Брайън Перо
Пазителя на маските (18)

17
Битката

Точно преди изгрев-слънце армията на Рицарите на равновесието, водена от господаря Жюно, пристигна под стените на Брател велики. Нощта беше кратка за берионците. Тежки облаци скриваха небето. Бледата светлина от раждащата се зора правеше пейзажа около столицата още помрачен. Небето и земята сивееха. Злокобната атмосфера изпълваше с тревога и сърцата на рицарите. Дори Жюно се бе променил и бе загубил заразяващата си жизнерадост.

От върха на най-високата кула на замъка Кармакас ликуваше, докато наблюдаваше как армията на Берион заемаше позиция в полето. Магьосникът нежно галеше главата на базилиска си. Сложи го в една златна клетка в краката си и нежно му каза:

— Търпение, мъничкото ми, сссс, съкровище. Съвсем скоро ще дойде, сссс, твоят ред.

Магьосникът вдигна ръка. Концентрира се и започна да повтаря магическо заклинание на древен език. Рицарите в равнината видяха как над града започна да се образува черен облак. Жюно извика на хората си:

— Дръжте се здраво на седлата и се пригответе бързо да побегнете. Ако Амос не се е излъгал, лесно ще спечелим първия сблъсък!

Кармакас продължаваше със заклинанията си. Мощен вятър се вдигна над Брател велики и бавно придвижи облака към армията. Внезапно, на половината разстояние между крепостните стени и мястото, където стояха берионските рицари, облакът избухна с оглушителен гръм. Стотици усойници и кобри изпопадаха от небето като дъжд от гъмжащи и лепкави въжета. Част от конете се изправиха на задните си крака, други взеха да хвърлят къчове и мнозина от рицарите насмалко да хукнат в бяг. Жюно изрева, докато препускаше пред хората си:

— Останете на позициите! Останете на позициите!

Щом паднаха на земята, змиите запълзяха към армията, която стоеше на място. Движенията на влечугите във високата трева създаваха впечатление за океанска вълна, която се готви да се разбие в брега.

— Пригответе клетките! — заповяда Жюно.

Всички рицари сложиха ръка върху вратичките на клетките с изгладнелите мангусти. Змиите бързо приближаваха и вече бяха само на няколко метра от първата редица коне. От върха на кулата Кармакас се наслаждаваше на сцената. Той потриваше ръце и се смееше ехидно, уверен, че змиите тутакси ще унищожат дръзките човеци. Когато моментът настъпи, Жюно викна:

— Пуснете мангустите!

Вратичките на четиристотинте клетки, всяка с по една или две мангусти, едновременно се отвориха. Седемстотин седемдесет и седемте животинки, които не бяха хапвали почти нищо през последните дни, се нахвърлиха върху влечугите. По-пъргави от змиите, те скачаха във въздуха, умело отбягваха разнопосочните атаки на враговете и им нанасяха смъртоносни рани. Лапичките им с мълниеносна бързина приковаваха кобрите към земята, докато муцунките им, въоръжени със страховити зъби, ръфаха главите им. Мангустите хващаха усойниците за опашките и ги завъртаха във въздуха. Замаяни, змийчетата губеха рефлексите си и се оказваха приковани към земята и убити с едно стисване на челюстите. Макар и по-многобройни, влечугите бяха пометени. Нямаше нито накъде да бягат, нито къде да се скрият.

Битката не продължи и десет минути. В нея загинаха двадесетина мангусти. В тревата около оцелелите лежаха безжизнени хиляди змии. Под изумения поглед на Кармакас започна пиршеството на мангустите.

Магьосникът кипеше от ярост. Той подскачаше на място, ругаеше на езика на нагите и невярващ на очите си, удряше главата си с юмруци. Как тази армия бе разбрала, че той възнамеряваше да изсипе дъжд от змии върху нея? Кармакас често беше използвал тази магия и малцина оцеляваха след нея! Като видя берионците, живи и здрави, да заемат отново позиция в равнината, той се усмихна със стиснати зъби.

— Сега, сссс, сега идва вашият, сссс, край! — изкрещя магьосникът.

Кармакас отбори клетката на базилиска, взе в ръце отвратителното създание и шепнешком му заповяда:

— Иди да смажеш, сссс, тази банда, сссс, смешници!

Амос и Медуза се бяха скрили във високите треви, недалече от стените на Брател велики. От това стратегическо място Пазителят на маските можеше прекрасно да наблюдава с помощта на далекоглед големите градски порти. Доволен от работата, която свършиха мангустите, той очакваше следващите събития без особено притеснение. С петела върху коленете си, беше готов да мине към втория етап на битката, убеден, че Кармакас е бесен от ярост и в най-скоро време ще пусне базилиска си.

Заел най-доброто място за наблюдение, Амос можеше ясно да преценява обстановката и да изпраща указания на Жюно чрез въздушна сфера. Внезапно градските порти се открехнаха. Базилискът, голям колкото едра кокошка, излезе от града. Той напълно отговаряше на описанието, което момчето бе прочело в книгата. Тялото му наподобяваше това на змия. Имаше гребен на петел и човка на лешояд. Ходеше върху два мършави птичи крака без пера, като на пиле. Базилискът разпери крила. В този момент Амос и Медуза запушиха ушите си с гъсто тесто от папрат. Момчето произнесе няколко думи, които вятърът незабавно отнесе на Жюно. Владетелят на Берион извика:

— Запушете си ушите!

Без да се бавят нито миг, всички рицари също напъхаха топчета от папратово тесто в ушите си. Дотук всичко се развиваше според предвиденото. Нищо не бе оставено на случайността. Когато базилискът излетя, Амос видя как човката му се разтваря. Веднага разбра, че звярът надаваше парализиращия си вик. Медуза грабна далекогледа и кимна на момчето, за да потвърди, че войниците не бяха пострадали. Само конете стояха неподвижни.

Амос се концентрира и в дясната си ръка образува сфера за словесно общуване. После вдигна другата си ръка и духна вятър срещу базилиска, който размахваше криле с всичка сила, за да стигне до рицарите. Но и вятърът беше доста силен и базилискът практически стоеше на място. Амос трябваше да запази концентрацията си и да продължи да направлява въздушния поток. Преди да тръгне от Берион, се беше упражнявал, ала това упражнение черпеше бързо цялата му енергия. Напрежението му причиняваше ужасно главоболие.

Базилискът продължаваше да прави усилия, за да се придвижи напред, но Амос му бе изпречил труднопреодолимо препятствие. Пазителят на маските се обливаше в пот. Трябваше да изчака удобния момент, когато петелът щеше да изкукурига. Дясната му ръка здраво държеше сферата, лявата бе все така вдигната, но краката му започнаха да отслабват. Петелът си стоеше и нехаеше. Постепенно Амос губеше контрол над вятъра, а базилискът печелеше преднина. За да го забави, Жюно даде знак и към летящата твар се понесе облак стрели, който я принуди да се олюлее.

Кармакас наблюдаваше спектакъла със стиснати зъби, а в ъгълчетата на устата му се събираше пяна. Не можеше да разбере как така се вдигна вятър и защо рицарите все още мърдаха. Полетя втори залп от стрели. Базилискът бе ранен в бедрото. Странно, но това сякаш удесетори силите му. Той използваше цялата си физическа мощ, за да се пребори с вятъра, и приближаваше армията на Берион.

Тъкмо тогава петелът реши да запее и нададе звънко „кукуригу!“. Предупреден от Медуза, която си бе отпушила ушите, Амос се извърна и затвори песента на петела в сферата. Тъкмо в този момент загуби концентрация и вятърът рязко спадна. Базилискът се устреми към рицарите. Погледът му подпали косите и брадите на мъжете. Нито един косъм не остана читав. Гривите и опашките на конете — също. На ръба на силите си, Амос все пак успя да запрати сферата по посока на базилиска и да извика:

— Хей, имам да ти казвам нещо!

Това, което последва, накара две едри сълзи на отчаян гняв да се изтърколят по бузите на Кармакас. Кукуригането на петела, затворено във въздушната сфера, стигна главата на базилиска и се вмъкна в ушите му. Само летящата гадина чу гласа на пернатото и както си летеше, избухна на няколко метра от Жюно. Победни викове се издигнаха откъм армията на рицарите, които с бурна радост си отпушваха ушите и се поздравяваха. Последваха възторжени прегръдки, потупвания и ръкостискания. Амос има сили само да се усмихне и падна в безсъзнание, изтощен от положените усилия.

Когато се събуди, до него беше Медуза. Той бе пренесен в набързо стъкмено скривалище и младата горгона бдеше над него. Под качулката, която все така скриваше очите й, тя тихо тананикаше някаква мелодия от нейния роден край.

— Какво стана? Къде съм? — попита Амос.

— Най-после се събуди. Спиш от два дни — отвърна Медуза.

Амос скочи на крака като обезумял.

— Два дни? Спя от два дни?

— Да — потвърди горгоната. — Но не се безпокой, рицарите взеха нещата в свои ръце.

— Разказвай! Разкажи ми всичко, което се е случило, с най-големи подробности, моля те!

— Ситуацията е под наш контрол — започна Медуза. — След смъртта на базилиска Кармакас пусна десетки питони и анаконди от стените на Брател велики. Бяха огромни и много силни. Тези змии са дебели колкото ствол на дърво. Рицарите, уверени и въодушевени от първите две победи, ги атакуваха. Беше много тежка битка и мнозина от бойците бяха ранени. Жюно беше невероятен! Даваше заповеди, нанасяше удари с меча си и сам унищожи цяла дузина от тези твари. Благодарение на него спечелихме битката. Няколко минути по-късно откъм замъка на Брател велики се усети лек земетръс. Никой не разбра защо и как се случи това.

— А сега какво става? — тревожно попита Амос.

— Рицарите работиха денонощно. Прокопаха окопи, вдигнаха дървени барикади, запалиха огромни огньове, които горят от зори до зори, и непрекъснато патрулират около града. Техните щитове-огледала постоянно са насочени натам и нито една горгона не смее да си покаже носа навън. Кармакас със сигурност крои нов план за атака срещу Жюно и хората му. Рицарите са преуморени и много от тях заспиват на поста си. Градът не може да се превземе, защото стените му са твърде високи. Горгоните мятат стрели по всичко, което се движи в околността. Би било самоубийство да се приближите до града, а разбиването на градските порти е немислимо. Жюно вече не знае какво да прави. С нетърпение чака да се събудиш, за да измислите нова стратегия за атака.

— Много добре — въздъхна Амос. — За разлика от рицарите, аз добре си починах. Имам план. Кажи ми къде е Жюно — и за няколко часа ще приключим с тази битка.

* * *

Кармакас се прибра в лабораторията като зашеметен. За първи път в живота си бе загубил три последователни битки. Това бе неприемливо за един толкова силен магьосник като него. Изпитваше срам и чувството, че е загубил честта си. Беснееше и удряше по масата пред него. Заслепен от гняв, той не забеляза веднага, че стените на помещението се бяха видоизменили. Сега черепи и кости от човешки крайници украсяваха лабораторията му. Кармакас мигновено разбра, че Сет бе напуснал своя свят и бе дошъл да говори с него. Бавно се обърна и видя зад себе си златния трон. Седнал удобно, неговият бог го гледаше с презрение. Кръстоса крака и рече:

— Така ли се отнасяш към мен? Аз ти подарявам яйце от петел, а ти, жалко магьосниче, се оставяш да ти го откраднат някакви си Рицари на светлината. После, след много години, намираш моя скъпоценен подарък, за да създадеш и по най-жалък начин да съсипеш твоя базилиск. Как сега да ти имам доверие и да ти окажа своята милост?

Кармакас наведе глава и замоли прошка от господаря си:

— Аз, сссс, много съжалявам. Подцених моите, сссс, противници. Мислех, че…

Сет прекъсна ученика си и изрева гръмовно с глас, който накара земята да потрепери:

— Ти мислеше!… Чумата да те тръшне, червей такъв! Спечели тази война или ще те смачкам с крак, вонящо влечуго! Върви и се покажи достоен за божествената ми сила и за доверието ми!

Целият замък се разтресе и на места основите изпукаха. Стените от кости се изпариха и храмът на Сет изчезна. Остана само лабораторията на Кармакас. Той падна на земята, хванал глава в ръце, като трепереше от страх и гняв. След известно време нагата се съвзе, скочи, грабна книгата си с магии и започна да изучава няколко могъщи заклинания. Задълго не излезе от лабораторията си.

* * *

Докато Амос обсъждаше с Жюно своя план за превземане на града, Медуза тайно бе отишла в пещерата на Беорф. Момчето, все така вкаменено, предизвикваше жалост. Младата горгона нежно погали главата му и прошепна в ухото му:

— Скоро ще бъдеш свободен, Беорф. Знам, че можеш да ме чуеш. Тялото ти е от камък, но душата ти със сигурност още е тук, чака и се надява на освобождение. Идвам за последен път да те видя. Ти си първият и единствен приятел, когото съм имала през живота си. Вече никога няма да те видя, но трябва да знаеш, че ще те нося в сърцето си за вечни времена. Пази спомена за очите ми, ти си единственото същество, което ги е виждало. Благодаря ти за твоето приятелство и за твоята нежност, благодаря ти, че ми се довери. Ще бъда достойна за теб и за искрените ти чувства. Сбогом, мили приятелю!

Медуза целуна Беорф по бузата и напусна пещерата, дълбоко развълнувана от тяхната последна среща.

Горгоната се прибра в лагера на рицарите точно когато те се готвеха да проникнат в града. Нощта скоро щеше да настъпи и армията трябваше да действа бързо. Никой не бе забелязал отсъствието й. Медуза видя, че берионците вече не носеха бойните си доспехи. Тайно бяха изработили кукли от клони, кал и дърво и ги бяха разпръснали пред града. Странните марионетки носеха техните ризници, каски и ботуши. Отдалече изглеждаха като истински хора. Разбира се, неподвижността им беше малко неестествена, но трябваше дълго да се взираш, за да забележиш измамата.

Амос поведе рицарите през тунела — същия, по който бяха минали с Беорф. Техният проход минаваше под стените на Брател велики. Медуза също го знаеше. Толкова пъти бе бягала през него, за да отиде в пещерата при вкаменения беорит. Рицарите вървяха в гъста колона, готови да запалят факлите, мушнати в коланите на кръста им, с меч в едната ръка и с огледален щит в другата. Всички щитове бяха видоизменени. Благодарение на кожените ремъци, рицарите можеха да ги носят на гръб, като черупка на костенурка. Цялата армия успя да мине незабелязана през тунела и да се скрие пълзешком зад стените на града. Амос се обърна към Жюно:

— Сега отивам в двореца с Медуза, тя ще ме заведе при магьосника. Чакай известие, ще ти кажа кога да нападнете.

Жюно тържествено стисна ръката на приятеля си:

— На вашите заповеди, Пазителю на маските! На добър час, Амос! Мисля, че Кривания щеше да бъде много доволна от избора си, ако можеше да те види как водиш тази битка.

— Благодаря, Жюно — отвърна момчето с усмивка. — Доскоро!

Медуза влезе в двореца редом с Амос. Момчето носеше ютена торба на главата си, а ръцете му бяха вързани на гърба. Младата горгона го водеше след себе си с въже. Тя се преструваше, че куца, и се облягаше на костения тризъбец като на бастун. Лесно мина през горгоните пазачки и се появи пред Кармакас.

— Плених Пазителя на маските, господарю. Идвам да ви го предам лично.

Магьосникът грубо я прекъсна:

— А защо не си го, сссс, превърнала в каменна статуя, както ти бях, сссс, заповядал?

— Силата му е голяма, татко, и не се поддава на магията ми — отговори тя, като наведе глава.

Кармакас пристъпи към Амос и смъкна торбата. Когато видя лицето му, избухна в презрителен смях:

— Това ли е той, сссс? Това ли дете, сссс, се осмелява да ми се противопостави? Хайде, сссс, ела тук и гледай, сссс, какво ще се случи скоро, сссс, с твоята армия!

Медуза се дръпна настрани, докато Кармакас тласкаше Амос към терасата на върха на най-високата кула на замъка.

— Наслади се на моята сила, сссс, и гледай как хората ти, сссс, умират!

Магьосникът вдигна ръка и произнесе магическо заклинание. От нивите около града бликна гъст дим, жълт и зелен. На половин левга околовръст плътен облак покри земята и част от гората. Горд със себе си, Кармакас доволно заяви:

— Който вдиша от този, сссс, въздух, веднага ще бъде отровен, сссс, и ще умре. Твоите рицари няма дълго да се, сссс, съпротивляват.

— Моите рицари са непобедими, Кармакас — спокойно отвърна Амос. — Погледни добре, те още си стоят на краката!

Пазителят на маските се съсредоточи и със силата на волята си вдигна вятър. Бризът леко побутна гъстия облак и магьосникът видя в далечината как всички рицари стояха на местата си. Не бяха мръднали и на педя. Отровата ни най-малко не им бе подействала.

— Кой си ти, млади човече, сссс? Кой те изпраща и, сссс, как обезвреждаш моите силни магии? — попита магьосникът, като полагаше неистови усилия да запази спокойствие.

— Аз съм Амос Дарагон, твоят най-лош кошмар! — отговори му той с жестока усмивка.

— Много добре, сссс, ще видим, сссс, какво ще направят рицарите ти сега срещу това, сссс!

Кармакас нареди на Медуза да пази пленника и излезе от помещението. После заповяда на армията от горгони да се събере срещу градските порти. Амос протегна ръка и образува сферата на словесното общуване, с която веднага изпрати послание до Жюно.

„Мисля, че готвят атака, така че действайте!“

Жюно също видя как горгоните се събираха пред портите на града в сивите сенки на слънчевия залез. При неговата команда рицарите тихо тръгнаха напред. Доколкото можаха, през разрушените къщи и разбитите улици те образуваха полукръг около тези създания. Нито едно не трябваше да се измъкне живо. Берионците бяха уморени и напрегнати, но знаеха, че ако спечелят тази последна битка, можеха да се наспят и да си вървят у дома.

Кармакас си проби път до средата на горгонската армия и каза:

— Сега ще изтребите до крак, сссс, тази жалка армия, сссс! Вдигнете, сссс, решетката!

Преди още да се е задвижил механизмът за отваряне на решетката, Жюно извика на хората си:

— Факлите!

Близо четиристотин факли едновременно се запалиха. Горгоните нададоха вик на изненада и Кармакас им заповяда веднага да нападнат нашествениците. Рицарите пристъпиха към горгоните, като вървяха заднишком. Огледалните щитове бяха на гърбовете им, а с дясната си ръка вдигнаха факлата, за да направят повече светлина. Мъжете вървяха благодарение на малко огледало, което държаха с другата си ръка.

Десетки горгони едновременно видяха отражението си. С ужасяващи викове на болка вътрешностите им се разкъсаха и те се разпаднаха на прах. Жените с коси-змии бяха обкръжени от огледала. За да избягат, вдигнаха решетката. Петдесетина рицари ги очакваха от другата страна, образувайки стена от отразяващи щитове. Този последен удар остави на място още много жертви. Около магьосника горгоните падаха една след друга. Рицарите все повече затваряха кръга и всички създания, които търсеха изход, бяха осъдени на смърт. Кармакас се преобрази на гигантска гърмяща змия и успя да се измъкне. Магьосникът бързо се отправи към кулата. Побеснял, не спираше да повтаря: „Ще те убия, мръсен Пазител на маските, ще те убия!“. Само Жюно не бе намерил джобното си огледалце по време на битката, за да направлява стъпките си.

От високата кула Амос и Медуза наблюдаваха поражението на горгоните.

— Благодаря ти, Медуза — обърна се към нея момчето. — Благодарение на теб стотици човешки живота ще бъдат спасени и този град ще се възроди.

— Сега трябва да ти кажа нещо важно, Амос — отвърна тя. — Има само един начин да върна живота на нашия приятел. Ти знаеш този начин толкова добре, колкото и аз. Не мърдай и чуй какво ще ти кажа.

Младата горгона се отдалечи от Амос. Ръцете й трепереха, а краката й сякаш трудно я издържаха.

— Знам какво искаш да ми кажеш, Медуза, и никога няма да те принудя да погледнеш отражението си. Сигурно има и друг начин да върнем живота на Беорф. Заедно ще го открием.

— Знам какво говоря, Амос. Знам и това, че ти никога няма да ме принудиш да направя нещо, което не искам. Никога няма да ме принесеш в жертва, за да спасиш приятеля си. През тези няколко дни, които прекарахме заедно, ние се прибързахме един към друг. Ти, аз и Беорф можем да направим непобедим отбор. Само че с времето осъзнах, че истинското приятелство понякога предполага да се жертваш за другия. На това ме научи Беорф, докато гледаше в очите ми. Той спокойно можеше да ме удари с лапа и да ме убие с мощните си нокти. Не го направи заради приятелството си към мен. Дори след моята измяна той остана верен на себе си, верен на чувствата си към мен. С вас двамата разбрах какво е да си приятел. Това е най-хубавото нещо при човеците и сега е мой ред да покажа човечност. Кажи на Беорф, че отнасям спомена за него със себе си в отвъдното.

Тогава Медуза извади от малка торбичка джобното огледало на Жюно. Амос скочи напред, за да спре горгоната. Твърде късно. Тя вече се бе погледнала. Преди да се разпадне на прах, Медуза успя да промълви:

— Вярно е, Беорф, очите ми наистина са красиви!

В този миг Кармакас се появи в пролуката на вратата и се нахвърли на Амос. Той инстинктивно сграбчи тризъбеца и на косъм избягна зъбите на гигантската гърмяща змия. Втора атака на животното го повали на пода. Той се изтърколи встрани, освободи се от магьосника и каза на тризъбеца си:

— Ако умееш нещо изключително, сега е моментът да ми го покажеш!

Амос хвърли с все сила тризъбеца към змията. Тризъбецът лекичко се заби в тялото на влечугото. Защитен от люспест слой, който образуваше същинска броня, Кармакас се подигра на момчето:

— Да не би да искаш, сссс, да ме победиш с това? Ще те изям, сссс, целия!

Докато се хвърляше към момчето, магьосникът внезапно се замая. Тризъбецът, който беше останал забит в плътта му, засвети с бледосинкава светлина. Кармакас повърна солена вода. Амос видя пред очите му да става същинско чудо. Тризъбецът бавно проникна в тялото на змията. Подът на стаята се втечни, а стените се покриха с влага. От табана се ливнаха водопади. От паркета изникнаха две сирени и хванаха Кармакас. Обвиха го в мрежа от водорасли, без да погледнат Амос, който стоеше прав сред водата и гледаше сцената с недоумение. Сирените завлякоха голямата змия в пода и изчезнаха така бързо, както се бяха появили. Водата се оттече също толкова бързо. За миг залата придоби обичайния си вид. Само едно джобно огледалце остана да лежи на пода.