-накрая обаче той си изработи метод, който поне щеше да даде резултат. Той реши да не взима предвид факта, че с необикновената бъркотия за теоритичните правила, дивите приближения и мистериозните досещания, които използуваше, ще бъде щастлив, ако улучи вярната галактика, той просто почна и получи резултат.

Той щеше да го нарича правилен резултат. Кой ли ще знае?

Тъй като това се случи, измежду мириадите и недостижими шансове на съдбата той получи точен и правилен отговор, въпреки че, разбира се, никога нямаше да узнае това. Той просто отиде в Лондон и почука на подходящата врата.

— О, аз си мислех, че първо ще се обадиш.

Артър зяпна от удивление.

— Може да влезеш само за няколко минути — каза Фенчърч. — Току-що излизах.