Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (62) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

1.

Най-бистрото и най-синьото от всички езера, които бях виждал някога, беше свещеното езеро на народа ни. То бе обкръжено с високи планини от всички страни. Когато го видях за първи път, езерото бе тъмно и спокойно в есенния си блясък. Видях храмовете. Видях и древния каменен кръг. Видях извора на нимфата Бегоя. Видях клисурата, из чиито дълбини се бе появил бог Таг, за да произнесе предсказанията си. Може би сега те бяха някъде другаде. В Тарквиния имаше хълм, наречен на името на бог Таг. В Рим имаше извор, посветен на Егерия, сиреч на Бегоя. Но традициите пазеха свещените места и във Волсиния.

Най-свещен за мен беше храмът на менливия бог Волтумна^[1]. Той бе построен от камъни и бе украсен с много колони. Вътрешността му беше празна, но храмът се пазеше от фигура на Химера, излята от бронз. Химера бе красива фигура на същество, в чието тяло можеше да се видят лъв и змей. Със своята променливост то обединяваше подземните, земните и небесните сили. Победоносната Химера пазеше празните стаи на Волтумна. Според гърците техен герой, който яздел крилат кон, победил и убил Химера. Още в младостта си видях доказателството за това в Коринт — извора на Пегас. Но у народа ни живее все още образът на Химера, символ на променливостта и изменението. Този образ гърците не са могли да погубят.

На есенния празник се бяха насъбрали много хора от различни краища на Етрурия. Да стъпват из свещените земи и да живеят в свещените колиби се разрешаваше само на посланиците на градовете и на свитите им. Несвещеният Волсиния, голям и богат, се разстилаше под хълма на два дена път от езерото. Той се славеше със занаятчиите си и с изящните си стоки. Празникът на есента носеше големи приходи в града. А в другия, в свещения Волсиния, който беше на брега на езерото, всякаква търговия беше забранена.

През първия ден на празника бях отведен в дома на Съвета, където се събираха посланиците на дванадесетте града. Само двама бяха лукумони, петима други използваха тази титла, признавайки, че не са истински лукумони, един беше цар, избран от народа, а четиримата останали представляваха съветите на градовете си. Сред тях беше и посланикът на Клузиум. Някои от тези мъже бяха много млади, като например Ларс Арнт от Тарквиния, който беше дошъл тук на мястото на баща си. Всички носеха свещените плащове на градовете си. Те ме изгледаха с нескрит интерес.

Аз отметнах качулката на плаща, която скриваше лицето ми. В това се състоеше най-първото изпитание. Когато пратениците срещнаха погледа ми, всички те се опитаха едновременно да привлекат вниманието ми — правеха ми различни знаци с ръце, кимаха, усмихваха се или се мръщеха. Плащовете им бяха обърнати наопаки, за да не мога да позная кой от кой град е. Въпреки това аз веднага различих двамата лукумони. Очите ми сякаш сами се обърнаха първо към единия и после към другия. Не мога да обясня как, но наистина не ми представляваше никаква трудност да ги различа между останалите посланици. Дори се усмихнах при мисълта колко просто се бе оказало това изпитание.

Приближих се към тях и отначало склоних глава пред стареца от Волсиния, а след това пред тъмнокожия лукумон от вечно студената Волтера, снажен мъж на не повече от петдесет години. Може би го познах по погледа или по бръчките над събраните вежди. Той се държеше с достойнство и лицето му беше сериозно, дори леко намръщено, но пък старецът от Волсиния ми се усмихваше топло. След като поздравих с големи почести двамата лукумони, аз се обърнах и към другите представители на градовете и само им кимнах в знак на поздрав.

Лукумоните се спогледаха и станаха насреща ми. По-старият каза:

— Познавам те, Ларс Турмс. Можеш да се движиш свободно тук, докато трае празникът, можеш да ходиш където си искаш и когато си искаш из свещените или несвещените места. Ако искаш, можеш да взимаш участие в жертвоприношенията. Ако искаш — можеш да наблюдаваш състезанията. Всички врати ще ти бъдат отворени, няма да срещнеш затворени врати.

Лукумонът от Волтера докосна приятелски ръката ми.

— Не би било лошо да се подготвиш, Турмс — каза той. — Никой не може да те принуди да правиш каквото и да е, но такава подготовка няма да навреди на един истински лукумон. Та нали скоро ти предстои да узнаеш това, което не си знаел по-рано.

— Как трябва да се подготвя, татко мой? Как да се подготвя, братко мой? — попитах аз, обръщайки се и към двамата.

Старецът се засмя и отвърна:

— Това трябва да решиш сам, Турмс. Някои търсят самотата на гората, други — градските тълпи. Пътищата са много, но всички те водят към една и съща цел. Може би ще будуваш, може би ще поискаш да постиш. Бдението понякога помага на човека да види това, което той обикновено не би забелязал. Може и да се напиеш — докато краката откажат да те държат, да заспиш, а когато се събудиш — да се напиеш отново. Може би ще трябва да се любиш с жени, да изнемогваш от сладострастие и блаженство и да сънуваш пророчески сънища. Съжалявам, че аз самият съм толкова стар и не мога да повторя целия този път.

Лукумонът от Волтера каза:

— Светът на човешките чувства е извънредно богат. С негова помощ ще можеш да постигнеш върховно блаженство. Ако не беше умението да се наслаждаваме, щяхме да сме потиснати и тъжни и животът щеше да е еднообразен и безрадостен. Но помни, Турмс, че гладът, жаждата и неудовлетворените желания са също тъй способни да направят живота интересен. Всъщност всеки сам трябва да избере пътя си и аз не мога да кажа какъв ще бъде твоят, мога само да дам примери от собствения си път.

Те не ми казаха нищо повече, но по сияещите им лица разбрах, че в дълбините на душата си те вече ме бяха признали. За тях, истинските лукумони, аз бях ясен и те нямаха нужда от доказателства, но обичаят ги принуждаваше да ме изпитат и аз трябваше да се опитам да вникна в дълбините на същността си по време на есенния празник. Такъв беше тежкият дълг на всеки истински лукумон.

На следващия ден наблюдавах как в посивялата от старост колона пред храма на богинята на съдбата бе забит нов меден гвоздей. Цялата колона бе покрита с гвоздеи, някои от които бяха позеленели от времето. Но на колоната имаше още много място за нови гвоздеи, а това означаваше, че боговете все така са благосклонни към етруските градове.

През последвалите дни се обсъждаха външнополитически въпроси и хода на войната на Вейи против Рим. Цере и Тарквиния обещаха да поддържат жителите на Вейи с оръжие и с хора. Говореха и за гърците и за това, че рано или късно ще се наложи да се воюва с тях. Особено сигурен беше в това Ларс Арнт, давайки за пример Популония и Ветулония. Но думите му не намираха винаги отзвук. Нито един от лукумоните не взе участие в разговорите за войните, тъй като лукумоните се съгласяват на война само в изключителни случаи — когато опасността не би могла да се избегне по никакъв друг начин. Дори самото им присъствие на военен съвет ги лишаваше частично от божествените им сили. Докато останалите спореха, старецът от Волсиния ми шепнеше на ухото:

— Нека да се карат с Рим, ако тъй им е угодно. Рим, така или иначе, не може да бъде победен. Ти самият знаеш, че Рим е град на баща ти, свързан с тайни отношения с родния ти град. Ако Рим падне, ще падне и Клузиум.

Аз поклатих глава:

— Сега засега знам прекалено малко. Посветените в Клузиум не ми споменаха нищо подобно.

Той сложи ръката си на рамото ми:

— Колко си красив и колко си силен, Турмс! Щастлив съм, че мога да те видя преди смъртта си. Когато си до мен, се чувствам подмладен… Не се доверявай много-много на посветените. Повечето от тях просто заучават наизуст мъдрите книги и зазубрят заклинанията и всички тънкости на обредите и жертвоприношенията — те не знаят и не умеят нищо друго. Все още не е дошло времето да ти откривам тези неща, но аз съм стар и по-нататък може и да забравя да разкажа някои важни неща на сина на Ларс Порсена. Баща ти покори Рим и властва над него няколко години. През това време той вникна във всички градски дела. Дори се опитваха да го убият — толкова силна беше ненавистта на римляните към него. В свещената пещера на Егерия баща ти се срещна със старшата весталка, която му прочете и изтълкува предсказанията на боговете. Той повярва на мъдрата жена и се отказа доброволно от Рим, макар че според знамението беше успял да свърже съдбините на Рим с тези на Клузиум. Тъй че, ако Клузиум изпадне в беда, Рим е длъжен да му се притече на помощ. Тъй е записано в свещените книги на Рим и това е потвърдено на пира на боговете. Ларс Порсена сметна това съглашение за много по-важно, от който и да е държавен договор, който лесно би могъл да бъде нарушен — още повече ако се има предвид, че в Рим не се вслушват в гласа на народа. Разбира се, патрициите и консулите винаги са се стремели това съглашение да не получи гласност, тъй като римляните са горди и независими. Но древните народи знаят за съглашението и помнят връзката между Рим и Клузиум.

— Не само това — продължаваше старецът, — а на Клузиум му е забранено да участва във война с Рим. Той е длъжен да застане на тяхна страна, ако неприятелски настроени съседи ги нападнат. Ако се случи тъй, че етруските започнат война с Рим, Клузиум няма да може да се обедини с братските си градове, а ще трябва да застане срещу тях, иначе ще загине. Това е свещеният дълг на Клузиум и дори самите богове слязоха на земята, за да го потвърдят. Единственото споменаване за това съглашение се е съхранило в търговските договори. Нито една сделка не може да бъде сключена от римлянин, ако в документа не са включени следните думи: „Това е земя на Порсена“, или „Това е дом на Порсена“, или „Това е собственост на Порсена“. Та нали някога Рим принадлежеше с цялото си движимо и недвижимо имущество на Ларс Порсена.

Спомних си, че някога и аз се чудех на този странен обичай, дето трябваше да бъде следван в Рим от всеки, който искаше да направи законна сделката си. Разбрах също защо съдбата ме бе отвела в пещерата на Егерия още на първия ден от пристигането ми в Рим. Разбрах защо трябваше да се измия със свещените води на извора й. Аз просто следвах стъпките на баща си и старшата весталка ме беше разпознала.

Цели седем дена посланиците обсъждаха вътрешните въпроси на Етрурия и решаваха пограничните спорове. Усещах, че на душата ми започна да олеква. Не избягвах хората, бродех навсякъде, смеех се и виках заедно с тълпата, която следеше ритуалните състезания. Но когато ме разпознаваха, аз неизменно се оказвах сам насред кръг от хора и всички ме гледаха със страхопочитание. Ето защо понякога търсех самота и спокойствие, за да мога по-лесно да обмисля всичко, което се случваше. Няколко пъти се събуждах на върха на близката планина, направо под звездите. Не изпитвах глад и жажда. Радостта бе влязла в плътта ми и в кръвта ми — тя пронизваше цялото ми същество. Нямах никакви грижи и ако понякога в душата ми се зараждаше тревога, достатъчен беше един поглед, докосване или приятелска дума от страна на двамата лукумони, за да се успокоя напълно и да престана да се измъчвам.

След това започнаха жертвоприношенията и провежданите с тях най-древни ритуални игри. Жертвоприношенията се извършваха в храма, а състезанията се провеждаха на ограденото с каменна стена игрище. Лукумоните и представителите на градовете седяха на носилки, постлани с меки тъкани и възглавници. Всички, на които беше позволено да стъпват по свещената земя, се трупаха зад представителите на града си, а останалата тълпа се беше настанила из околните хълмове или по покривите на близките къщи. Оказа се, че целият долен Волсиния бе дошъл да гледа игрите. Не се разрешаваше да се вдига шум, нито дори да се смеят хората на висок глас, тъй че игрите се провеждаха в дълбока тишина.

Аз също взех участие в жертвоприношението на бога на мълниите. Избраха ме и аз трябваше да извърша обреда на каменния трон на бога и сам да положа даровете си. Подстригах косите си, хванах с мрежа рибки от свещеното езеро, със собствените си ръце извадих луковици от земята и поднесох даровете си. Молитвите пък бяха произнесени от жреца на мълниите във Волсиния, тъй като аз не ги знаех. След това той съобщи на хората за знаменията, които бяха забелязани в храма на острова през предишната година. Тези знамения бяха неблагоприятни единствено за Вейи. Яркочервена мълния беше блеснала само за този град. Другите етруски градове нямаше от какво да се опасяват през следващата година.

В деня на бог Турмс на мен ми се падна да избера жертвена овца от едно голямо стадо. Всички животни бяха прекрасни — чисти и здрави. Овцата, която избрах, тръгна послушно с мен към олтара и не се възпротиви на ножа на жреца. Когато кръвта й текна в жертвените съдове, жрецът разряза корема на животното и извади черния дроб. Той се оказа с нужния цвят и форма, само че беше два пъти по-голям от обичайното. Жрецът не се зае да търси знаци и предзнаменования по него, а показа дроба на другите събрали се наоколо жреци, които ме погледнаха почтително и склониха пред мен глави, след което отстъпиха няколко крачки назад. Поведението им ми подсказа, че ме признават за лукумон.

На следващия ден лукумонът на Волсиния ме извика при себе си. Когато отидох там, стареца го нямаше, а в преддверието на дома му седеше непознат човек, който сякаш чакаше в напрежение нещо важно. Щом чу стъпките ми, той каза:

— Ти ли си, Дарителю? Сложи длани на очите ми и ме изцери!

Отвърнах, че не съм лечител, а само гост на стопанина на дома. Но слепият не ми повярва. Той повтаряше настойчиво молбата си и аз положих длани на очите му само от състрадание към него. Той хвана здраво китките ми и дълго време не ме пускаше. Докато стояхме така, усещах, че част от моите сили се вливаше в него. Започна да ми се вие свят. Най-накрая аз отдръпнах ръцете си. Той въздъхна дълбоко и ми благодари, сам закри очите си с ръце и продължи да седи на мястото си.

Когато влязох в покоите на лукумона, видях, че на одъра му лежи момиченце — бледо като смъртник. То се топлеше на огъня на мангала и ме гледаше уплашено. Попитах го къде е лукумонът и то отвърна, че старецът ей сега ще се върне. Показа ми къде да седна — в края на одъра и ме помоли да изчакам.

— Болна ли си? — попитах аз.

Вместо отговор момичето отметна завивките и ми показа краката си. Видях, че са съвсем съсухрени. Иначе беше хубавко, макар и много слабо и бледо. Малката ми разказа, че осакатяла, откакто била нападната от бик на седемгодишна възраст. Оттогава не можела да ходи. Без никакво стеснение тя ми показа белезите от рога по краката си и ми прошепна тревожно:

— Ти си толкова добър и красив, Дарителю. Моля те, разтрий краката ми. Още щом се приближи до мен, и те започнаха много да ме болят!

Не умеех да разтривам като лечител, но още от младостта си се бях научил да помагам на бойните си другари, когато ги боляха мускулите. Ето защо се заех най-старателно да разтривам краката на момичето, тъй като знаех горе-долу как се прави. Струваше ми се, че пипам леко, но малката стенеше от болка. Исках да спра и да стана, но тя извика:

— Не, не, моля те, не спирай!

Все повече и повече ми се въртеше главата.

Най-накрая в стаята се появи старият лукумон и попита:

— Какво правиш, Турмс? Защо мъчиш бедното момиче?

Аз отвърнах:

— То ме помоли.

— А нима помагаш на всеки, който те помоли, Турмс? Даваш ли на всеки просяк милостиня? Нима не знаеш, че има добри, но и лоши мъченици? Има хора, които страдат по собствена вина, и такива, които страдат невинно. Можеш ли да ги различиш?

Помислих и отвърнах:

— Девойката не страда по собствена вина и не това е най-важното. Когато виждам, че на някой човек му е зле, за мен не е важно дали той е добър или лош, виноват ли е или е невинен. Според силите и уменията си аз помагам на всички. Не е нужно човек да е голям мъдрец, за да разбере това.

Лукумонът кимна, започна да ми възразява, но сам се прекъсна, удари по бронзовия гонг и заповяда да бъде донесено вино. После каза:

— Много си блед. Лошо ли ти е?

Все още ми се виеше свят, а ръцете ми трепереха от преумора, но отвърнах, че се чувствам добре. Беше ми оказана голяма чест с настоящата покана в дома на лукумона, тъй че нямах право да се жалвам и да развалям настроението на стария човек.

Изпихме по чаша вино и аз наистина се почувствах по-добре. От време на време лукумонът се вглеждаше внимателно в момичето, а то изобщо не го изпускаше от погледа си, сякаш чакаше нещо. След това в покоите влезе лукумонът на Волтера и ни поздрави. Старецът му наля вино в черна глинена чаша, погледна отново към момичето и каза:

— Стани, дете мое, и върви!

За мое най-голямо удивление момичето се усмихна, надигна се от постелята и започна да мърда стъпалата си. После седна, подпряно с ръце на ложето, и спусна краката си надолу. След известно колебание се надигна и направи неуверена крачка напред. Исках да стана и да го придържам, но старецът ме спря с жест. Тримата седяхме, затаили дъх, и гледахме девойката. Тя направи още една крачка, после още една и най-сетне тръгна да обикаля стаята, придържайки се с ръка за нашарената дървена стена.

През смях и плач тя викаше:

— Мога да ходя, вижте, мога да ходя! — После протегна към мен ръце и взе да прекосява неуверено стаята. Когато стигна до мен, падна на колене и започна да целува нозете ми.

— Лукумон! — шепнеше тя. — Ти си лукумон!

Както тя самата, тъй и аз бях изумен от неочакваното й оздравяване. Казах:

— Та това е чудо!

Старият лукумон се усмихна добродушно:

— Ти го извърши, силите дойдоха от теб, лукумоне!

Аз закрих лицето си с ръце:

— Не, не, не се подигравай с мен!

Старецът кимна на лукумона на Волтера. Той стана и отиде до преддверието. После извика:

— Влез и покажи очите си, ти, който вярваш!

Мъжът, който седеше все още там, влезе, притискайки с длани очите си. От време на време той отпускаше ръцете си, отваряше широко очи и възклицаваше. Накрая извика:

— Аз виждам! Аз виждам! — Дойде пред мен и ми се поклони, после вдигна ръка нагоре, за да ме поздрави с благоговение: — Ти го направи! Ти си лукумон! Аз виждам! Виждам те и виждам сиянието около главата ти!

Старият лукумон обясни:

— Този човек беше сляп от четири години. Той е моряк и веднъж, когато защитавал кораба си от пирати, някакъв брадат великан го ударил по главата. Брадата му закрила цялото небе. От този миг нататък човекът престанал да вижда.

Огледах се наоколо и реших, че съм препил от виното.

— Присмивате ми се — казах накрая. — Нищо не съм направил, тъй като нищо не умея.

И двамата лукумони заговориха в един глас:

— В теб живее могъща сила и ти можеш да се възползваш от нея… Разбира се, стига да поискаш. Време ти е сам да осъзнаеш, че си роден за лукумон. Ние отдавна вече не се съмняваме в това.

Гледах възторжените лица на момичето и на моряка, който доскоро не можеше да вижда, и не можех да повярвам, че оздравяването им се дължи на мен.

— Не! — продължавах да упорствам. — Не са ми нужни такива сили! Страхувам се от тях! Та аз съм само човек.

Старият лукумон се обърна към изцелените:

— Вървете си с мир и принесете благодарствени жертви на боговете. Помнете: давайте на другите и тогава и самите вие ще се сдобиете с блага!

Той протегна ръка за благословия. Те си тръгнаха. Момичето все още вървеше неуверено и затова изцеленият слепец я поддържаше под мишницата.

Лукумонът се обърна отново към мен:

— Ти си роден с човешки образ, ето защо не се и съмнявай — ти си само човек. Но помни още, че си и лукумон. Трябва само да съумееш да се приемеш такъв! Дошло е времето. Недей да упорстваш, не се самоизмамвай, тъй е безполезно и безсмислено. Твоите странствания са приключили.

— Раната зараства и кръвта спира да тече, когато докосваш болното място — рече младият лукумон — О, Турмс, ти ще се родиш повторно и отново ще се върнеш, знай това. Познай себе си и повярвай на съдбата, независимо от това кой си!

А старецът добави:

— Лукумонът притежава и способността да възкреси дори мъртвец за кратко време или дори за цял един ден, но за това е нужно огромно съсредоточаване и нито миг съмнение. Трябва да знаеш обаче, че подобно напрежение съкращава живота на лукумона, а мъртвият не се връща с желание във вече изстиналото си тяло. Тъй че избягвай да правиш подобни неща. Можеш да призоваваш духове и да им придаваш човешка или животинска форма, за да съумееш да разговаряш с тях. Истина е, че всичко това е мъчително за духовете — ето защо не ги викай, освен при крайна нужда. Не трябва да ги мъчим — иначе самите ние ще се подлагаме на страдания.

Лукумоните ми говореха ласкаво и доверително, а аз ги слушах и мислех, че сънувам. Спомних си как някога много отдавна помагах на Микон да превързва раните на пострадалите ни другари. От моето докосване раните зарастваха сякаш по-бързо и кръвта спираше да тече от разкъсаните артерии. Но всички тези хора бяха лекувани от Микон и на мен не ми идваше дори на ум, че съм помагал за оздравяването им с вмешателството си.

Старият лукумон усети съмненията ми и каза:

— Ти навярно не разбираш какво искам да кажа с „да им придаваш форма“. — Той взе къс дърво, приближи го до очите ми и проговори: — Погледни това парче дърво! — После хвърли парчето на пода и извика: — Виждаш ли? Това не е дърво, а жаба!

Аз наистина видях, че дървото изчезна и на негово място се появи крастава жаба, която скочи уплашено няколко пъти и след това застина неподвижно, разглеждайки ме с малките си кръгли очички.

— Вземи я в ръка — каза старецът и се разсмя весело, тъй като аз гледах с недоверие ту към него, ту към жабата.

Наведох се и взех жабата. Усетих, че е студена и хлъзгава. Жабата се противеше в ръката ми.

— Пусни я — каза лукумонът.

Позволих на жабата да скочи от дланта ми. Щом докосна пода, тя отново се превърна в парче дърво. Тогава лукумонът от Волтера се наведе на свой ред и взе същото парче дърво.

— Призовавам не подземните сили, а земните. Виж как теленцето се превръща в бик!

Той хвърли дървото на пода. Изведнъж то започна да расте и пред нас се появи току-що родено теленце. Още мокро, то стоеше несигурно на тънките си крака. Скоро обаче телето започна да се променя с невероятна скорост, докато се превърна в огромен бик, който почти зае цялото помещение. Бикът взе да пръхти нервно и в очите му заблестяха тъмни пламъчета. Видът му беше наистина застрашителен…

Лукумонът щракна с пръсти — сякаш тази игра му бе омръзнала. Бикът изчезна, а на пода остана, както и преди, само парче дърво.

— Всичко това можеш да направиш и ти самият — стига да поискаш — усмихна се отново старият лукумон. — Бъди добър, вземи дървото. Кажи в какво искаш да се превърне то и ще видиш, че ще успееш.

Аз се наведох послушно, взех парчето дърво и го завъртях в ръцете си. Обикновено гладко парче дърво.

— Не призовавам нито подземните, нито земните сили — казах аз. — Призовавам силите, които са над земята: гълъб, моята птица!

Произнесох тези думи бавно, гледайки дървото.

Изведнъж усетих, че държа в ръцете си снежнобяла птица, усетих топлината й, дори ударите на сърцето й. Белоснежният гълъб изскочи от ръцете ми и започна да пърха, полетя из стаята, а после се върна обратно и кацна на рамото ми. Аз го взех отново в ръцете си и усетих острите му нокти. Лукумонът от Волтера го погали и каза:

— Каква красива птица създаде! Та това е птицата на богинята! Белоснежна…

Старецът прошепна:

— Вярваш ли сега, Турмс?

Гълъбът изведнъж изчезна и в ръцете ми остана само парче дърво.

Явно съм имал направо потресен вид, защото и двамата мъже се разсмяха:

— Сега навярно разбираш, Турмс, защо възрастта на лукумона е от толкова голямо значение! Най-добре е, ако той намери себе си чак на четиридесетгодишна възраст. Ако беше узнал за способностите си, когато беше още младеж, ти навярно би се поддал на изкушението и би започнал да се забавляваш с дарбата си — да създаваш всякакви зверове и да плашиш хората около себе си. Дори би се осмелил да създадеш нещо, което никога не е съществувало. Но не си струва да се гневят напразно боговете, иначе и те самите ще ни измамят. Ако се срещнеш с враг — достатъчно е да хвърлиш в краката му змия и той ще се уплаши. Това е напълно разрешено. Ако се чувстваш самотен, можеш да създадеш любимото си животно, което ще те сгрява с тялото ти. Но никой страничен човек не трябва да го вижда! Можеш да говориш колкото си искаш с това животно и да го галиш, но без свидетели.

Отново усетих, че ми се завива свят и сърцето ми започна да бие силно от необичаен прилив на сили.

— А човек? — попитах аз. — Мога ли да създам човек приятел?

Двамата се спогледаха, после ме погледнаха и поклатиха отрицателно глави:

— Не, Турмс, нямаш право да създаваш човек. Допустимо е само да призовеш някой дух и да го вселиш в човешки образ, за да можеш да разговаряш с него. Но духовете са зли или добри. Някой зъл дух може да те превари и да те подведе по грешен път. Ти не си всезнаещ, Турмс, не си в състояние да постигнеш всичко. Не забравяй, че си роден в човешки образ. Всичко това ти връзва ръцете и поставя предел на познанията ти. Ти си като заключен в затвор, ограден от здрави стени. Само смъртта ще може да ги разруши и да те освободи, а после ти ще се родиш отново. В друго време, на друго място. Но до следващото си раждане ще си почиваш. Турмс, ти си лукумон. Познай себе си, повярвай в себе си!

От думите им усетих, че тялото ми се разтрепери, аз закрих лицето си с ръце и възкликнах:

— Не, не, нима е възможно, аз, Турмс, да съм безсмъртен?!

В гласовете им звучеше увереност:

— Да, Турмс, ти си лукумон. Ти си безсмъртен, ако сам се осмелиш да си го признаеш. Разкъсай най-сетне превръзката на очите си и повярвай в безспорното и в очевидното.

И говореха още:

— Във всеки човек е заложено зрънцето на безсмъртието, но повечето хора се задоволяват с временното битие. Зрънцето не покълва, не връзва, не изкласява. Жал ни е за хората, които сами се примиряват с такава съдба, но те са си я избрали доброволно. Защо да товарим с безсмъртие някого, който не го желае и не знае какво да прави с него? Помисли сам, Турмс, защо му е на човек, който се задоволява с всекидневните си грижи и дела, безсмъртие? То би му донесло само мъчения. Ах, да, такива са повечето от хората!

И пак продължиха:

— Не ни е възможно да узнаем всичко, тъй като сме родени в образа на хора. Вярваме, че зърното на безсмъртието, заложено у всеки човек, отличава хората от животните. Но не сме съвсем сигурни. Да, всичко, което съществува, е благодарение на него, променливия. Дори не можем да различим живата материя от мъртвата без него. Знанията ни не са безгранични, макар да сме лукумони.

А след това ме предупредиха:

— Дори когато познаеш себе си, ти няма да съумееш да се научиш да живееш единствено заради самия себе си. Животът ти принадлежи на народа ти, на града ти. Ти си Дарител, но не благодарение на теб зрее житото и не благодарение на теб овошките натежават от плод. Не се поддавай на изкушения. Не се стреми да се харесваш на хората, а върши добри дела. Не се занимавай с дребнави работи. Не забравяй, че за това съществуват закони и обичаи, съдии, жреци и управници. Води скромен живот, но не се отказвай от малки радости. Достатъчно е, че тялото ти е затворът ти. Не обиждай боговете и те ще бъдат милостиви към теб. Ти си върховен жрец на народа си, неговият най-справедлив съдия, тъй като си лукумон. Но колкото по-малко се обръщат за помощ към теб, толкова по-добре. Хората трябва да се научат да живеят без лукумони, тъй като настъпват тежки и жестоки времена. Ти ще се върнеш отново, когато ти дойде времето, а народът ти ще си е отишъл завинаги, след като отминат отредените му години.

Тъй ме наставляваха двамата. В думите им усещах съчувствие — те знаеха от собствен опит колко тежко е бремето, което възлагаха на плещите ми.