Брайън Перо
Пазителя на маските (5)

4
Беорф

Както ги бе посъветвал новият им приятел Бартелеми, Амос и неговите родители се настаниха в красива странноприемница, която майката на рицаря държеше. Бяха щастливи, че най-сетне могат да си починат. Старият сляп котарак, който бяха взели със себе си, бързо си намери ъгълче, в което да заспи на спокойствие.

На свой ред, Урбан си намери повод да поработи. Покривът на странноприемницата беше за поправка и след смъртта на баща му само Бартелеми имаше грижата за поддръжката на къщата. Въпреки доброто си желание, рицарят не беше твърде сръчен и Урбан с удоволствие прие да поправи онова, което не беше стъкмено както трябва. В замяна на това, заедно с жена си и сина си можеше да ползва една светла и удобна стая. А ако Фрила желаеше да помогне в кухненската работа — нещо, за което тя се съгласи начаса, — щяха и да се хранят тук. Всички тези споразумения бяха сключени още на следващия ден от пристигането им и семейство Дарагон бързо свикна с новото си жилище.

Странноприемницата се наричаше „Герб и меч“. В Брател велики това беше любимото място за дружески срещи между рицарите. Воините идваха тук, за да чукнат някоя и друга наздравица, да си поговорят за последните битки или да поиграят карти. От изгрев-слънце до късно вечерта винаги имаше някой, който да разказва бойните си подвизи, да се хвали с геройствата си или просто да разпуска между две мисии. Варварите, прииждащи от север, често нахлуваха в земите на кралството и големите битки съвсем не бяха рядкост. Бащата на Бартелеми, който също бил велик рицар, бе загинал в битка. Подвизите му още бяха чест повод за разговор. В съзнанието на братята му по оръжие той беше още жив и разказите за героичните му дела все още будеха вълнение у вдовицата.

Когато минаваха през Берион, рицарите от съседните кралства винаги се отбиваха в „Герб и меч“, за да обменят последни вести и да се похвалят колко добре въртят меча. Това беше оживено място, където винаги гъмжеше от хора, а смехове и най-чудновати истории се носеха във всички часове на деня.

Странноприемницата беше просторна, добре поддържана и обградена от великолепни розови храсти. Разположена на прилично разстояние от центъра на града, двуетажната къща от тъмночервени каменни блокове имаше достолепен вид. Йон Пречистващия, господарят на Брател велики и предводител на Рицарите на светлината, често идваше тук или просто да си отпочине, или да обсъжда разни неща с хората си. За любопитно момче като Амос странноприемницата, където винаги първи научаваха какво се случва в кралството, беше като място от приказките.

Рицарите често говореха за проклятието, което бе сполетяло много селища. Никой не можеше да си обясни какво може да е превърнало всеки от обитателите в каменна статуя и от съображения за сигурност съседните села бяха евакуирани. Селяните, които си бяха останали по къщите въпреки предупрежденията на рицарите, също бяха станали жертва на ужасното проклятие. Всъщност всеки, който прекарваше нощта извън стените на столицата, беше поразяван от магията.

В града често се разказваше за един отряд, изпратен от съседното кралство в помощ на Брател велики, който бил открит вкаменен в гората. Кавалерийските отряди най-редовно се натъкваха на вкаменени сови, бухали, елени и вълци. А и онези крясъци, които идваха от дъбравите всяка нощ, не внасяха и най-малко успокоение. Дрезгав вой, който смразяваше кръвта във вените на всички жители на града. Викове, които с всяка нощ се приближаваха все по-близо до укрепленията на столицата.

Рицарите трябваше да се изправят срещу невидим враг, който се спотайваше в недрата на мрака. Тази враждебна сила, толкова мощна, че изглеждаше непобедима, не можеше да се състои от едно-единствено същество. Всички, които бяха попаднали в опустошителната власт на тези среднощни воини, не можеха да кажат и дума за тях. Трябваше да се намерят следи и точни сведения за външния вид, за намеренията на злата сила, но каменните статуи бяха неми. Както и останалите жители на града, Бартелеми и другарите му бяха разтревожени, а Йон Пречистващия, изглежда, бе тръгнал по погрешен път, като гореше на клада предполагаеми магьосници и лъжливи вещици. Никой не знаеше какво да се прави, за да се победи това тъмно зло, което застрашаваше всички жители на кралството.

* * *

От пристигането на Амос и родителите му в столичния град бе минала цяла седмица. Макар и да бяха доволни от съдбата си, те вече смятаха, че са се позабавили доста в Брател велики, и бяха решили отново да поемат на път след няколко дни, за да стигнат до гората Тарказис. Мълвата за находчивостта, която Амос бе показал в хана „Козя глава“, бързо се бе разпространила между всички рицари в града. Бартелеми с голямо удоволствие разказваше на другарите си как момчето бе затворило устата на непочтения кръчмар. Амос често срещаше непознати, които го поздравяваха, задето бе поставил продажния ханджия на мястото му.

Момчето обичаше да се разхожда из града. Шляеше се безгрижно и откриваше малките улички и миниатюрните дюкянчета на занаятчиите. Всяка сутрин на площада в центъра на столицата се отваряше голям пазар, точно срещу огромния укрепен дом на Йон Пречистващия. Именно тук Амос видя едно момче да ходи на четири крака под тезгясите на продавачите. На възраст беше малко по-голямо от него, но бе закръглено като прасенце и имаше руси и много прави коси. Въпреки дебелото си дупе и тлъстинките, то се придвижваше с удивителна пъргавина. Бърза като мълния, ръката му сграбчваше плодове, парчета месо, наденички и самуни, без някой да го забележи. Когато торбата му се напълни до пръсване с провизии, момчето си тръгна от пазара.

Изпълнен с любопитство, Амос реши да го последва незабелязано. С изненада забеляза, че малкият крадец имаше доста буйни бакенбарди. Той заби зад ъгъла на една улица и бързо се отправи към единия край на укрепените градски стени, който се намираше далече от къщите. Като стигна до подножието на стената, момчето крадешком се огледа и изведнъж изчезна! Амос не повярва на очите си. Той предпазливо доближи мястото, където бе спряло момчето, и там откри доста дълбока дупка. Дебеланкото със сигурност бе скочил в нея, което обясняваше внезапното му изчезване.

Амос, на свой ред, се спусна в дупката и на дъното откри дълъг, грубо прокопан тунел, който минаваше под стената. Той тръгна по него и излезе на отвъдната страна, сред високата трева на равнината. Амос се повдигна на пръсти и се огледа, за да открие момчето. Само за миг съзря силуета му отново да изчезва в далечината, при границата с гората. Въпреки всичко беше невъзможно човек с такова телосложение да се придвижва с такава скорост. За няколко минути това момче бе прекосило равнината с бързината на галопиращ кон. Още по-невероятно беше и поради това, че мъкнеше и огромната си торба, натъпкана с провизии!

Като тичаше с все сила, Амос също стигна до гората. На земята, под сянката на дърветата, забеляза странни отпечатъци. Имаше следи от крака, но също и от ръце. Дали дебеланкото не се придвижваше на четири крака и в гората? По-нататък следите ставаха като на млад мечок. За Амос тази загадка имаше само един отговор: той беше тръгнал по следите на човеко-животно. Да, младият крадец на храна беше човеко-животно! Само това можеше да обясни пъргавината, силата и бързината му! Младите мечки бяха пъргави и много силни същества. Това обясняваше и защо странният беглец имаше толкова косми по лицето.

Значи човеко-животните не бяха приказни същества! Наистина живееха хора, които можеха да приемат животинска форма, когато пожелаят! Надарените с такава удивителна дарба сигурно не бяха много.

Амос си спомни за двамата човеко-животни, които са били изгорени на кладата на централния площад в Брател велики, и стигна до следното мрачно заключение: „Дете, което краде храна, за да живее, вероятно си няма родители, които да се грижат за него. Виждам само едно обяснение: Рицарите на светлината са убили родителите на това нещастно момче. Сигурно са ги видели да се преобразяват в животни, вероятно в мечки, и са ги изгорили на кладата за магьосничество, защото са сметнали, че човек, който е в състояние да се превърне в животно, може също и да превърне друг човек в статуя. Непременно трябва да открия това момче и да говоря с него“.

Амос продължи по следите, оставени от човеко-животното. Преметнал през рамо тризъбеца на сирената, той се впусна навътре в гората. След като вървя цял час, излезе на малка полянка. Стъпките водеха до очарователна кръгла къщичка, построена от дърво. Около къщичката бяха наредени множество пчелни кошери. Навсякъде прехвърчаха хиляди пчели. Амос извика приятелски:

— Има ли някой тук? Отговорете ми… Не съм дошъл като враг… вървях по следите ти, млади мечоко, и много искам да поговорим!

Нищо. Нито звук — с изключение на жуженето на пчелите — и нито едно движение не се долавяха наоколо. Предпазливо и с вдигнат тризъбец, Амос пое през полянката към къщата, като с учудване отбеляза, че е без прозорци. Почука на вратата:

— Казвам се Амос Дарагон! Искам да говоря с някого!

Тъй като пак не получи отговор, той леко побутна вратата, обходи с поглед стаята и бавно влезе. Силна миризма на мускус го удари в носа. Вътрешността на къщичката без всякакво съмнение миришеше на диво животно. Амос видя на табуретката малка свещ, чието пламъче се полюшваше. В средата на единствената стая едва-едва димеше гаснещ огън. Дневната светлина проникваше през един отвор в самия център на покрива, през който се измъкваше димът от огнището. Върху ниската дървена масичка бяха сложени комат хляб и гърненце с мед. До вратата, съвсем близо, Амос видя голямата торба с храна. Това бяха откраднатите от пазара провизии.

Внезапно, сред голям шум, масата бе повлечена и хвърлена във въздуха. Тя се удари в стената и падна с трясък на пода. Един мечок с рижа козина скочи върху Амос, като ревеше от ярост, и с един удар на лапата си го изхвърли от къщата. За по-малко от секунда животното беше вече върху него и го смазваше с тежестта си. И понеже мечокът се канеше да му раздере лицето с острите си като бръснач нокти, Амос сграбчи костения си тризъбец и го опря в гърлото му. Всеки от двамата заплашваше другия със смърт и те застинаха неподвижни. Пчелите, и те готови за битка, се бяха събрали в облак точно над главата на мечока. Амос бързо схвана, че животното имаше власт над насекомите. То ръмжеше заповеди на летящата си армия. Сега беше моментът да започне разговора, за да избегне най-лошото.

— Не ти желая злото. Искам да поговорим за родителите ти. Ще ме смачкаш…

Пред изумения поглед на Амос някои части от тялото на мечока внезапно започнаха да придобиват човешки очертания. Главата му вече бе на дебелото момче от пазара. Но беше запазил огромните остри зъби от предишното си превъплъщение. Дясната му ръка, още вдигната и готова да удари, бе запазила вида си на меча лапа, докато лявата, станала нормална, здраво натискаше Амос към земята. С тризъбеца на гърло, човеко-животното каза:

— Нямам ти доверие! Виждал съм те много пъти с рицарите. Дори живееш в един хан, който принадлежи на един от тях. Забелязах те още преди да знаеш, че съществувам. Ти си шпионин и ще те убия.

Амос размисли. После свали оръжието.

— Добре, щом трябва, убий ме. Но ако ме познаваш добре, знаеш, че не съм от това кралство и не представлявам никаква заплаха за теб. Освен това те съветвам да ме ядеш бързо. Така никога няма да узнаеш какво се е случило с родителите ти.

С един знак младото човеко-животно заповяда на пчелите да се приберат в кошерите. После напълно се преобрази като човек. Оставило всякаква агресивност, момчето седна на земята и тихо заплака.

— Знам какво направиха рицарите с родителите ми. Мислят, че те са превърнали жителите на околните села в каменни статуи. Аз не съм магьосник, нито майка ми и баща ми. Няма да ти сторя зло. Дори предпочитам ти да ме убиеш. Така мъката ми ще свърши.

Когато се изправи на крака, Амос видя, че кожената му ризница бе разкъсана. Отпред на гърдите му личаха четири дълги резки от нокти. Без нея щеше сериозно да е пострадал.

— Наистина си много силен! Щом вече знаеш тъжната вест, няма какво ново да ти кажа. Много ми е мъчно за теб. Ако мога да направя нещо, кажи. Ще бъда щастлив да ти помогна и да те ободря в тази беда.

Момчето изглеждаше поуспокоено. Усмихна се. Цялата лошавина бе изчезнала от малките му черни очи. Големите му розови бузи, дългите руси бакенбарди и закръгленото му тяло го правеха безкрайно симпатично. Да не бяха бакенбардите, дебелите вежди, които се сключваха над носа му, и космите по дланите му — щеше да прилича на съвсем обикновено момче.

— За първи път виждам човек, който да показва малко приветливост към човеко-животно! Казвам се Беорф Бромансон. Малцина като мен са останали на този свят. Аз съм от народа на човеко-животните. Според преданията те са първите същества, обитавали тази планета. Имали сме великолепни крале и кралства всред големите гори. Всяко семейство е било свързано чрез душата и кръвта си с дадено животно. Имало е човеко-кучета, човеко-птици и много други създания, които притежавали способността да се преобразяват, когато пожелаят. Аз съм от рода на беоритите, човеко-мечките. За съжаление човеците никога не са ни се доверили и са убили мнозина от нас. В действителност никога не съм срещал други човеко-животни, освен родителите ми. Баща ми често казваше, че ние сме може би последното живо семейство от рода на беоритите на тази земя. Сега несъмнено съм последният представител на моя народ.

„Щом Беорф живее в гората — помисли си Амос, — той вероятно знае нещо за тази тайнствена зловредна сила, която бе нанесла толкова поражения в кралството“. Ето защо попита човеко-животното дали знае кой или какво превръща селяните в каменни фигури.

— Знам, видях ги! — отговори то. — Това е дълга история и сега съм прекалено уморен и тъжен, за да ти я разкажа. Ела утре сутринта, ще ти кажа всичко, което знам, за тези отвратителни същества.

Двете момчета топло си стиснаха ръце и Амос, удовлетворен от срещата, обеща да дойде колкото може по-рано на следващия ден. Докато се отдалечаваше от къщата на Беорф, Амос дочу тропот на препускащи коне. Върна се назад и видя как отряд от десетина рицари хвърли мрежа върху Беорф. Преобразен в мечка, беоритът се мяташе, за да излезе от клопката. Пчелите бясно нападаха мъжете в брони. Един от тях повали Беорф с удар, докато друг подпалваше дървеното жилище. Когато животното загуби съзнание, насекомите се отказаха от битката и се върнаха към обичайните си занимания.

В мрежата мечокът бе приел човешката си форма. Завързаха краката и ръцете на едрото момче и го натовариха на един кон. На Амос му се искаше да скочи на помощ на приятеля си. Но разумът му надделя и го посъветва да се опита да спаси Беорф по друг начин, без да влиза в пряка схватка със силните воини. Скрит сред дърветата, той гледаше как рицарите отнасят новия му приятел. От къщата излизаха огромни пламъци. Пред тази гледка Амос се закле, че ще спаси беорита от кладата. Припомни си думите на Беорф: „За съжаление човеците никога не са ни се доверили и са убили мнозина от нас“.

Амос се понесе в луд бяг към Брател велики.