Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пътеводител на галактическия стопаджия (4)
Оригинално заглавие
So Long, and Thanks for all the Fish, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 24 гласа)

Информация

Източник
sfbg.us

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне

ГЛАВА XXXI

Ако вземете два броя Дейвид Бауи и закрепите единия над другия и после закрепите по още един Дейвид Бауи към края на всяка от ръцете на горния от първите двама и загърнете цялата тази работа с една мръсна плажна роба, ще получите нещо, което не прилича много на Джон Уотсън, но за тези, които го познават, това ще изглежда доста познато.

Той беше висок и мършав.

Когато той седеше на шезлонга си, взирайки се в Тихия океан не толкова с дива догадка, колкото с мирно чувство за дълбоко отхвърляне, беше малко трудно да се каже къде точно завършва шезлонга и къде започва той и ще се поколебаете дали да сложите ръка на, да кажем, рамото му, със съмнение че цялата тази структура внезапно ще се сгърчи със щракане и ще ви откъсне палеца.

Но усмивката му, когато я обърнеше към вас, беше доста забележителна. Тя като че ли беше съставена от всички най-лоши неща, които животът може да ти поднесе, но която, когато той бързо ги пренареди по друг начин на лицето си, ще те накара внезапно да го възнаградиш с „О, добре, сега е наред“.

Когато той заговори, вие сте щастливи, че той използува усмивка, която те кара да се чувствуваш по този начин доста често.

— О, да — каза той, — те идват да ме видят. Те седят точно тук. Те седят точно там, където седите вие.

Той говореше за ангелите със златни бради, зелени крила и сандали а ла Д-р Шол.

— Тер ядат миди, защото казват, че там откъдето идват няма такива неща.

— Наистина ли? — попита Артър. — Наистина ли? И, хм… Кога е това? Кога идват?

Той също се взря в Тихия океан. Някакви малки дъждосвирци бягаха по границата на брега, като явно имаха следния проблем: трябваше да си търсят храна в пясъка, който биваше измокрен от поредната вълна, само че не можеха да понесат да си намокрят краката. За да се справят с този проблем, те бягаха с някакво странно движение, като че ли бяха конструирани от някой голям швейцарски умник.

Фенчърч седеше в пясъка, като мързеливо си рисуваше с пръсти фигурки в него.

— Виждам — каза Артър. — Виждам.

Лека кашлица от страна на Фенчърч привлече вниманието му и той погледна към нея. Тя беше надраскала на пясъка малка фигурка, която ги изобразяваше в облаците. За момент той си помисли, че тя се опитва да го впечатли, после разбра, че го укорява. — Кои сме ние — питаше тя, — да казваме, че той е луд?

Къщата му беше сигурно особено и тъй като това беше първото нещо, което Фенчърч и Артър бяха забелязали, ще ви помогнем да узнаете на какво приличаше тя.

Тя беше нещо такова:

Тя беше обърната наопаки.

Очевидно наопаки до такава степен, че те трябваше да паркират на килима.

Всички неща по това, което всеки нормален би нарекъл външна стена, която беше с вкус украсена със специална розова боя за вътрешно боядисване, бяха рафтове за книги, както и две от тези странни трикраки маси с полукръгли плотове, които винаги седят по такъв начин, че всеки може да предположи, че някой току-що е прокарал някоя стена точно през средата им, и картини, които явно имат предназначение да успокояват.

Най-странното беше покривът.

Той се огъваше обратно към себе си като нещо, което Мориц К. Ешер, ако са му били осигурени трудни нощи в града, което не е част от целта на автора да предположи какъв е случаят, върреки че понякога е трудно, би видял в своите картини, особено в тази с неудобните стъпала. Неучудващо, покривът може би можеше да бъде сънуван след като си видял къщата, защото малките полилеи, които трябваше да висят отвътре, висяха отвън, като сочеха нагоре.

Объркващо.

Табелката над входната врата гласеше „Елате Отвън“ и те го направиха доста нервно.

Вътре, разбира се, беше където е Отвън. Груба тухлена стена, добре изпълнено боядисване, добре поправени улуци, градинска пътека, две-три малки дръвчета и няколко стаи.

И вътрешните стен се простираха надолу, огъваха се любопитно и се отваряха в края, като от някаква оптическа илюзия, която би накарала Мориц К. Ешер да се мръщи и да се чуди как е направено това, за да затворят Тихия океан в себе си.

— Здравейте — каза Джон Уотсън, Уонко Нормалния.

Добре, си помислиха те, „здравейте“ е нещо, с което можем да се справим.

— Здрасти — казаха те и изненадващо се усмихнаха.

За известно време той изглеждаше любопитно нежелаещ да говори за делфините, като имаше странно несигурен вид, и като казваше „Забравил съм…“ в отговор на всичките им въпроси и доста гордо им демонстрираше ексцентричността на къщата си.

— Това ми доставя удоволствие — каза той, — по любопитен начин и не причинява никому никакво зло — продължи той, — което да не може да бъде коригирано от компетентен оптик.

Те го харесаха. Той имаше отворено, ангажиращо качество и изглеждаше, че може да се подиграе на себе си преди който и друг да го направи.

— Жена ти — каза Артър, докато се оглеждаше, — спомена някакви клечки за зъби. — Той го каза с ловджийски поглед, като че ли се страхуваше, че тя може внезапно да изскочи иззад вратата и да ги спомене отново.

Уонко Нормалния се засмя. Това беше лек непринуден смях и звучеше като този, който той често използуваше преди и с който беше щастлив.

— А, да — каза той, — това беше деня, когато окончателно разбрах, че светът тотално е полудял, и построих Убежището, за да го сложа вътре, горкото нещо, като се надявах, че ще се подобри.

Това беше моментът, в който Артър отново започна да се чувствува малко нервен.

— Тук — каза Уонко Нормалния, — сме извън Убежището. Той отново посочи към грубите тухлени стени и улука. — Минете през тази врата — посочи той първата врата, през която те бяха влязли, — и ще влезете в Убежището. Опитах се да я украся, за да доставя щастие на приятелчетата вътре, но мога да направя много малко. Сега никога не влизам вътре лично. Ако някога се изкуша, както често става тези дни, просто поглеждам табелката над вратата и се уплашвам.

— Тази ли? — попита Фенчърч, сочейки доста озадачено към една синя плочка с някакви инструкции, написани по нея.

— Да. Това са думите, които окончателно ме хвърлиха в отшелничеството, в което се намирам сега. Беше доста внезапно. Видях ги и разбрах какво трябва да направя.

Табелката гласеше:

„Хванете клечката около средата и, острия край към устата, вкарайте я между зъбите. Тъпият край се слага до венеца. Приложете леки възвратно-постъпателни движения.“

— Изглежда ми — каза Уонко Нормалния, — че всяка цивилизация, която дотолкова е изгубила разума си, че и е нужно да приложи много подробна инструкция относно употребата на клечки за зъби не е повече цивилизация, в която мога да живея и да бъда нормален.

Той отново се взря в Тихия океан, като че ли го предизвикваше да се разбеснее и да се разломоти, но океанът лежеше пред него и си играеше с дъждосвирците.

— И в случай, че ви мине през ума да се чудите, както виждам че е възможно, аз съм напълно нормален. И точно затова се казвам Уонко Нормалния, просто за да уверя хората в това. Уонко е името, с което ме наричаше майка ми, когато бях хлапе, и то бях доста голям хулиган и трошах доста неща, и аз съм нормален, и как — прибави той с усмивка, която те кара да чувствуваш, — ох. Добре, всичко е наред. Възнамерявам да стана. Ще идем ли на плажа да видим за какво можем да си поговорим?

Те отидоха на плажа, което беше мястото, където той започна да им говори за ангелите със златни бради, зелени крила и сандали а ла Д-р Шол.

— За делфините — каза Фенчърч мило и любезно.

— Мога да ви покажа сандалите — каза Уонко Нормалния.

— Чудя се дали знаете…

— Ще ви бъде ли приятно — попита Уонко Нормалния, — да ви покажа сандалите? Имам едни такива. Ше отида да ги взема. Те са произведени от компанията на Д-р Шол и ангелите казват, че те са особено подходящи за терена, нс който им се налага да работят. Те казват, че разработват концесия въз основа на някакво съобщение. Когато кажа, че не знам какво, това означава, че те казват „не, нали“ и се смеят. Е, както и да е, ще ги взема.

Докато той вървеше към вътрешността (или към външността, зависи от гледната точка), Артър и Фенчърч се спогледаха по учуден и леко отчаян начин, после и двамата вдигнаха рамене и лениво започнаха да си рисуват фигурки по пясъка.

— Как са краката ти днес/ — спокойно попита Артър.

— О’кей. Не се чувствувам толкова странно на пясъка. Или във водата. Водата ги докосва идеално. Просто си мисля, че това не е нашият свят.

Тя сви рамене.

— Какво мислиш, че има предвид той — каза тя, — под съобщение?

— Не знам — каза Артър, обаче спомена за един човек, наречен Прак, който му се смееше непрестанно, все още го ядеше отвътре.

Когато Уонко се върна, носеше нещо, което зашемети Артър. Не сандалите, те бяха напълно нормални сандали с дървена подметка.

— Просто си помислих, че ще ви се хареса да видите каза той, — какво носят ангелите на краката си. Само от любопитство. Между другото не се опитвам да докажа нищо. Аз съм учен и знам как се съставя доказателство. Но причината, поради която се наричам с името от детството си е за да си напомням, че един учен трябва да бъде точно като дете. Когато той види нещо, той трябва да каже, че го вижда, независимо дали ще си помисли дали го вижда или не. Виж първо, мисли после, провери после. Но винаги първо виж. В противен случай ще видиш само онова, което очакваш да видиш. Повечето учени забравят това. Ще ви покажа нещо да демонстрирам това, но по-късно. Е, и другата причина да се нарека Уонко Нормалния е че така хората ще ме мислят за глупак. Това ми позволява да кажа, че виждам нещо, когато го видя. Вероятно не можеш да си учен, ако си имаш наум, че хората те мислят за глупак. Както и да е, помислих си, че може да желаете да видите това.

Това беше нещото, от което Артър беше зашеметен, когато го видя да го носи, защото това беше един чудесен сребристосив стъклен аквариум, привидно еднакъв с този в спалнята на Артър.

Той цели тридесет секунди се опитваше, и то безуспешно, да попита „И откъде взехте това?“ отсечено и със задъхан глас.

Накрая това време дойде, но той го изпусна с около една милисекунда.

— И откъде взехте това? — попита Фенчърч отсечено и със задъхан глас.

Артър се взря във Фенчърч и отсечено и със задъхан глас попита:

— Какво? Виждала ли си такова нещо и преди?

— Да — каза тя, — получих едно такова. Или поне си имах. Ръсел си го присвои, за да си слага вътре топките за голф. Не знам откъде е дошло просто защото бях сърдита на Ръсел за това, че ми го открадна. Защо, и ти ли си получил?

— Да, то беше…

Те и двамата почувствуваха, че Уонко Нормалния гледаше отсечено напред-назад между тях и се опитваше задъхано да се намеси в разговора им.

— Вие също имате едно от тези? — попита ги той.

— Да — отговориха му те.

Той изгледа дълго и спокойно всеки от тях и после вдигна аквариума, за да улови лъчите на калифорнийското слънце.

Аквариумът като че ли почти щеше да запее със слънцето, да зазвучи със силата на светлината му, като хвърли тъмнобрилянтни дъги върху пясъка и върху тях. Той го завъртя. Те можаха да видят доста ясно във фината му фигура изгравираните думи „СБОГОМ, И БЛАГОДАРИМ ЗА РИБКИТЕ“.

— Знаете ли — спокойно попита Уонко, — какво е това?

Те бавно поклатиха глави от учудване, почти хипнотизирани от мигането на светкавичните сенки по сивото стъкло.

— Това е прощален подарък от делфините — каза Уонко с нисък спокоен глас, — делфините, които обичах и обучавах и с които плувах, и които хранех с риба, и дори се опитвах да науча езика им — задача, която те като че ли са направили невъзможно трудна, обмисляйки факта, че сега аз разбирам, че те са били напълно способни на контакт с нас, ако бяха решили, че го искат.

Той поклати глава с бавна, бавна усмивка и после пак погледна Фенчърч, и после пак погледна Артър.

— Дали … — попита той Артър, — какво си направил с твоя? Може ли да те попитам?

— Хм, държа една рибка в него — казаа Артър леко объркано. — Случи ми се да имам тази рибка, с която се чудех какво да правя и, хм, този аквариум. — Той заглъхна.

— Нищо друго ли не си правил? Не — каза той, — тогава щеше да знаеш. — Той отново поклати глава.

— Жена ми държеше жито в него — продължи Уонко с някакъв нов тон в гласа си, — докато снощи…

— Какво — попита Артър бавно и тихо, — се случи снощи?

— Останахме без жито — спокойно каза Уонко. — Жена ми — прибави той, — беше отишла да купи. — Той като че ли за момент изгуби собствените си мисли.

— И какво се случи тогава? — попита Фенчърч със същия бездиханен тон.

— Измих го — каза Уонко. — Измих го много внимателно, като изчистих всяка частичка от жито, после бавно го подсуших с марля — бавно, внимателно, въртях го отново и отново. После го долепих до ухото си. Някога… правили ли сте това?

Те и двамата поклатиха глави отново бавно, отново неразбиращо.

— Може би — каза той, — ще го направите.