Брайън Перо
Пазителя на маските (8)

7
Друидът

Амос не можа да заспи лесно. Горгоните, медальонът, Йон, а най-вече котаракът — всичко това се въртеше в главата му и подхранваше по-скоро мрачните му видения. Когато се събуди, Беорф беше сервирал закуската върху писалището на баща си. Имаше пчелен мед, орехи, горски плодове, хляб, мляко и сладкиши. Мека светлина проникваше в библиотеката през едно кръгло прозорче на табана. Амос не вярваше на очите си.

— Но как успя да се сдобиеш с това? — попита той приятеля си.

— Имам си тайници — отвърна Беорф и налапа голям залък хляб, топнат в мед.

Амос закуси с приятеля си. Изложи му най-подробно всичко, което беше открил за работата на баща му. После му разказа за приключението си в Залива с пещерите, за бягството от кралство Омен, за пътешествието с родителите си до Брател велики. След това момчето извади от малка кесийка, която му служеше за вътрешен джоб на ризницата му, белия камък на сирената. Постави го на масата.

— Виж това. Трябва да отида в гората Тарказис и да дам този камък на някоя си Гуенфадрил. Трябва също да й кажа, че приятелката й Кривания, принцесата на водните стихии, е мъртва и царството й е попаднало в ръцете на мерените. Освен това трябва да я уведомя, че съм избран от Кривания за Пазител на маските. Само да можех да разбера какво означава това! Нищо не разбирам.

Амос не беше завършил изречението си, когато слепият котарак скочи от един рафт на библиотеката право върху масата. Сграбчи камъка със зъби и се спусна към вратата. С дрезгав и звучен глас Беорф извика:

— Ще те смачкам, мръсно животно!

Преобрази се на мечка и се втурна подир котарака. Той изкатери стълбата с лекота и се промуши през отбора. Беорф падна на два пъти, докато се опитваше да се изкачи по стъпалата. Първия път падна на дупето си, втория — на носа си.

Третият опит се оказа успешен. Амос бързо събра вещите си, стисна под мишница книгата Ал-Катрум, териториите на мрака, метна тризъбеца през рамо и на свой ред се втурна към изхода. Когато се озова навън, тръгна по дирите на Беорф. Следите му водеха право към Брател велики.

Амос с учудване установи, че въпреки късния час металната решетка, която предпазваше градските порти, още не беше спусната. На полето нямаше нито един селянин. Тогава разбра какво се бе случило. Когато влезе в града, съмненията му се потвърдиха. С изумление видя как всички жители бяха превърнати в каменни статуи. Като че ли никой не беше успял да се спаси от проклятието.

Момчето се затича към странноприемницата „Герб и меч“. По пътя видя само вкаменени същества със сгърчени от страх лица. На входа на хана стоеше Бартелеми и будеше жалост. Амос потърси родителите си, но напразно. Въпреки всичко не изгуби присъствие на духа и продължи да се надява, че ще ги открие живи и здрави: Урбан и Фрила знаеха силата на горгоните и сигурно бяха избягали своевременно. В това време се чу рев на изплашена мечка откъм центъра на града, който го подсети за приятеля му Беорф. Амос хукна с все сила към площада.

Беоритът беше в плен на здрави коренища. Те се бяха усукали около лапите, тялото и гърлото му. Беше просто невероятно! Как тези корени бяха пораснали толкова бързо, за да успеят така да обезвредят приятеля му? Амос стисна тризъбеца и се приготви да освободи Беорф, когато един старчески глас го възпря:

— Няма смисъл, господин Дарагон, да се опитвате да освободите приятеля ви. Силата на един корен е равна на силата на друида, който го е създал. И без да се хваля, ви уверявам, че и десет души дървари, въоръжени с дебели брадви, не ще могат да отсекат този тук.

Амос трескаво насочи оръжието си срещу мъжа. Противникът му имаше дълга сива и мръсна брада. Косата му беше много дълга и ужасно сплетена, пълна с клечки, листа и сено. Носеше кафява роба, цялата на петна и дупки. Облеклото му се допълваше от сплитка пълзящи растения, която му служеше за колан, дървени чехли и дълга усукана тояга. Огромна червена гъба растеше на шията му, а ръцете му бяха покрити с мъх като този, който обикновено покрива скалите. Слепият котарак стоеше в краката на стареца и отриваше глава в тях.

— Стига сте насочвали това оръжие, млади човече! Плашите ме! Ах, колко ме е страх! — каза през смях старият друид. — Нека сега да поговорим. Трябва да знам дали сте достоен за доверието, което ви е оказала Кривания, преди да умре.

Но Амос не го слушаше.

— Вашият котарак ми открадна белия камък и искам веднага да си го получа обратно!

Старецът се стъписа от непреклонния тон на момчето.

— Господин Дарагон има претенции, дава ми заповеди и ме заплашва със своя костен тризъбец! Вярно, това е опасно оръжие, но тъй като май не знаете как да го използвате, не се боя твърде за живота си.

Друидът отвори дланта си и Амос видя белия камък между мръсните му пръсти.

— Познавате, мисля, моя котарак. През неговите очи аз ви наблюдавах от известно време. Вие сте хитър, момчето ми. Усещам как въпросът ви напира: защо това животинче ту е сляпо, ту не е? Добър въпрос, господин Дарагон! Отговарям ви веднага. Когато аз гледам чрез него, той престава да е сляп. Много просто. Още въпроси? Да! Дали аз съм магьосникът, който търси медальона си и води армия от горгони? Не, господин Дарагон, както ви казах, аз съм друид. Малко мръсен друид признавам; друид, който невинаги мирише хубаво — и с това съм съгласен, но не съм лош и не работя за силите на мрака, нито впрочем за силите на светлината. Всъщност… ще разберете по-късно. О, не! Имате още един въпрос! Какво правя тук, в този ден и този час в центъра на град, осеян със статуи, и с вашия бял камък в ръка? Ще се спрем и на това… Търпение! Сега вие ще отговаряте на моите въпроси. Искам да знам дали сте достатъчно умен да бъдете Пазител на маските.

— Първо освободете Беорф — поиска Амос. — После ще отговоря на всички въпроси.

Друидът се усмихна. Зъбите му бяха жълти, наполовина изгнили и разклатени. С едно движение на носа старецът премахна магията, за да спечели доверието на Амос. Коренищата, които бяха стегнали беорита, меко се отпуснаха на земята и тутакси изсъхнаха.

— Мисли бързо, млади приятелю — каза възрастният човек. — Какво може да мине над една къща само веднъж и никога два пъти?

— Много просто! Яйцето — отговори Амос, без да се замисли. — Ако някой го хвърли, то лесно ще прескочи къщата, но несъмнено, след като се приземи, оттам ще може да прескочи само в тигана!

Старецът беше удивен от точния отговор. Той продължи:

— Винаги започвам от по-лесното, за да… хм… за да загрея! Ето нещо по-трудно! Кое животно може да мине над къща, но не може да прескочи и една вада?

— Мислите, че това е трудно? — прихна Амос. — Струва ми се, че е много по-лесно от предишното. Това е мравката, разбира се.

Друидът започна да се зачервява. Никога не беше срещал човек с толкова буден ум.

— Дано имаш късмет със следващата! Какво е това, което обикаля гората, но никога не влиза в нея?

— Кората — отговори Амос с въздишка на досада. — Много е лесна, наистина е много лесна!

— Е, тази ми е любимата! Слушай добре! — продължи друидът, убеден, че следващата загадка е много сложна. — Кое прави сянка в гората, без да е там? Амос избухна в смях:

— Ами че слънцето прави сянка, без да влиза там! Вие, който се мислите за голям хитрец, отговорете ми сега на следния въпрос: Колкото повече слагаш, толкова по-малко тежи, що е то?

Друидът помисли малко и призна:

— Не знам. Какво е?

— Ще ви отговоря, когато ми кажете какво търсите тук.

— Заклевате ли се, че ще ми кажете, господин Дарагон? — тревожно попита друидът.

— Давам ви думата си! — отговори момчето.

— Много добре… много добре. Е, за да кажа простичко нещо, което е относително сложно, ще призная, че съм дошъл да проуча събитията от последните седмици, а също така Йон Пречистващия и медальона. Вчерашното ви занимание в библиотеката много ми помогна. През очите на моя котарак четях същото, което и вие. Моят Орден на друидите смята, че медальонът е опасен и в никакъв случай не бива да попадне в лоши ръце. Именно затова през нощта, когато Йон бе превърнат в статуя заедно с цялата му армия, аз задигнах медальона, за да не позволя горгоните да го върнат на господаря си. Виждате ли, господин Дарагон, аз съм силен друид, но в никакъв случай не мога да бъда пряко замесен в тази история. Аз съм магьосник от сферата на природата, а не Пазител на маски. Пазя животните и растенията, а не — хората. В този свят има две сили, които постоянно влизат в сблъсък. Доброто и злото. Това, което ние наричаме Силите на светлината и Силите на мрака. От началото на времето, още откакто Слънцето и Луната си поделили Земята, тези две сили са в постоянен двубой, не без помощта на хората. Пазителите на маските са хора, избрани заради техните духовни и умствени качества. Тяхната мисия е да възстановят равновесието между деня и нощта, между доброто и злото. Тъй като не е възможно да се лишим от Слънцето или от Луната, трябва да възтържествува равновесието. От много векове Пазителите на маските не съществуват в този свят. Ако Кривания ви е избрала, то е било, защото е решила да ви направи първия човек от ново поколение бойци. Вашата задача е да установите справедливо равновесие в този свят. Готви се голяма война. Мерените вече нападнаха сирените и скоро ще завладеят океаните. Побързайте за гората Тарказис. Връщам ви камъка и ви поверявам медальона на Йон Пречистващия. Вие преценете дали трябва да бъде върнат на собственика му. Това не е моя работа, а ваша. Вероятно пак ще се срещнем. Мога ли сега да узная отговора на вашата гатанка? Колкото повече слагаш, толкова по-малко тежи. Какво е?

— Ще ви кажа… Но преди това обяснете ми какво всъщност е Пазител на маските — каза Амос.

— Не мога да ви отговоря, господин Дарагон — със съжаление отвърна друидът. — Кажете ми, искам да знам! Колкото повече слагаш, толкова по-малко тежи… Що е то?

— Дупки в дъска — отговори момчето без ентусиазъм.

Старецът се заля от смях, като се тупаше по корема.

— Много е добра! По-добра от всички мои гатанки! Трябваше да се сетя! Дупки в дъска! Очевидно е: колкото повече слагаш, толкова по-малко тежи! Вземете медальона и камъка! Наистина е много добре! Твърде трудна! Котаракът ми ще ви наглежда. Довиждане и късмет! Дупки в…

Смеейки се, друидът се отправи към едно от гигантските дървета на площада и като мина направо през ствола му, изчезна. Беорф — отново в човешкия си вид — приближи до приятеля си Амос, прегърна го през шията и каза, докато галеше медальона с пръст:

— Мисля, че наистина, ама наистина сме изпаднали в трудно положение!

Амос се чудеше какво да стори. Беше се озовал в ситуация, която надхвърляше възможностите му.

— Отчаян съм, Беорф! Не знам какво да правя с този бял камък. Не знам какво да правя и с този отвратителен медальон. Родителите ми изчезнаха и нямам никаква идея къде може да са. Бях избран за Пазител на маските, а не съм наясно какви са ми функциите. По думите на друида, костеният ми тризъбец е мощно оръжие, а не знам как да го използвам. Скоро по петите ни ще тръгне цяла армия горгони, предвождана от разгневен магьосник на мрака. Намираме се в центъра на една столица, населена със статуи, и съм сигурен, че онези създания ще се върнат тази нощ, за да преровят всяко кътче. Как се възстановява равновесието между доброто и злото? Има ли начин да се обезсили проклятието и жителите на кралството да оживеят отново? Те плащат прескъпо за кражбата на този медальон и не заслужават да останат вкаменени цяла вечност. Не знам откъде да започна и кое е най-доброто решение, за да се измъкнем от тази каша.

— Нека поразмислим и да се опитаме спокойно да разгледаме положението — каза Беорф. — Първата ти задача е да отидеш в гората Тарказис. Това трябва да направиш преди всичко друго. Ако тръгнеш с медальона, горгоните ще те последват и всички села по пътя ти ще бъдат застигнати от проклятието на тези същества. Струва ми се, че те усещат присъствието и силата на този предмет. Можем да го разрушим, но може би той притежава сила, която ще ни бъде полезна. Всъщност магьосникът на мрака е дошъл тук, за да си върне медальона и той не бива да напуска тази територия. Ще се постарая да оставя следи от мен и от неговото украшение. Така магьосникът ще остане в границите на кралството. Трябва да разберем кой е, къде се крие и как да се отървем от него. Ние с теб ще се разделим. Аз оставам тук и ти ми поверяваш медальона. Познавам добре равнината и гората наоколо. Ще се скрия така, че горгоните никога да не ме открият. Ще пазя медальона, докато ти събираш още информация за този бял камък, за тризъбеца и за мисията ти. Тръгвай бързо, ще можеш да напуснеш кралството преди падането на нощта. Довери ми се, това е най-доброто решение.

Амос не искаше да остави приятеля си сам пред лицето на опасността и настоя да намерят друго решение, но аргументите на Беорф бяха непоклатими като скала. Това наистина беше най-логичното, което можеха да направят. Така че той му предаде медальона и отиде в странноприемницата „Герб и меч“ за личните си вещи. Всички коне бяха превърнати в камък и Амос трябваше да пътува пеш.

— Ами значи оставям те, Беорф. Пази се!

Младият беорит се усмихна, а после, преобразявайки дясната си ръка в меча лапа, извади острите си нокти… и каза:

— Остави горгоните на мен!