Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (49) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

1.

С изсушени от солените пръски коси, с посивели от умора лица, с мазоли по дланите се приближавахме към италийското крайбрежие. След като забеляза отличителните знаци на брега, кормчията възкликна от удивление и възвести, че до устието на реката в близост с град Рим остава само един ден път. Тиренецът запляска радостно с ръце и заяви, че никога през живота си не беше плавал толкова бързо и че го изумява постоянството на южния вятър, който не смени посоката си и след бурята.

На следващия ден срещнахме много кораби на устието на реката, които явно бяха от най-различни страни на света. Някои от тях се движеха в посока на течението, други в обратна посока, някои бяха огромни, а други съвсем малки. Още отдалече забелязах знаменитите римски солници. Върху огромните бели солни купчини се бяха покатерили роби и затънали до коляно, ровеха с лопати и пълнеха торби със сол.

Тиренецът не се задържа при устието на реката, а нае волове и роби, които трябваше да влачат кораба ни нагоре по течението. Самият той помагаше на работниците си в тази работа. Реката беше широка и пълноводна, тъй че морските съдове можеха да достигнат до самия Рим. На пристана имаше пазар на животни и там се закотвяха морските кораби редом с речните, които бяха пристигнали от северните части на страната.

Най-накрая видяхме и хълмовете около Рим. По склоновете им забелязах селца с дървени къщи, градската стена, моста и няколко храма. Дървеният мост беше изкусно построен. Никога по-рано не бях виждал тъй дълъг мост. В средата си мостът се опираше на неголямо островче. Постройката беше дело на етруските. Някога етруските построили моста, за да свържат многочислените си крайбрежни градове. Римляните се гордееха много с това съоръжение. Те бяха запазили стария етруски обичай да наричат върховния си жрец „строител на моста“^[1]. На него беше поверена поддръжката и съхранението на съоръжението. Всъщност мисля, че етруските са имали нещо друго предвид, когато са наричали така върховния си жрец. Те сигурно са искали да изразят с това, че той е връзката между хората и боговете. Но римляните възприемаха всичко, което бяха научили от по-стария народ, в съвсем буквален смисъл.

Величественият дървен мост беше не само най-голямата забележителност на Рим, която се набиваше в окото на пришълеца. Той способстваше много за разцвета на града.

Пристанищните стражи ни посочиха място къде да закотвим кораба си — заедно с други морски и речни съдове. Спряхме до блатистия бряг, укрепен с греди и камъни, след което на борда ни се качи митар. Тиренецът не се опита да го подкупи с подаръци и не го покани да участва в жертвоприношение. Той отдавна ни беше казал, че римските митари са неподкупни, което се дължеше на суровите местни закони.

В края на животинския пазар стоеше палач, готов всеки момент да изпълни дълга си. В ръката си държеше сноп пръчки, в който имаше затъкната брадва. Тиренецът ни обясни, че тези предмети са знаци за службата на палача още от времето на етруските. Римляните наричаха палачите ликтори. Вместо владетел в града управляваха двама консули, които се избираха ежегодно. Всеки консул се съпровождаше от дванадесет ликтори, които изпълняваха бързо присъдите. Ако извършването на някоя постъпка беше неоспоримо и доказано, те имаха право да задържат престъпника на улицата, да го наложат с пръчките, а при по-тежки случаи да му отсекат дясната ръка. Ето защо в пристанището цареше ред и сигурност и никой не се страхуваше от крадци, тъй обичайни по другите пристани на света.

Тиренецът помоли квесторите^[2] да се заемат първо с мен и с Арсиное. Те повярваха, когато им казахме, че сме сицилийски сикани, тъй като не бяха особено образовани хора и малко знаеха за външността и обичаите на народите по света. Тиренецът ни беше посъветвал предварително да не крием нищо от тях. Квесторите преброиха златните монети на Арсиное и претеглиха внимателно златните вещи, които бяхме получили от сиканите, преди да напуснем горите на Сицилия. Наложи ни се да платим голяма данъчна сума за внасянето им в Рим, тъй като в града нямаше пари в обращение, а специални медни пластинки. Що се отнася до Ханна, квесторите ни попитаха свободна ли е тя или е робиня. Арсиное побърза да отговори, че момичето е нейна собствена робиня, а аз от своя страна казах, че Ханна е свободна. Като чуха това, римляните се спогледаха и повикаха преводач, тъй като не разбираха добре гръцки. Ханна, разбира се, не можеше да се застъпи сама за себе си и затова я записаха като робиня. Квесторите бяха уверени, че я нарекох свободна само за да не плащам налог за нея.

Те помолиха любезно преводача да ми обясни, че ако Ханна бъде записана като свободна гражданка, тя незабавно ще получи правото да ни остави и ще може да се обърне към римското законодателство за закрила. Изобщо, казаха те, ако бях настоявал в лъжата си, бих изгубил част от собствеността си. Дори започнаха да се смеят, смятайки, че за малко не съм си изиграл сам лоша шега. Към мен и към Арсиное се отнесоха с уважение — заради златото, което носехме със себе си. Римляните са по природа доста алчни хора. Всички граждани в града са разделени на съсловия не само поради принадлежността си към този или онзи род, но и по размера на състоянието си. Бедняците се бяха борили доста дълго за правата си и в края на краищата се бяха сдобили с незначителни политически права, но както и по-рано, почти нямаха право да участват във войската. В тежковъоръжените войскови единици имаха достъп само богатите граждани. Римляните смятаха, че бедността е само в тежест на военното дело и не поверяваха оръжие в ръцете на бедняци.

Тиренецът ни покани в новия храм на Турн, където смяташе да извърши жертвоприношение. Римляните наричаха този бог Меркурий, а римските гърци му се кланяха под името Хермес. Ето защо аз мисля, че това беше един и същ бог, само че с различни имена. Римляните бяха построили храма му, за да процъфтява търговията им. В целата^[3] на храма стоеше голяма и красива, ярко изрисувана статуя на този бог, изработена от печена глина. Това беше работа на скулптори от етруския град Вейи. Римляните не умееха да създават толкова красиви скулптори, а ваятелите от Вейи се славеха надалече с изкуството си.

В храма се тълпяха търговци, които говореха на много различни езици и се договаряха за цената на медта, кожите, коприната и дървените предмети. Именно в храма на Меркурий всеки ден се установяваха новите цени на различните стоки в зависимост от търсенето и предлагането им.

Когато извършихме обреда с жертвоприношението и оставихме дарове в храма, тиренецът се обърна към мен и каза:

— Благодаря ти за бързото и успешно пътуване, но сега е време да се разделим. Търговецът трябва да се осланя на разума си и да няма доверие на странични хора, които не познава добре. При това хора, които се представят за нещо по-различно от това, което са всъщност. Забрави името ми и не го споменавай никъде, особено ако се натъкнеш на трудности. А сега — благослови ме на прощаване. Ще се задоволя с това и няма да ти искам да ми заплащаш за пътуването. — И той ми подаде обратно сумата, която му бях заплатил по-рано. Като видя учудването ми, добави: — Добре помня с каква магическа сила придвижихте кораба напред.

Сложих ръка на рамото му, а с другата закрих лявото си око, за да извърша обреда на благословията, но защо постъпих така — и сам не зная. Тиренецът се изплаши толкова много, че отскочи встрани, гледайки ме с благоговение. Повече не се приближи към нас.

И ето, ние се бяхме озовали в Рим, пред прага на храма на Меркурий — Арсиное, Ханна, Мисме в ръцете й и аз. Нито градът, нито обичаите му ни бяха познати в този първи ден от пристигането ни, не знаех дори езика на местните хора. Ето защо реших да не докосвам нищо, а да чакам някакво ново знамение, което да ме упъти как да постъпвам оттук нататък.

Арсиное също не бързаше. Тя разглеждаше с интерес хората, които се бяха насъбрали около храма. Сред тях имаше много мъже, които отвръщаха със също толкова голямо любопитство на погледа й. От време на време тя правеше някои забележки за околните и за всичко останало и аз разбрах, че Арсиное е изключително възприемчива и умее да открива веднага най-важното във всичко ново. Тя веднага забеляза, че всички римляни са със сандали, а само робите бяха боси. Забеляза също колко кисели и мрачни са лицата на жените, колко са пълни телата им и колко безвкусни са дрехите им. Едва бе млъкнала, за да си поеме дъх, когато пред нас застана старец с крива пастирска тояга в ръка. Целият му плащ беше на мазни петна, очите му бяха зачервени и сълзяха, а сивата му коса беше полуокапала.

— Какво чакаш тук, чужденецо? — попита той.

Видът на старика не вдъхваше особено доверие, но той беше първият човек, който ме заговори в Рим. Така че му отвърнах учтиво:

— Току-що пристигнах и чакам благоприятно знамение.

Той дотолкова се оживи от думите ми, че тоягата затрепери в ръцете му.

— Не сбърках, когато си помислих, че си грък. Истина е, че външността ти е измамна, но стига да се вгледа човек в жена ти, за да разбере откъде сте родом. Ако искаш, мога да ти гледам по полета на птиците или да те заведа при един от моите събратя, който също се занимава с предсказания. Той ще принесе в жертва овца и ще ти гледа по вътрешностите й. Но това струва по-скъпо, отколкото гадаенето по птиците.

Той говореше на развален гръцки език и затова предложих:

— Хайде да говорим на твоя език, тогава ще мога да те разбирам по-добре.

Но езикът на Рим се оказа груб и твърд, което всъщност подхождаше много на местните. Поклатих глава:

— Не разбирам нито дума. Нека да се опитаме да разговаряме на древния език. Аз мога да го говоря до известна степен.

Бях научил древния език отчасти от разговорите ми с тиренеца, отчасти от дългите ми беседи някога в Химера с Ларс Алсир. Понякога се чудех сам на себе си — как тъй бях успял да науча толкова лесно този език. Струваше ми се, че някога, много отдавна, сигурно бях живял сред хора, които го бяха говорили, но не можех да си спомня нищо по-точно. Намирах лесно нужните думи, тъй че старецът, който явно беше тиренец по произхождение, скоро се отказа от пристанищния смесен език и премина на етруски.

Той стана още по-доброжелателен и каза:

— Ти си чудноват грък, щом разбираш свещения език. Аз съм етруск и истински авгур, а не някой си скитник, който дава лъжливи предсказания за пари. Не заслужавам пренебрежение само задето очите ми недовиждат и че трябва сам да си изкарвам прехраната, нито пък задето все по-малко и по-малко хора имат нужда от уменията ми. — Той се приближи до мен, за да разгледа лицето ми, и аз разбрах, че е почти сляп. Попита ме: — Къде съм те виждал по-рано? Лицето ти ми е познато.

Това е обичайното въведение на гадателите по всички земи, но старецът го произнесе с почтителен глас, че аз му повярвах. Външно не се издадох, че именно на това място и в този миг той се явяваше като пратеник на боговете. Казах шеговито, обръщайки се към Арсиное:

— Птицегадателят твърди, че моето лице му е познато.

Арсиное се оживи, наведе се към стареца и го накара да погледне към хубавичкия й лик.

— А мен познаваш ли ме? — попита тя. — Ако не ме познаваш, значи не си истински авгур.

Прорицателят засенчи очите си с длан, вгледа се внимателно в лицето на Арсиное и затрепери:

— Разбира се, че те познавам, и ми се струва, че дните на младостта ми са отново пред взора ми. Не си ли ти Калпурния, която срещнах някога до извора? — Той се замисли, но след това поклати отрицателно глава: — Не, не може да си Калпурния. Тя е сигурно вече старица, а не е изключено и да е умряла. Но в твоето променливо лице, чуждоземке, аз видях всички жени на живота си, които изобщо някога са карали сърцето ми да трепва. Не си ли някоя богиня, предрешена като смъртна?

Арсиное изпадна във възторг, засмя се, докосна рамото на стареца.

— Харесва ми това старче. Сигурно е истински авгур. Накарай го да изтълкува знамението, което ти е изпратено, Турмс!

Ала авгурът се обърна отново към мен и каза на етруски:

— Къде съм те виждал по-рано? Струва ми се, че приличаш на усмихваща се статуя, която стои в един от свещените ни градове.

Аз се засмях:

— Имаш някаква грешка, стари човече. Никога през живота си не съм бил в етруски град. Ако лицето ми ти е познато, може би си ме сънувал в пророчески сън. А сега се срещаме наяве.

Старецът склони безпомощно глава.

— Може и да е както твърдиш. Гадаенето ми, разбира се, няма да ти струва нищо. Но през последните дни все гладувам, тъй че топла грахова супа би ми дошла много добре и би подкрепила силите ми, а пък глътка вино би развеселила старец като мен. Но не ме мисли за някой просяк, който дори не се стеснява да говори за немотията си.

— Не се безпокой, гадателю. Трудът ти ще бъде възнаграден, тъй като не съм свикнал да получавам нищо даром от смъртните. Аз самият съм дароприносител.

— Дароприносител?… — повтори изплашено старецът и закри с длани устата си. — Откъде знаеш тази дума и как се осмеляваш сам да се оценяваш така. Може би все пак не си грък?

Като видях развълнуваното му лице, разбрах, че без да искам съм произнесъл едно от тайните имена на някой от етруските богове. Но откъде се беше взела в паметта ми именно тази дума? Аз се разсмях:

— Говоря лошо езика ти и зная доста малко думи. Кълна се, че нямах намерение да те обиждам, нито пък вярата ти.

— Не, не — противопостави се той. — Думата беше правилно казана, но съвсем не на място. Тя е една от свещените думи на нашите лукумони. Наистина, живеем в лоши времена, щом някакъв си чужденец може да се осмели да произнася свещени думи, като гарван, научен да говори!

Аз не се обидих от думите му, но попитах учуден:

— А какво е това лукумон? Отговори ми, за да не повтарям грешката си и да не употребявам неподходящи думи.

Той хвърли гневен поглед към мен и заяви:

— Лукумоните са древните господари на етруските. В наши дни истински лукумони почти няма.

— За какво разговаряте? — попита нетърпеливо Арсиное. — Нека да идем да се разходим из града и старецът може да ни бъде водач. Но моля ви, говорете на гръцки, за да мога и аз да разбирам. Когато се уморя, можете да си разговаряте за птици и гадания.

Колкото и да е странно, изобщо нямах желание да общувам на гръцки със стареца. Може би защото осъзнавах колко лесно говоря древния език. Понякога ми се струваше, че мога да отгатна предварително това, което старецът искаше да ми каже. Ето защо предпочитах да превеждам на Арсиное. Но разходката по шумните улици в сърцето на града се оказа тъй интересна, че Арсиное не обръщаше много внимание на разговора ни със стареца.

Когато свихме по една пресечка, застлана с големи плочи, авгурът каза, че това е етруската част на града и че улицата се нарича Викус Тускус, тъй като римляните наричаха етруските туски. Тук живееха най-богатите търговци, най-умелите златари и най-знатните римски етруски. Те съставляваха една трета от местните знатни люде и горе-долу такова беше и съотношението им в съсловието на конниците.

Изведнъж авгурът спря, огледа се и каза:

— След разходката и разговора ни усещам, че краката ми се измориха и че ми пресъхна гърлото.

Попитах го:

— Как мислиш, няма ли да се намери някой етруск, който да се съгласи да ме приюти със семейството ми, въпреки че съм чужденец?

Не бях изрекъл още думите си, когато той почука с тоягата си по една ярко изрисувана входна врата. Тя се отвори и той ни поведе през атриум^[4] с дървени колони и малък басейн с фонтан, както и със статуи на домашни богове в олтарите. Вътрешният двор бе ограден с ниски постройки, които се даваха под наем. В самия дом имаше много стаи с маси и скамейки, а стените им бяха украсени със стенописи. Стопанинът се оказа доста сдържан човек, който поздрави стареца не чак дотам приветливо. Но когато се вгледа в мен, разбра, че пристигаме като гости, и заповяда на робите си да приготвят угощение. Оставихме Ханна да пази Мисме в една от постройките, която ни предложиха, и отидохме в залата за гости. Там ни чакаха две ложета. Авгурът обясни:

— Според етруските обичаи жената трябва да се излегне на ложе в същата зала, в която пирува и мъжът. Ако иска, тя може и да сподели едно и също ложе с мъжа си, докато се хранят. Както знаете, гърците позволяват на жените само да присъстват в залата за гости, а римляните смятат и това за срам и позор.

Самият той седна с гръб към стената в един от ъглите на залата. Но аз го поканих да сподели с нас трапезата и поръчах на прислугата да приготви ложе и за него. Старецът отиде да се измие, а стопанинът му даде чиста дреха, за да не изцапа ложето с мръсните си одеяния. Ядохме прекрасна храна и пихме чудесно домашно вино. Лицето на стареца светна и на устните му се изписа доволна усмивка. Аз се грижех за него като за почетен гостенин и разделях с него първата хапка от всяко блюдо. Той се хранеше, без да бърза, служейки си умело с ръце, умееше да се държи добре на трапезата и когато отпиваше от виното, не забравяше да капне няколко капки на пода в чест на боговете. После се появи гордостта на обяда — прасенце, приготвено с някакви местни подправки. Накрая бяха поднесени пресни плодове, сред които имаше и нарове. Поръчах да бъде отнесена достатъчно храна за Ханна, както и подходяща храна за малко дете като Мисме. Това, което не можахме да изядем, подарихме на прислугата. Старецът ни похвали за щедростта ни.

След като се наситихме, той взе един нар в дясната си ръка, а в лявата държеше чашата си с вино. Тоягата му лежеше на пода пред него. Обхвана ме странното чувство, че и по-рано съм преживявал точно същото в някакъв далечен град: и там подът беше целият в рисунки. Виното започна да ме замайва и аз казах:

— Стари човече, все още не зная името ти! Надали мислиш, че не съм забелязал погледите, които си разменихте крадешком с домакина ни? Аз, разбира се, не познавам обичаите ви, но все пак струва ми се странно, че пия и ям от черна глинена посуда, а жена ми яде от сребърно блюдо и пие от златна коринтска чаша. Тъй че би ли ми обяснил тази странност.

— Не е страшно, че не си разбрал — отвърна той. — Знай само, че не е от пренебрежение и че не напразно ти поднесоха яденето и виното в древни съдове.

Стопанинът протегна към мен ръка, в която държеше изящна сребърна чаша, сякаш искаше да поправи грешката си, но аз незнайно защо не исках да я приема. Продължавах да държа черната глинена чаша. Формата й ми изглеждаше странно позната. Най-накрая казах:

— Може би ме бъркате с някой друг. Защо ви е да ми давате свещени древни съдове? Не е ли това жертвена посуда?

Вместо отговор авгурът метна към мен нара и той падна в чашата ми. Аз се бях полуизлегнал на ложето, опрян на лакът, плащът ми се хлъзна надолу и откри едното ми рамо. В лявата си ръка продължавах да държа черната чаша, нарът беше вътре в нея и аз не го докосвах. Когато домакинът ни видя това, той дойде при мен и надяна на шията ми гирлянда от цветовете на ясен.

Авгурът си докосна челото с пръстите на дясната си ръка и каза:

— Чужденецо, имаш ореол около главата си!

Аз се усмихнах:

— Прощавам ти, ти си магьосник и виждаш нещата не тъй, както са в действителност. Ето защо те гощавам с вино. А не виждаш ли сияние и около главата на жена ми?

Старецът погледна към Арсиное, направи отрицателен жест и каза:

— Не, това не е сияние, а само отблясъкът на залязващото слънце. Тя не е равна на теб.

Изведнъж усетих, че започвам да виждам през стените, и погледнах към Арсиное. Пред очите ми лицето й се промени и се превърна в лицето на богинята, брадата на стареца изчезна и той се превърна в мъж в разцвета на силите си. Видях и лицето на стопанина и бръчките в крайчеца на очите му, но той вече не беше собственикът на домовете, които се даваха под наем, а някакъв непознат мъдрец.

Засмях се и казах:

— Какво искате от мен? Не съм ли чужденец за вас?

Старецът докосна с показалец устните си, след което посочи с него към Арсиное. Тя изведнъж се прозя уморено, легна на ложето и заспа. Авгурът стана и докосна челото й:

— Спи сладко и нека нищо лошо да не ти се случва. А на теб, чужденецо, ти дойде времето да узнаеш бъдещето си. Не се страхувай. Не са ти дали отрова. Сложиха ти само от свещената билка и сега си готов за обреда. Аз също опитах от нея, за да виждам по-добре. Ти съвсем не си обикновен човек, тъй че обичайното гадаене не е за теб. Хайде да отидем заедно до хълма.

Съзнанието ми беше ясно, не се боях от нищо и оставих Арсиное там, където беше заспала. Не знам как е възможно, но на излизане от двора авгурът мина през вратата, а аз направо през стената. Когато тръгнахме към хълма, аз виждах отстрани тялото си, което послушно следваше авгура. Побързах да се върна в плътта си, тъй като усетих, че безтелесен не мога да общувам с останалия веществен свят. Никога по-рано не бях изпитвал подобни странности. Случилото се приличаше повече на сън, ето защо започнах да си мисля, че явно съм препил. Но колкото и да е странно, не ми се виеше свят и краката ми стъпваха сигурно и твърдо.

Стигнахме до площад, от едната му страна се намираше сенатът, а от другата — затворът и някои други забележителности. Той искаше да ми покаже местните храмове, но аз внезапно свърнах встрани и се упътих по тясна уличка към отвесния край на голяма скала. Върху нея беше разположен кръгъл храм с дървени колони и каменни стълби. Седнах на стълбите с лице на север и ми се струваше, че просто не мога да се обърна на юг. Почувствах необичаен прилив на сили, макар да разбирах, че едва-едва започвам да прониквам в същността си.

Старецът седна от лявата ми страна и посочи с тоягата си четирите страни на света. Той ги назова, след което спомена и имената на птиците, които прелитаха над нас. Аз усетих, че трябва да вляза в храма, чийто вход приличаше на пещерен. Самият храм бе отчасти вграден в самата скала и още щом влязох, разбрах, че вътрешните стълби водят под земята. Авгурът ме следваше по петите. Чух клокочене на вода и скоро стигнахме до нещо като малко подземно езеро, в което непрекъснато се вливаше вода от един процеп в стената. В края на езерото бяха положени три свежи зелени венеца. Първият беше изплетен от маслинови клонки, вторият — от върбови, а третият беше от тъмнозелен бръшлян.

Старецът се огледа изплашен и прошепна:

— Не трябваше да влизаме тук! Това е храмът на Веста и тук живее нимфата Егерия^[5], с която е имал право да се среща единствено лукумонът, живял някога в Рим. Ние, етруските, наричаме нимфата Бегоя…

Аз клекнах и докоснах с пръсти студените води на езерото. Напръсках лицето и дрехите си, след което сложих на главата си венеца от бръшлян и казах:

— Хайде да излезем тогава. Готов съм.

Но изведнъж в подземното помещение стана много тъмно. Откъм входа му видяхме силуета на жена, която бе забулена така, че не можех да видя лицето й. Вълнена наметка покриваше цялото й тяло. Виждаха се само върховете на пръстите й и ми беше трудно да определя дали жената е млада или стара. Тя откри лицето си само за миг, странните й очи се вгледаха в мен и тя отстъпи встрани, без да каже нито дума.

Не зная какво точно почувствах в този кратък миг, когато загадъчната жена ме погледна, но щом излязох обратно навън, на слънчевата светлина, аз за първи път усетих безсмъртието си.

Седнахме отново на прага на храма и аз казах:

— Боговете са тук. Те ми носят посланието си.

Авгурът се зави, хвана пастирската си тояга с лявата ръка, а дясната положи на главата ми, увенчана все още с венец от бръшлян. На гърдите ми висеше гирляндата от ясенови цветове. Двамата зачакахме. Изведнъж усетихме лекия полъх на вятъра. Той разхлади разгорещеното ми лице, чух как силно зашумяха листата на дърветата и видях как пред краката ми плавно падна дъбов лист. Отнякъде дочухме крясъка на ято гъски. Пред нас дотича черно куче, душейки земята. То направи кръг и продължи пътя си, следвайки нечия следа. Разбрах, че боговете в надпревара ми показват присъствието си. Някъде наблизо се изтърколи ябълка, а по крака ми запълзя гущер, който скоро падна и се скри в тревата. Сигурен бях, че петима от безсмъртните са ми дали знак. Знаех, че и другите седем са тука, макар да не издаваха присъствието си. Почаках някое време, след което се обърнах към тези от боговете, които ми бяха дали знак за присъствието си:

— Гръмовержецо, познавам те. Волоока, познавам те. Бързонога, познавам те. Родена от пяната, познавам те. Господарке на подземното царство, познавам те.

Авгурът нарече тези пет божества, само едно, от които беше от мъжки пол, с истинските им имена, след което знаменията започнаха.

Откъм реката изведнъж излетя ято диви патици, които се устремиха право на север.

Авгурът каза:

— Ето морето ти.

Един ястреб, който се виеше в небето над нас, внезапно се стрелна надолу, после отново се издигна във висините.

Авгурът каза.

— Ето планината ти.

Появиха се врани, които закръжиха лениво около нас. Авгурът ги преброи и каза:

— Девет години.

По крака ми запълзя черно-жълт торен бръмбар на черни и жълти ивици.

Авгурът каза:

— Ето гроба ти.

И знаменията секнаха. Аз отърсих бръмбара от крака си и казах:

— Представлението завърши, старче. Не ти благодаря за пророчеството, тъй като за такива неща не е нужна благодарност. Тук бяха петима от боговете и само властелинът на мълниите е от мъжки пол. Останалите са женски божества. Те ми дадоха три знака, три знамения, две от тях ми указаха мястото, а третото ми посочи колко дълго още ще продължава пленничеството ми. Но те са само земни богове. Знаменията им се отнасяха само за живота, макар да напомниха и за смъртта, тъй като знаят, че тя е съдбата на човека. Тези божества приличат на обикновени хора, те са свързани с времето и мястото и са обвързани със земята въпреки безсмъртието си. Аз обаче искам да се поклоня на боговете, които са забулени, които са зад мъглите.

Авгурът произнесе предупредително:

— Не говори за тях на глас. Достатъчно ти е да знаеш, че съществуват. Никой не ги познава. Дори и боговете.

Аз отвърнах:

— За тях няма предели. Те не знаят време и място. Именно те се налагат и властват над хората.

— Не говори за тях — предупреди ме отново авгурът. — Те са тук. Това е достатъчно.

Над нас изведнъж се спусна мъгла, но когато слязохме надолу по хълма, тя се разсея и есенното слънце припече приятно. Бях уморен и ми беше малко студено въпреки галещите слънчеви лъчи. Ежедневният живот ми се стори тесен и неудобен като лошо скроена дреха. Светлината угасна. Вече не виждах я не чувствах нищо тъй, както на ръба на скалата.