Брайън Перо
Пазителя на маските (2)

1
Заливът с пещерите

Кралство Омен беше прелестно земно кътче. Там имаше едно градче със спретнати улици, над които мрачен замък извисяваше каменна снага. Високи планини с винаги заснежени върхове обграждаха градчето. Широка и дълга река, която водеше началото си от вечните снегове, се спускаше буйно по склона и се разливаше в долината, преминавайки в центъра на града.

В Омен имаше малък рибарски пристан, който приютяваше паянтови лодки и корабчета, боядисани в ярки цветове. Когато тишината на нощта се спускаше върху рибния пазар, жителите на градчето потъваха в сън под плисъка на морските вълни. Всяка сутрин десетки рибари поемаха по реката с вдигнати триъгълни платна на дървените си корабчета, за да хвърлят въдици и мрежи в заливчето.

Улиците на Омен бяха настлани с утъпкана пръст. По тях човек можеше да се разхожда само пеш или яхнал магаре. Всички обитатели бяха бедни, с изключение на местния владетел Едонф, който живееше в замъка. Той бе господарят на това райско кътче и задължаваше всяко семейство да му плаща огромен налог за управлението на кралството. Всеки месец по пълнолуние личната стража на владетеля слизаше в града, за да събере парите за данъците.

Ако някой гражданин не можеше да си плати, незабавно го затваряха в една метална клетка и го излагаха на показ в центъра на пазара. Без храна и вода, понасяйки студ, жега и ухапванията на комарите, клетникът можеше да престои така много дни, даже седмици. Жителите знаеха, че пребиваването в клетката често завършваше със смъртта на затворника. Затова се стараеха най-добросъвестно да плащат задълженията си към своя владетел.

Едонф беше едър като слон. С изпъкналите си очи, голяма уста и пъпчива, винаги мазна кожа той удивително приличаше на една от онези гигантски жаби, които веднъж в годината, през пролетта, нахлуваха откъм морето в пристанището на Омен. Освен че беше ужасно грозен, Едонф, както казваха, имаше мозък колкото на попова лъжичка. По-възрастните разказваха на децата край огнището за невероятната глупост на техния господар. Тези истории, които времето разкрасяваше, а сладкодумните разказвачи преиначаваха, доставяха истинско удоволствие на малки и големи.

Така например всеки в Омен знаеше случката с Як Трубадура, който, пристигайки в града, за да изнася представления с акробатската си трупа, се представил пред Едонф за прочут лечител. В продължение близо на месец Як карал господаря да яде овчи барабонки в захарна обвивка, уж да излекува отслабващата му памет. Говореха, че оттогава Едонф напълно възвърнал тази своя способност и никога не забравил мнимия доктор, а още по-малко вкуса на барабонките. Затова старите разказвачи на приказки в Омен повтаряха на хлапетата, че който забравя да слуша родителите си, един ден ще опита лекарството на Як. След като чуеха историята, местните дечурлига придобиваха превъзходна памет.

* * *

Тъкмо в това кралство за първи път бе отворил очи Амос Дарагон. Майка му и баща му бяха занаятчии, които дълги години пътешествали от страна в страна в търсене на най-прекрасното кътче, в което да се установят завинаги. Когато открили това приказно кралство, решили да заживеят в него и били сигурни, че ще останат тук до края на дните си.

Ала тези добри хора допуснали сериозна грешка, защото построили малка колиба на самия край на гората, недалеч от града, точно върху земята на владетеля Едонф, и то без негово разрешение. Щом научил това, той тутакси изпратил стражите си със заповед да затворят двамата в металната клетка и да изгорят къщата им. За да откупи живота си и дърветата, които бил отсякъл за стените на къщичката, Урбан Дарагон предложил на господаря да му работи даром и така да изплати дълга си. Едонф приел. Дванадесет години бяха минали от онзи злокобен ден, а бащата на Амос продължаваше да изплаща с пот на челото някогашната си грешка.

След цялото това време, прекарано в служба на владетеля, Урбан будеше съжаление с вида си. Той бе отслабнал много и видимо чезнеше. Едонф се отнасяше с него като с роб и го тормозеше все повече и повече. Последните няколко години бяха особено мъчителни за Урбан, защото господарят бе започнал да го налага с пръчка, за да го принуди да работи по-бързо. Владетелят на Омен изпитваше истинска наслада да го бие, а Урбан, пленник на дълга си, нямаше друг избор, освен да приеме тираничното му господство. Всеки ден бащата на Амос се прибираше у дома с наведена глава и тежко отпуснати ръце. И понеже нямаше достатъчно пари, за да избяга от кралството, нито достатъчно сила да се опълчи на Едонф и да се освободи от тиранията му, всяка сутрин Урбан напускаше домашното огнище, потънал в сълзи, а вечер се завръщаше, потънал в кръв.

Разбира се, семейство Дарагон беше най-бедното в града, а колибката им — най-малката от всички. Стените бяха направени от грубо одялани трупи, наредени едни върху други. За да запази топлината в дома, Урбан Дарагон бе запълнил с торф и слама малките пролуки, образувани от неравностите на гредите. Сламеният покрив не пропускаше никаква влага, а голямата каменна камина, огромна за размерите на жилището, беше като че ли единственият стабилен елемент в цялата постройка. Малка градинка с цъфнали цветя, до която слънцето трудно си провираше път заради огромните дървета наоколо, и една миниатюрна постройка, която смътно приличаше на хамбар, допълваха околния пейзаж.

Самата къща беше съвсем мъничка. Една дървена маса, три стола и двуетажно легло бяха единствените мебели. Камината заемаше почти цялата източна стена. Над огъня винаги имаше провесено на кука котле. Животът за семейство Дарагон беше непрестанна борба с жегата или студа, но също така и с глада и мизерията.

Принуден от най-ранна възраст да се справя с трудностите, Амос притежаваше многобройни таланти. Ловуваше фазани и диви зайци в гората, ловеше риба в реката и събираше миди и скариди по океанския бряг. Благодарение на него семейството успяваше да свърже двата края, макар в някои дни трапезата им да оставаше полупразна.

С времето Амос си бе изработил почти непогрешима техника за залавяне на хвъркат дивеч. На върха на дълга тояга с раздвоен край той провесваше въженце с примка. Само да зърнеше някоя яребица, и се насочваше към плячката отдалече, като полека приближаваше върха на пръчката към птицата. Безшумно нахлузваше примката около врата й и дръпваше въженцето. Често така осигуряваше вечерята на семейството.

Момчето се бе научило да се вслушва в гласа на природата, да се слива с папратите и да ходи из гората с безшумни стъпки. Познаваше дърветата, най-богатите находища на диви плодове, а на дванадесетгодишна възраст разпознаваше следите на всички горски животни. Понякога, през студените сезони, дори успяваше да открие трюфели — онези вкусни гъби, които растат под земята при корените на дъбовете. Гората вече не криеше никакви тайни за него.

Ала Амос беше много нещастен. Всеки ден той гледаше как баща му страдаше, а майка му потъваше в отчаяно примирение. Постоянно в недоимък, родителите му често се караха. Те бяха затънали до шия в несгодите на ежедневието и дори вече не се надяваха да се измъкнат оттам. Когато бяха по-млади, Урбан и Фрила непрекъснато правеха планове за пътешествия, искайки на всяка цена да съхранят своето щастие и свободата си. Някога искрящите им очи сега отразяваха единствено тъга и умора. Всяка вечер Амос си мечтаеше да спаси родителите си, като им предложи един по-добър живот. Урбан и Фрила бяха твърде бедни, за да си позволят да го пратят на училище, затова момчето си мечтаеше и за един учител, който да му разкрива тайните на света, да отговаря на въпросите му и да му помага при избора на книги. Всяка нощ Амос Дарагон заспиваше с надеждата, че утрешният ден ще му донесе нов живот.

* * *

В една великолепна лятна утрин Амос се запъти към океанския бряг, за да събира миди и ако има късмет, да хване няколко морски рака. Обходи обичайните места, но без особен успех. Слабият улов, който се събираше в едно от двете му дървени ведра, нямаше да нахрани трима души. „Е — каза си той, — засега като че ли изчерпах всички възможности от тази страна на крайбрежието. Все още е рано и слънцето грее! Ще взема да видя дали няма да открия нещо по-нататък, на оня бряг“.

Отначало Амос мислеше да се отправи на север към едно място, което твърде слабо познаваше, но внезапно се сети за Залива с пещерите. Той се намираше доста далече на юг и тъй като беше ходил там неведнъж, знаеше, че ако не се помайваше и ускореше крачка на връщане, щеше да се прибере преди да мръкне, както бе обещал на баща си.

Заливът с пещерите беше място, където с течение на времето вълните и приливите бяха разяли скалите и бяха издълбали в тях пещери, езерца и впечатляващи фигури. Амос бе открил това кътче съвсем случайно и винаги се връщаше оттам с голям улов на раци и миди, но отдалечеността му го възпираше да го посещава по-често. Когато двете ведра бяха пълни чак до ръба, пътят към дома не беше много лесна работа.

Като повървя близо два часа, момчето най-после зърна пещерите. Изнемощяло, то се отпусна върху каменистия бряг и започна да съзерцава чудните творения на природата. До настъпването на прилива имаше доста време и огромните скулптури, изваяни от океана, величествено се извисяваха над заливчето като каменни великани. Навсякъде по високия бряг Амос можеше да види зеещите дупки, издълбани от хилядолетните приливи, вълни и бури. Свежият вятър откъм водната шир галеше мургавата кожа на момчето и загорелия му нос. Слънцето вече се беше вдигнало високо в небето.

„А сега, Амос, хайде на работа!“ — каза си то.

Бързо напълни двете ведра с морски раци. На плажа имаше още десетки, изненадани от отлива, които сега се опитваха да се придвижат към солената вода. Докато малкият рибар минаваше пред входа на една скална пещера, по-широка и по-висока от останалите, вниманието му бе привлечено от голям черен гарван, който лежеше мъртъв на брега. Амос вдигна поглед към небето и видя двадесетина такива птици, които кръжаха над залива.

„Сигурно летят в очакване скоро да умре някое животно — помисли си той. — Ще се нахранят с остатъците от трупа. Може би някоя голяма риба или заблуден кит. Този гарван не е имал късмет. Вероятно си е счупил врата върху скалата“.

Като се оглеждаше внимателно наоколо да види агонизиращо животно, Амос зърна малко по-нататък от отбора на пещерата три други гарвана — този път живи. Бяха вперили очи в дъното на пещерата, сякаш се опитваха да различат някакво очертание в „търбуха“ на скалата. Докато Амос се приближаваше към тях, за да си обясни тази мистерия, се чу невероятно силен крясък. Страховитият звук излезе от дъното на пещерата, парализира птиците и те тутакси паднаха мъртви.

Дори Амос се прекатури от силата на звука. Строполи се така, сякаш бе получил силен юмрук в гърдите. Инстинктивно бе закрил ушите си с ръце. Бе паднал на земята, свит на топка, и сърцето му биеше до пръсване. Краката отказваха да му служат. Никога по-рано не бе чувал нещо подобно. Този вик изглеждаше едновременно човешки и животински — като излязъл от неимоверно мощно гърло.

Чаровен женски глас с мелодичен и нежен акцент извади Амос от вцепенението му. Сякаш изведнъж бе зазвъняла лира, скрита дълбоко в пещерата.

— Не се страхувай, младежо, аз не съм враг на човешката раса.

Амос вдигна глава и скочи на крака. Гласът продължи:

— Ела бързо, аз съм в пещерата и те очаквам. Няма да ти сторя зло. Викам, за да прогоня птиците.

Момчето бавно приближи към кухината в скалата. Жената продължаваше да говори и думите й звучаха в ушите на Амос като симфония от камбанки.

— Не се страхувай. Нямам вяра на птиците, защото ровят навсякъде и са груби. Те са шпиони и твърде много обичат да се хранят с риба, за да им имам доверие. Когато ме видиш, ще разбереш какво искам да кажа. Повтарям ти, че не причинявам зло на човеците. Сега идвай бързо, момче, защото времето ми изтича.

Амос навлезе в мрака и пипнешком се отправи към мястото, откъдето идваше гласът, а това беше най-тъмното място в пещерата. Внезапно подът и грапавите стени се обляха от мека синя светлина. Проблеснаха малки локви вода. Цялата влага на пещерата заблещука. Беше като в приказка. Всяка капчица блестеше със собствен син нюанс. Светлината заливаше вътрешността на пещерата и на Амос му се струваше, че пристъпва върху подвижна пяна. Гласът продължи:

— Красиво е, нали? Това е светлината на моя народ. При нас всеки може само със силата на желанието си да накара светлината да бликне от солената вода. Обърни се, аз съм тук, съвсем близо до теб.

Амос трябваше да събере цялата си смелост, за да не побегне, когато видя създанието. Пред очите му във водата лежеше съвсем истинска сирена. Дългите й коси бяха с бледия оттенък на слънчевия залез над океана. Имаше добре очертани мускули и беше облечена с броня от черупки, която наподобяваше плетена ризница, каквато носят мъжете воини. Между бронята и кожата на сирената Амос видя нещо, което му заприлича на дреха от водорасли. Ноктите й бяха дълги и остри. Впечатляващата й фигура завършваше с огромна рибя опашка, масивна и широка. До нея лежеше оръжие. Беше тризъбец, изработен вероятно от зъб на нарвал и инкрустиран с бледорозови корали. Сирената каза с усмивка:

— Виждам страх в очите ти. Не се бой. Зная, че съществата от моята раса не се ползват с добра репутация между хората. Според вашите легенди ние, сирените, обичаме да омагьосваме моряците, за да ги завлечем в морските глъбини. Трябва да знаеш, че това не е вярно. Мерените действат по този начин. Тези създания физически приличат на сирени, но са отблъскващо грозни. Мерените използват гласа си, за да омагьосват мъжете и да ги привличат в смъртоносни капани. После разкъсват жертвите си, разграбват плавателните съдове и вдигат бури, където намират гибелта си много кораби, от които те си правят жилища в дълбините на океана.

Докато сирената говореше, Амос забеляза, че в бронята й имаше многобройни прорези. Той я прекъсна:

— Ранена ли сте? Сигурно мога да ви помогна. Позволете ми да отида в гората, знам билките, които ще ви излекуват.

Сирената нежно се усмихна.

— Ти си мил младеж. За беда аз съм осъдена скоро да умра. В битката с мерените пострадах тежко и раната ми е много дълбока. В моята страна, под океанските вълни, от няколко дни бушува война с тези зловредни създания. А сега вземи този бял камък и когато имаш възможност, иди при Гуенфадрил в гората Тарказис. Ще кажеш на кралицата, че нейната приятелка Кривания, принцеса на водите, е мъртва и кралството й е паднало в ръцете на врага. Кажи й също, че аз съм те избрала за Пазител на маските. Тя ще разбере и ще направи каквото трябва. Закълни ми се в живота си, че ще изпълниш тази мисия.

Без да се замисли нито за миг, Амос даде клетва.

— Бягай веднага. Тичай и си запуши ушите. Една умираща принцеса на водните стихии не напуска този свят тихо и кротко. Хайде, върви! Нека силата на четирите елемента съпътства всяка твоя стъпка! Вземи и тризъбеца, ще ти потрябва.

Момчето бързо напусна пещерата. Тъкмо когато запушваше ушите си с две ръце, дочу глух и злокобен шум. Протяжен напев, пропит със страдание и меланхолия, отекна из целия залив и накара земята под краката му да затрепери. На места се затъркаляха камъни, а после пещерата със сирената се срути с ужасяващ грохот. Когато всичко свърши, над цялата околност се възцари дълбока тишина.

Като се изкачи на върха на високия бряг, с костения тризъбец под мишница и с двете ведра, пълни с морски раци, Амос се обърна, за да хвърли последен поглед на това място. Инстинктивно чувстваше, че никога вече няма да види Залива с пещерите. Пред очите му стотици сирени, подаващи глави над водата, гледаха отдалече гробницата на принцесата. На няколко левги оттам, на път за дома, Амос дочу погребалната песен, понесена от вятъра. Сирените отдаваха последна почит на своята владетелка Кривания.