Брайън Перо
Пазителя на маските (3)

2
Владетелят Едонф, супата от камъни и конете

Амос се прибра вкъщи привечер. За негова изненада там беше Едонф заедно с двама телохранители. Родителите на Амос стояха пред колибата с покорно сведени глави и слушаха ругатните на господаря. Дебелакът, почервенял от гняв, заплашваше да изгори къщата. Той упрекваше семейството, че обработвало земята му без неговото разрешение и безсрамно ловувало в имота му. Освен всичко, притежавало магаре, което било негово. Очевидно животното било откраднато от самия замък.

По този въпрос господарят Едонф никак не се лъжеше. При едно свое кратко нощно посещение в замъка Амос бе отвел животното, за да го избави от тормоза, на който бе подложено. После бе казал на родителите си, че магарето се било загубило в гората и тръгнало след него, та дошло до колибата. Разбира се, не се бе осмелил да признае вината си. Сега Едонф искаше огромна сума, за да забрави тази история, и родителите на Амос, които естествено не можеха да я платят, не знаеха нито какво да кажат, нито какво да направят.

Обхванат от ужас, Амос скришом се промъкна в колибата. Вече не можеше да понася унижението на родителите си. Животът на семейството му трябваше да се промени и именно той трябваше да се погрижи за това. Ако не предприемеше нещо сега, нямаше да го стори никога. Но какво да направи? Как да избяга от това кралство, което за него се бе превърнало в ад? Той се огледа с надеждата да му хрумне някаква идея, някаква хитрост, която веднъж завинаги да му позволи да се разправи с Едонф.

Докато го чакаше да се върне, майка му бе сложила да заври вода в котлето над огнището. Фрила Дарагон възнамеряваше да сготви супа с това, което синът й щеше да донесе. Тогава една мисъл се прокрадна в главата на Амос. Трябваше да заложи всичко на една карта. Като събра цялата си смелост, той реши да действа. За да не се изгори, момчето уви ръката си в дебел парцал и хвана дръжката на горещото котле. После незабелязано се промъкна в градината, недалече от Едонф и хората му. Сложи съдината на земята, взе една суха пръчка и започна странен ритуал. Танцуваше и удряше стените на котлето с пръчката, като при всеки удар повтаряше:

— Ври, супичке, ври!

Погълнат от гнева си, Едонф не забеляза веднага представлението. Едва на седмия или осмия път, когато се разнесе „ври, супичке, ври!“, владетелят спря да бълва змии и гущери и се загледа в това, което правеше момчето.

— Какви ги вършиш, малък глупако? — попита той.

— Карам водата за вечерята да заври, господарю. Ще си готвим супа с камъни! — отвърна Амос, доста доволен от себе си.

Втрещен, владетелят обърна поглед към родителите на момчето, които само се усмихнаха. Те познаваха находчивостта на сина си и знаеха, че е намислил нещо. Едонф продължи:

— И как така пък може да се сготви супа с камъни?

Амос бе уловил едра риба на въдицата си и нямаше намерение да я изпусне. Хитрината му вървеше по план.

— Много просто, уважаеми господарю. С тази вълшебна пръчка правя така, че водата в котлето да ври, докато стопи камъка. После оставям сместа да изстине и получавам превъзходна каменна крем супа. Родителите ми и аз от години се прехранваме с това.

Едонф избухна в гръмък и груб смях. Повдигна ръкава на ризата си и бързо бръкна във водата, за да провери дали е топла. Когато го прониза парещата болка от горещата течност, лицето му побледня и той дръпна ръката си, като крещеше от болка. Водата наистина бе вряла. С почервеняла като рак ръка, господарят подскачаше на място и проклинаше всички богове. Краката му яростно тъпчеха земята, докато виеше:

— Бързо! Бързо! Студена вода! Бързо! Ледена вода!

Един от телохранителите на Едонф, който тъкмо оглеждаше малкия плевник, се втурна на помощ на господаря си. Без да се колебае нито за миг, той сграбчи ръката му и като мислеше, че така ще облекчи болката, отново му я пъхна в котлето. Със сълзи на очи Едонф се развика:

— Пусни ми ръката, идиот с идиот! Пусни ми ръката или ще накарам да те обесят!

Без да разбира защо го ругаят, бедният човек получи наградата си във вид на здрав бой от господаря. С няколко яки ритника той бързо бе запратен в прахта. Родителите на Амос едва сдържаха смеха си. С листа от различни билки момчето направи компрес на владетеля. Изтощен от преживяното, той най-сетне се успокои и вече кротко заяви:

— Искам тази пръчка, която прави водата да завира. Дайте ми тази пръчка и ще ви позволя да обработвате земите, които пожелаете, и да ловувате в моето имение. Оставям ви дори магарето!

Амос си придаде сериозен вид. Сърцето му биеше лудо — толкова се страхуваше, че Едонф може да усети измамата, — но не показа с нищо вълнението си. Сега трябваше умело да проведе пазарлъка.

— За съжаление, господарю, този вълшебен предмет принадлежи на семейството ми от много поколения. Това е най-скъпоценната ни вещ и родителите ми не могат да си позволят да се разделят с нея. Постъпете така, все едно не сте виждали тази пръчка. Изгорете къщата, ние ще отидем да живеем другаде, далече от вашето кралство.

Със сгърчено от болка лице, Едонф се надигна и извади от кесията си десет златни монети.

— Ето какво ти давам за твоята вълшебна пръчка. Ако откажеш тези пари, пак ще взема пръчката и ще заповядам да изгорят колибата ви. Ти избери! Решавай бързо, момче, търпението ми има граници и те уверявам, че те са почти достигнати!

С набедена глава Амос подаде пръчката.

— Да бъде волята ви, господарю, но знайте, че приемам тези пари с болка на сърце. И най-вече не забравяйте, господарю, да танцувате около тенджерата и да повтаряте „ври, супичке, ври!“, та водата да може да кипне.

Едонф хвърли златните монети на земята, сграбчи пръчката и тържествено заяви, преди да яхне коня си:

— Ще го запомня, да не съм глупак!

Стражите, на свой ред, се метнаха на конете и тримата мъже бързо се скриха от поглед. С хитрост момчето бе успяло да спечели нужните пари, с които да отиде до гората Тарказис, както бе обещало на Кривания, принцесата на водните стихии.

Амос добре знаеше, че владетелят скоро щеше да открие мошеничеството и щеше да се върне, затова намисли друга хитрост. Накара магарето да погълне осем от десетте златни монети, след като ги уви в сено и в разслабителна трева, за да може горкото животно лесно да ги изхвърли. После разказа на родителите си за своите преживелици на брега с пещерите. За да докаже истинността на разказа си, им показа белия камък и тризъбеца, които бе получил от сирената. Урбан и Фрила веднага разбраха колко важна е мисията, която му е била поверена. Горди заради сина си, те го насърчиха да тръгне към гората Тарказис и да занесе посланието на принцесата на водните стихии до кралица Гуенфадрил.

Дванадесет дълги и трудни години бяха минали, откакто семейство Дарагон се бяха заселили в кралството на Едонф, и инстинктът им за оцеляване им подсказваше, че явно тази страна не можеше да им предложи нищо друго, освен нищета и страдания — и бе крайно време да си заминат оттук. И тъй като не притежаваха почти нищо, те бързо стегнаха багажа си за път. Тогава Амос каза на майка си и баща си:

— Идете на поляната в подножието на планината. Аз ще ви настигна и ще доведа коне.

Без да задават въпроси, Урбан и Фрила тръгнаха начаса към мястото на срещата. Натоварени с багаж, те ни най-малко не се обезпокоиха за сина си, когото оставяха назад. Амос беше надарен с удивителен ум и щеше да се защити от злината на Едонф. Момчето не беше вчерашно и можеше да стъкми клопка на не един от враговете си.

Амос търпеливо зачака връщането на господаря. През това време си взе сбогом с гората, която бе свидетел на неговото появяване на белия свят, с малката къщурка и с магарето, с което трябваше да се раздели. Най-сетне, както беше предвидил, Едонф се появи отново с двамата стражи. Владетелят ревеше така, че жилите на шията му щяха да се пръснат:

— Ще ти отрежа главата, мошенико! Ще ти разпоря корема, дребни нещастнико! Ще те сдъвча, червей с червей!

Спокойно и незабелязано от Едонф, Амос отиде до хамбара. Хвана животното за ушите и като го гледаше право в очите, заповяда:

— Магаре, дай ми злато! Дай ми злато!

Господарят и пазачите му отначало влязоха в колибата и я огледаха набързо. После се втурнаха към хамбара, но детският глас ги накара да се сепнат и да спрат.

— Да се приближим тихо — нареди Едонф на телохранителите си, — ще го изненадаме.

Тримата мъже залепиха око до пролуките между дъските и погледнаха в постройката. Видяха момчето, което милваше ушите на магарето и повтаряше неуморно едни и същи думи:

— Дай ми злато! Дай ми злато! Изведнъж магарето вдигна опашка, за да се облекчи. Пред невярващия им взор Амос застана зад животното и извади от екскрементите му, една по една, осем златни монети. Тъкмо в този момент Едонф реши да нахлуе в хамбара:

— Малък негодник! Смяташе, че си ме измамил с фалшивата ти пръчка, която завирала вода? В замъка станах за смях пред целия ми двор. Допреди малко ми се искаше да те убия, но сега имам по-добра идея! Отнемам ти това магаре. Бях чувал, макар да не го вярвах, че някакви вълшебни кокошки снасяли злато. Но сега знам, че някои магарета наистина могат да го правят!

Амос се начумери и иронично отговори:

— Вземете цялото ми богатство, вземете магарето ми и ви пожелавам да го накарате да се втурне в галоп към вашия замък! Така стомахът му ще се повреди и вече няма да ви дава друго, освен изпражнения.

Владетелят прихна доволно:

— Мислиш се за голям умник, червей такъв! Току-що се изпусна да ми дадеш безценно указание, което ще ми спести ужасна грешка! Стражи, изведете това магаре по най-внимателен начин! Ще го отведем бавно до замъка. Да оставим конете тук, ще се върнем за тях по-късно. Аз ще вървя след вас, за да съм сигурен, че някоя глупост няма да застраши това безценно съкровище. И ако животното започне да се облекчава по пътя, тъкмо ще събера всички златни монети, които ще изпусне. Колкото до теб, мошенико, запази си осемте жълтици, които, както виждам, още са топли! Заедно с онези десет, които ти дадох за пръчката за вряща вода, считай, че съм ти платил достатъчно за това магаре!

Като подсмърчаше, Амос се примоли на Едонф:

— Не, моля ви, добри ми господарю, не ми причинявайте това, върнете ми магарето! То е цялото ни богатство, цялото ни имущество! Убийте ме, но оставете магарето на родителите ми!

Владетелят го повали на земята с ритник и като се наведе над главата му, процеди през зъби:

— Имате си супа с камъни! Нали това е твой специалитет, малък глупак такъв?

Амос видя как Едонф и стражите му се отдалечиха с бавна крачка след скъпоценното животно. Дебелакът пееше и се смееше. Ликуваше от радост.

Гордо с добре изиграното представление, малко по-късно момчето се метна на господарския кон, привърза към него поводите на другите два коня и се отправи към полянката в подножието на планината, където го чакаха майка му и баща му.

Ето как из кралство Омен се разпространи една нова приказна легенда. Старците продължаваха да разказват за Як Трубадура, но децата вече настояваха да чуят разказа за хитрините на Амос Дарагон — това находчиво момче, което един ден разменило най-обикновена пръчка за десет златни монети и едно незабележително магаре за три великолепни коня!