Дъглас Адамс
Сбогом, и благодарим за рибките (38)

ГЛАВА XXXVIII

Тълпите се събираха толкова близо, колкото можеха, до гигантския летателен апарат, а това не беше много близо. Непосредствената граница се състоеше от висока ограда и около нея патрулираха малки летящи сервизни роботи. Армията се беше разположила наоколо, напълно неспособна да пробие тази граница, но беше напълно осъдена, ако някой се опиташе да пробие нея. Тя на свой ред беше заградена от полицейки кордон, въпреки че беше изцяло неясно и предмет на много спорове дали те пазят публиката от армията или армията от публиката или да гарантират дипломатическия имунитет на гигантския кораб и да не му позволяват да си откъсне билетче за паркинг.

Оградата от вътрешната страна на границата беше демонтирана. Армията се разбърка неудобно, незнаеща как да реагира на факта, че причината за тяхното присъствие тук като че ли просто ще се издигне и ще си тръгне.

Гигантският робот беше пропълзял обратно в кораба някъде по обяд, а сега беше пет следобед, и не беше видян друг знак от него. Бяха чути много неща — още скърцане и ръмжения от бездната на кораба, музиката от милиони ужасни повреди; но усещането за напрегнато очакване сред тълпите се породи от факта, че те напрегнато очакваха да бъдат разочаровани. Това чудесно необикновено нещо беше дошло в живота им и сега просто щеше да си отиде без тях.

Двама човека бяха особено завладяни от това чувство. Артър и Фенчърч сърдито оглеждаха тълпата, но така и не можеха да открият Форд Префект някъде в нея, или поне някакъв знак, че е имал и най-малкото намерение да бъде тук.

— Колко благонадежден е той? — попита Фенчърч с отпаднал глас.

— Колко благонадежден? — попита Артър. Той се засмя. — Колко е плитък океанът? Колко е студено слънцето?

Последните части от транспортната система на робота бяха качени на борда и последните няколко секции от оградата бяха сложени на дъното на рампата в очакване да ги последват. Войниците, които пазеха рампата, се наежиха многозначително, заповеди се излаяха напред-назад, бяха проведени бързи пресконференции, но нищо, разбира се, не можеше да бъде направено.

Безнадеждно и без ясен план Артър и Фенчърч започнаха да се провират напред през тълпата, но тъй като цялата тълпа се опитваше да се провира напред през тълпата, това не ги доведе до никъде.

И след няколко минути нищо не остана извън кораба, всеки елемент от оградата беше на борда. Два летящи триона и една мистрия като че ли направиха последен оглед на обекта и после с пищене изчезнаха през люка.

Минаха няколко секунди.

Звукът от механическо безредие отвътре промени силата си, и бавно, тежко, огромната стоманена рампа започна да се вдига от „Хранителната зала в Харъдз“. Звукът, който и акомпанираше, беше звукът от хиляди напрегнати развълнувани хора, които бяха напълно пренебрегнати.

— Задръжте го!!!!

Един мегафон изрева от едно такси, което спря с пищене на ръба на вълнуващата се тълпа.

— Това беше — изрева мегафонът, — голямо научно откритие. Да. Постижение — поправи се той. Вратата се отвори и един малък човек, произхождащ някъде от околностите на Бетелгиус, изскочи от колата, облечен в бял костюм.

— Задръжте го!! — изкрещя той и този път размаха една къса ръбеста черна пръчка с лампички по нея. Те мигаха кратко, рампата поспря и после, подчинявайки се на сигналите на Палеца (за който половината инженери в Галактиката постоянно се опитваха да открият начини за заглушаване на сигналите му, докато другата половина постоянно се опитва да открие нови начини за заглушаване на заглушаващите сигнали), бавно започна да се спуска надолу.

Форд Префект извади мегафона си извън таксито и започна да кряска над тълпата.

— Направете път — викаше той, — направете път, моля, това е голямо научно постижение. Ти и ти, вземете оборудването от таксито.

Напълно наслуки той посочи към Артър и Фенчърч, които си проправиха път през тълпата и бързо се скупчиха около таксито.

— Добре, искам да разчистите път, моля, за няколко бройки важно научно оборудване — боботеше Форд. — Просто стойте спокойно. Всичко е под контрол, няма нищо за гледане. Просто това е голямо научно постижение. Важно научно оборудване. Разчистете път.

Гладна за нови вълнения, очарована от тази отсрочка на разочарованието, тълпата ентусиазирано се отдръпна и започна да се разтваря.

Артър беше малко изненадан, когато видя какво е написано на кутиите с важно научно оборудване, които лежаха на задната седалка на таксито.

— Сложи си палтото отгоре — измърмори той на Фенчърч, докато и ги подаваше. Той бързо извади и голямата количка от супермаркета, която също беше сложена на задната седалка. Постави я на земята и заедно натовариха кутиите в нея.

— Разчистете пътека, моля — отново извика Форд. — Всичко е под идеален научен контрол.

— Той каза, че ти ще платиш — каза таксиметровият шофьор на Артър, който извади няколко банкноти и му плати. Чуха се далечни звуци от полицейски сирени.

— Отдръпнете се оттук — извика Форд, — и никой няма да бъде наранен.

Тълпата се отдръпваше и отново се затваряше зад тях, докато те бутаха разтраканата количка по отломъците към рампата.

— Всичко е наред — продължаваше да реве Форд. — Няма нищо за гледане, всичко свърши. Всъщност нищо от това не се е случило.

— Разчистете пътя, моля — избумтя един полицейски мегафон от задната част на тълпата. — Станала е кражба, разчистете пътя!

— Постижение^[1] — извика Форд в надпревара с тях. — Научно постижение!!

— Полиция! Разчистете пътя!

— Научно оборудване! Разчистете пътя!

— Полиция! Пуснете ни да минем!

— Уокмени! — изкрещя Форд, извади половин дузина миниатюрни касетофони от джобовете си и ги хвърли в тълпата. Получените като резултат от това секунди на пълно объркване им позволиха да стигнат с количката до ръба на рампата и да се качат на нея.

— Дръжте се здраво — измърмори Форд и пусна бутона на Електронния си палец. Зад тях голямата рампа се размърда и бавно започна да се вдига нагоре.

— О’кей, деца — каза той, докато многохилядната тълпа бягаше под тях и те тръгнаха навътре по наклонената рампа към вътрешността на кораба, — като че ли тръгваме по пътя си.